Елизабет Лоуел - Самотникът

Невада я съзерцава известно време. Тялото му гореше от страст, която не бе изпитвал и която едва ли би могъл да контролира.

— Стани, Приказно момиче! — гласът му бе плътен и галеше слуха й така, както устните му бяха ласкали гърдите й.

— Не мога — през смях възрази Идън.

Невада повдигна тялото й и я притисна до себе си.

— Сложи ръцете си върху раменете ми — каза й.

След миг той сваляше топлото зимно бельо от тялото й. Тя остана гола, а огненочервената дреха бе захвърлена в страни. Косата на Невада блестеше. Той целуна от вътрешната страна бедрата й. Брадата му се търкаше в кожата й.

— Харесвам брадата ти — през въздишка от удоволствие произнесе Идън.

— Радвам се.

Гласът му бе топъл, кадифен като допира на брадата му. Идън имаше чувството, че се разтапя. С нежна ласка Невада плъзна ръка по дължината на другия й крак, а след това го пусна.

— И това ли ти харесва?

Този път той търкаше брада между бедрата й. Целуваше я и с всяка целувка краката й се раздалечаваха. Идън изпита дива радост от допира на езика му. Тялото й се бе понесло по пламъците.

— Невада?

Дрезгавият й глас зашемети младия мъж. Той простена. В тялото му отново се бореха болката и удоволствието. Идън извика. Той замръзна, ужасен, че я е наранил, но скоро усети влажната горещина на отговора й. С треперещи пръсти той потърси тъмния триъгълник между бедрата й.

Идън бе смутена и щастлива. Привдигна рамене с няма молба да я пусне. Той я притисна до себе си. Тялото му бе топло като камък, стоял под лъчите на слънцето в зноен ден. Пръстите му се движеха в кръг и с всяко движение изтръгваха вопли на радост и протест. Той я погледна и Идън сякаш се загуби в сребристозеления му поглед.

— Нараних ли те?

Идън поклати глава и понечи да отговори.

— Видях те… как ме гледаше, гледаше ме, докато ти…

Гласът й замря.

— Притесних ли те?

— Малко — прошепна тя.

— Други възражения?

Тя прехапа устни и кимна.

— Приятно ли ти е?

— Да — отвърна Идън. — Толкова много ми харесва, че…

Тя простена.

— Тогава затвори очи, Приказно момиче. — Той отново бе потънал в топлината на бедрата й. — Това, което ще видиш, ще те накара да почервенееш от срам.

— Не разбирам.

— И аз. Не съм желал друга жена с такава страст.

Ръката му нежно си проправяше път. Идън мълчаливо молеше за ласки. Сърцето й лудо биеше. Едва си поемаше дъх, очите й горяха, а тялото й бе готово да приеме неговото.

Докосването на езика му я зашемети. Тя заби нокти в раменете му, повтаряйки безброй пъти името му. Тръпнеше в очакване. С големите си ръце той раздалечи бедрата й. Устните му я изгаряха и изпепеляваха всяко смущение.

Идън трепереше. Чувстваше се беззащитна пред жаждата му да я притежава. Тя се понесе по спиралата на страстта, все по-нагоре и по-нагоре, до върха, където се взриви в прегръдките му.

И Невада се носеше по вълните на чувствата. Продължаваше милувките до безкрайност, не можеше да се откаже от нежността и женствеността на Идън. Остави я да легне по гръб.

Идън се опита да проговори, но не можа. Дланта на Невада леко притискаше плътта под тъмния триъгълник. Чувстваше се разголена, но не желаеше да се крие от него. Между тях не съществуваха тайни. Той се увличаше все повече.

— Невада?

Идън недоумяваше защо се въздържа и не прониква в тялото й.

— Човек може да се люби по различни начини, Приказно момиче — поясни Невада, разбрал смущението й. Гласът му бе тих. — Искам да опитаме всичките. Времето не съществува. Истинска е само тази нощ, и ти, и бурята, и аз и… това.

— Погледни ме — помоли Идън.

— Гледам те. Не познавам друга толкова красива жена.

