Елизабет Лоуел - Самотникът

Първите златисточервени лъчи на утрото докосваха прозореца на хижата, когато Бейби заскимтя пред вратата, погледна към спалния чувал на Идън и драсна с лапа.

— Господи, Бейби! — с прозявка се изправи Идън. — Никога ли не спиш?

Бейби изръмжа.

— Стой мирна! — обади се плътен глас — Аз ще го пусна.

Идън огледа купчината от завивки, под която бе Невада.

— Аз вече съм станала. И без това от три дни, откакто дойде ти, не съм ставала. — Тя разтърка очи. — И аз като Бейби съм готова, за да тръгна нанякъде.

Невада не си даде труда да спори. Измъкна се от спалния си чувал и с две крачки стигна до вратата. Отвори я и Бейби се измъкна навън като сянка, останала от нощта.

Невада се върна при постелята си.

Идън едва сдържа възклицанието си, когато го видя. Бе си обул черни джинси, чиито копчета, с изключение на едно, бяха разкопчани. Под златистата кожа на бедрата му се очертаваха здрави мускули. Черни косми обсипваха тялото му. Необикновено усещане обзе Идън, глад и желание, с което се сблъскваше за първи път в живот си.

Невада се протегна и се зае да навлича черната си фланелка. Младата жена удържа порива си да се втурне към нето и да плъзне ръце по прекрасното му тяло. Искаше да провери силата и еластичността на мускулите му, да прокара пръсти в разрошената след съня коса, да усети вкуса на устните му, да проследи всяка извивка на тялото му с езика си…

— Идън, добре ли си? — Невада се взираше в сумрака, обезпокоен от необичайната тишина.

— Да — каза безгрижно тя.

— Не съм сигурен. — Той навиваше ръкавите си. — Как е кръстът ти? Още ли те стяга?

— Добре съм.

— Няма да си, ако не стоиш на топло — Невада коленичи до нея и подпъхна завивките под тялото й. — По дяволите! Тресе те! Да не би да развиваш пневмония?

— Не се бой. Още съм далеч от пневмонията.

— Знам аз, че вярваш на небивалици. Тази болест е непредсказуема. Разболяваш се от грип или настиваш и хоп, в следващия миг се бориш за живота си.

Спомените завладяха Идън. Тя се опита да се пребори с тях, но не успя. Опита се да говори, но от устата й не излизаше глас. Въздъхна и опита наново.

— Знам за пневмонията.

Комбинацията от увереност, скръб и примирение накара Невада да се загледа в нея. В светлината на утрото очите й бяха големи и пълни със сълзи, неподвижни, вперени в нещо, което единствено тя можеше да види.

Една сълза се плъзна върху пръста му. Изгори кожата му като разтопено олово.

— Идън — промълви той.

Тя въздъхна и премигна два-три пъти, за да пропъди сълзите.

— Всичко е наред… Само понякога… Понякога спомените са по-властни.

— Да. Така е.

Лешниковите очи се спряха върху лицето на Невада. Идън се усмихна, а сълзите й още тежаха върху ресниците на очите й.

— Тези спомени не са тъжни, не съвсем. Горчиво-сладки са. Аврора бе на десет месеца, едно жизнено и живо бебе. Малко щастливо торнадо. Смехът й ме караше да се сещам за ярките макове.

Идън се усмихна, а гърлото на Невада се сви от обзелите го чувства, които не бе допускал у себе си с години.

— Кога стана това?

— Преди шест години. В една ранна пролет. Бях на шестнайсет, твърде възрастна, за да бъда дете и прекалено млада за друго. Сестра ми Аврора бе почти на година. Разболя се, но заболяването бе типично за бебетата — висока температура за кратко време и безкрайна хрема. След това получи инфекция на ухото, после дойде нова простуда, кашлица…

Идън се поколеба, но продължи.

— Късна буря завладя Арктика, температурите паднаха с около двадесет градуса. Дишането й се промени. Опитахме се да повикаме помощ по радиото, но в бурята самолет не можеше да излети. Единственото, което можехме да направим, бе да я държим на топло и да се молим бурята да спре.

Невада притвори очи. Добре разбираше болката и чувството за безпомощност, обзели семейството на Идън. Бе виждал много разрушени семейство, разрушени селища, разрушени страни.

— Само аз не се разболях и затова Аврора спеше с мен. Когато умря, бе в ръцете ми. Държах я… държах я дълго време.

