Невада!

Бейби се спусна към отворената врата, подскачайки възторжено. Невада пресрещна вълка, отвърна на поздрава му и го запрати в друга посока.

Онемяла от изненада, Идън гледаше как боецът и вълкът играят и се питаше дали сънува… или бе полудяла.

Невада впери поглед в стаята. Побелялото лице на Идън му подсказа, че тя съвсем не бе щастлива от появата му.

— Здравей, Идън. Изглеждаш…

Гласът му замря. Не бе в състояние да намери думи, за да опише вида на младата жена, нито страстта си…

— Как ме намери? — попита го тя.

— Не беше лесно. Трябваше да се поскарам с хората от университета.

Светлите очи на Невада търсеха промените в израза й. Забеляза, че тя се стреми да отклони от него погледа си.

— Недей! — помоли я.

— Какво?

— Не отклонявай очи!

— Аз… не те виждам.

Бих дал душата си, за да не те желая. Тя се опита да си поеме дъх, но светът се завъртя във вихрен танц. Тя загуби равновесие.

— Идън!

Той я прихвана през кръста и внимателно я положи върху леглото.

— Полегни си, Приказно момиче! — Той изпитателно оглеждаше тялото й.

— Ти си бременна — отбеляза той. — Знаех си. Да вървят по дяволите университетските бюрократи! Щях да бъда тук преди седмици! Всичко наред ли е?

— Да.

— Глупости. Ти страдаш.

— Не съм бременна. Прилоша ми от изненада. Не съм очаквала да те видя отново. Сякаш се връщаш от отвъдния свят.

— Защо не ми каза?

— Че съм бременна?

Невада кимна.

— И да те накарам да се чувстваш като в капан? — Идън поклати глава. — Не бих понесла болката ти. Но не се притеснявай, боецо, ще бъда добра майка на детето ни.

— Но не мислиш, че аз ще бъда добър баща.

— С повечето неща би се справил, освен с едно.

Невада мълчеше.

— Децата се нуждаят от любов — прошепна тя. — А ти не вярваш в нея.

— Нито пък ти. Отнех ти вярата така, както отнех и невинността ти.

— Какво искаш да кажеш?

Той бръкна в джоба си и измъкна златната верижка.

— Каза ми, че я носиш, за да ти напомня, че любовта никога не е пропиляна напразно.

— Нямам нужда от пръстена на Аврора. Спомените са живи в мен. Твоето бебе, нашето бебе, Невада. Детето, родено от любовта, в която ти не вярваш. Сега разбирам защо. Чувствата ще те съсипят и ти бягаш от тях, от любовта.

— Идън, аз…

— Всичко е наред, боецо — тъжно се усмихна тя. — Дори и да не бях бременна, пак щях да постъпя като теб. Щях да избягам. Щях да сваля кожата си като змия и да си тръгна, просто да си тръгна. Но когато взех на ръце Каролайн, си спомних за Аврора. Помолих се. Бих желала да нося детето ти. Така и стана. Благодаря ти, Невада.

Невада бе разтърсен, той се приведе и плъзна верижката около врата й. Целуна я и я притисна до себе си.

— Къде искаш да живеем, след като се оженим? — попита я той. — Тук или в „Рокинг Ем“?

— Не.

— Тогава къде?

— Не. Просто не.

— Защо?

— Ако не бях бременна, не би говорил за женитба.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм, че не мога да понеса да виждам очите ти, изпълнени с безпокойство всеки път, когато се любим — с отчайващо спокойствие каза Идън. — Не искам да ти слагам окови. Върви си, боецо! Върви си.

Той целуна дланта й.

— Отвори очи! — той целуваше очите й, от които капеха сълзи.

— Ако вярваш, че мога да те обичам, сложи си верижката — каза й той.

Идън уж гледаше лицето му, но виждаше само онази нощ, когато светкавици цепеха небесата и на света нямаше друго, освен тялото на Невада. Бавно тя пое украшението и целуна ръката му.

Любовта й беше като слънчев лъч.

— Невада…

Дъхът й замря. Нямаше нищо по-красиво от усмивката на боеца. С треперещи пръсти тя докосна устните му. Той хвана с две ръце лицето й, загледан в свободата на душата си, отразена в очите й.

— Ти си моят живот, моята душа, всичко онова, от което съм се боял и което съм жадувал. — Той се надвеси над нея.

— Приказно момиче, обичам те.