Идън потръпна. Чувстваше се желана и закриляна. Жена, попаднала между бурята и огъня в ръцете на боеца с примамливи сребристозелени очи и нежни ръце.

— Обичам те — диво изрече тя. — Обичам те толкова много, че не мога…

— Аз не искам любов.

Гласът му бе неясен като сенките, които играеха по стените. С бързо движение той се търкулна между краката й.

— Искам това, но няма да проникна в теб, защото не можеш да се предпазиш. По дяволите, Идън!

— Вземи ме! — тя държеше в ръка горещата му плът. — Желая те, любовнико и боецо. За нищо няма да съжалявам. Това е любовта, Невада, а аз ще те обичам винаги.

Болезнен и страстен стон се откъсна от устните му. Невада потъна в тялото на Идън.

Двамата се сляха в едно. Щом Невада усети, че не може да продължи, се изви в напразен опит да се отдръпне. Идън бе обвила с крака тялото му и тръпнеше в очакване любимият й да загуби контрола над тялото си. С пръсти тя галеше нежната плът между бедрата му. Бе открила как да му достави удоволствие. С внимателен тласък Невада отстрани защитата на Идън.

Ако можеше да разсъждава в този миг, Идън би определила усещанията си като първични. Освобождаването на Невада я бе изпълнило с радост. Обезпокоена от спомена за предния път, когато, след като се бяха любили, той си бе тръгнал, без да й каже и дума, тя обви с ръце врата му.

— Не ме оставяй! — помоли го тя.

— Няма! — бе отговорът. — Не мога.

Тя потърси погледа му, но той я изпревари и каза:

— Ти искаш да получиш всичко, Приказно момиче. Надявам се, че го съзнаваш, защото ще ти го дам. До последната троха.

Невада стегна бедрата си и Идън трепна.

— Току-що ти бе моя. — Той говореше със затворено очи. — И аз отново те желая. Затова си тръгнах преди, знаех, че ще те взимам отново и отново, докато загубя сетния си дъх. Никоя жена не ме е карала да се чувствам така, сякаш тялото ми гори в огън. Ще те изгоря живо, Приказно момиче!

Невада се наведе над устните й и я притисна така, че тя усещаше костите си, опрени в неговото стегнато и мускулесто тяло. Той отново проникна в нея, понасяйки я на вълните на екстаза.

Тя диво го зовеше в унеса си, а той се движеше все по-навътре в тялото й. Потънаха в пот, но не можеха да спрат, изкачваха се нагоре и нагоре по спиралата на страстта. Внезапно Идън изви тялото си в дъга. Сякаш се бе възпламенила бомба.

— Сега го почувства, нали? — попита я той. — Така се чувствах и аз първия път, когато докоснах тялото ти. Не ми е достатъчно да те любя веднъж, винаги копнея за повече. За мен ти си като слънчева дъга в нощното небе, недостижима и така прекрасна, че душата ми плаче за теб.

Идън се мъчеше да преодолее смущението си. Невада я държеше в ръцете си и тя не помръдваше. После бавно я целуна. Тя му отвърна с жаждата на пустинник.

Нямаше сили да го назове, дори дъх не можеше да си поеме. Бе се отпуснала до него изтощена. Невада наблюдаваше как се променят очите й.

— Цветовете на живота — отбеляза той и леко докосна устните й със своите.

— Невада? — прошепна тя.

— Не мога да спра. Дори не се и опитвам. Всичко е ново за мен, както и за теб, Приказно момиче. Да изгорим заедно!

Двамата отново преплетоха тела. Невада нежно плъзна ръце под бедрата й и вдигна краката й. Идън трепереше. Той я погледна в очакване, а тя бе поразена от контраста между мекотата на движенията му и дивата страст, засенчила очите му.

Този път Идън не се смущаваше. Той я облада с мощта на зората, която побеждава мрака на нощта, осветява света и не остава нищо скрито. Невада изпълваше тялото й, разтърсвано от непознати страстни тръпки. И отново пламна огънят.

Нищо друго не съществуваше, освен екстазът на страстта.

След време и двамата заспаха.

Идън плачеше насън, защото бе видяла сенките в очите на Невада и знаеше, че ще се събуди сама.