Настъпи тягостна тишина. Единственият звук бе движението на ръцете на Невада по завивките й. Глезеше я с разбиране. Нямаше съмнение за пораженията от скръбта. Сякаш и сам усещаше да пърхат черните кадифени крила на мъката.

Но виждаше и усмивката на Идън, чуваха и смеха й. Истински, реални. Забавлението й от живота бе завладяващо. Това го бе привлякло към нея — абсолютната й увереност, че животът е златен огън, който изгаря тъмнината и студа.

Идън още се усмихваше, въпреки съзнанието, че животът е жесток и непредсказуем. Бе понесла предателството, бе преживяла смъртта на сестра си и все още бе в състояние да се смее.

— Пръстенчето на верижката ти. Било е на Аврора.

— Да.

— Защо?

Не бе въпрос, само желание да узнае.

— Нося пръстенчето й, за да си спомням винаги, че любовта е непреходна и никога не е безполезна.

Нещо трепна у Невада, част от чувствата, които вярваше, че е погребал, се пробудиха. Болката го порази, спря дъха му и той остана безмълвен.

А толкова много му се искаше да говори. Би желал да спори с Идън, но не можа. Не знаеше и как да я успокои. В душата му се разнасяха стенания, бе обзет от боязън, бореше се срещу надеждата…

С едва сдържана сила Невада се изправи и се отдалечи от Идън. Тя с усмивка го наблюдаваше как ръчка огъня, слага нови цепеници и върви напред-назад до мивката. Натисна ръчката на помпата и водата потече като кристален поток.

Напълни три ведра, чайника и кафеника. Сложи ги да заврат на огъня. Невада се движеше с внимателни, добре контролирани движения, а от него се излъчваше топлина.

Идън го следеше с поглед и й напомни за първия си кугуар. Беше в клетка, в която диво се мяташе и ръмжеше по всяка движеща се цел.

Какво става, Невада? Какво от думите ми те разгневи толкова?

Не изрече на глас въпроса си, защото знаеше, че е безсмислено.

След няколко минути тя се изви като пашкул в спалния чувал и навлече дрехите си. Дори и термоизолиращи, тя потрепери в тях.

— Не — прекъсна възраженията му. — Не става. Вече два дни нямам температура, така че ще се изкъпя и толкова.

— Може ли да те гледам?

— Ще се изчервя като мак, но ще оживея.

— Играеш си с огъня — кротко отбеляза Невада.

— Болните хора лесно се изчервяват.

Невада с недоверие поклати глава. Недоумяваше как е възможно да съществуват хора, които не обръщат внимание на предупрежденията за опасност от страна на мъжете и остават нежни и уязвими.

— Казвал ли ти е някой, че си упорита като магаре и с това си вредиш?

— Често. Затова и вярвам в силата на наблюдението като научен метод.

Присвитите зелени очи се плъзнаха по слабото тяло.

— Е, аз съм добър наблюдател, както сама забеляза. И точно сега наблюдавам как се втвърдяват зърната на гърдите ти от студа. Дали реагират така и при допира на мъжки устни?

Идън отвори уста, но не можа да издаде и звук. Бе изненадана, не можеше да мисли, нито да говори.

— Забелязах и езика ти — продължи Невада. — Бърз и розов. Бих искал да го усетя във всяка точка на тялото си. Но най-добре видях дългите ти крака. Бих искал да те докосна там, където се срещат. Искам да проникна в теб и да те гледам, докато го правя. Желая те така силно, че се събудих потънал в пот. — Светлите очи не се отделяха от Идън. — Промени ли вече намерението си да се къпеш пред мен?

— Ти не можеш… Или не… По дяволите, Невада!… Ти няма…

Невада пъхна палци под колана си и загледа с очи, които не изпускаха променящите се изражения на Идън. Тя тихо изруга, мина край него и приближи огнището.

— Бъркани яйца или на очи? — попита я, сякаш нищо не се бе случило.

— Не — процеди през зъби тя. — Благодаря ти.

— Колко си любезна!

— И ти трябва да опиташ. Много добре влияе на отношенията между хората.

— Предпочитам честността.

— Нима? Тогава опитай. — Тя го стрелна с блеснали очи. — Аз съм сърдита не защото ме желаеш, а защото ти се ненавиждаш заради това. Защо, Невада? Защо да не ме желаеш?

— Няма да те имам.

Идън въздъхна гневно. Заговори като жестикулираше безпомощно. Замълча и поднови:

— Аз няма да ти откажа, Невада.

— Защо? Да не би да лягаш с всеки срещнат?

— Ти как мислиш?

— Мисля, че побесняваш дори и от докосване.