— Значи си глупак, Тенеси. Всеки мъж, който се оставя на чувствата си, е глупак.

— Всеки, който не го прави, е мъртъв. Дяволски добре го знаеш. Затова прекарваш толкова дълго време с Каролайн.

— Тя е нещо повече от обикновено бебе. Има нужда да знае, че не е сама, че е обичана… Невада сви рамене. — Има нужда да я държат, това е всичко.

— Като възрастните. И ние се нуждаем от това.

— Няма да е лесно да гушна мъж, дълъг повече от метър и осемдесет.

— Но го споменавай пред жените! Люк, Кеш и аз ще умрем, ако трябва да откажем от глезенето.

Каролайн се обърна в съня си.

— Време е за лягане. Дай бебето на баща му!

Невада внимателно постави племенницата си в ръцете на баща й. Тя вдигна за миг глава и отново се унесе в съня си. Тен целуна черната копринена косица и тръгна по стълбите.

— Тен?

— Да?

— Ако наистина смяташ, че не ти трябвам, утре сутринта ще прескоча до Уайлдфайър каньон.

— Наслука.

Само Каролайн видя широката усмивка на баща си, преди да заспи.

— Ще затрудня ли работата ти, ако взема един от пикапите? Ние… Аз загубих следите на една котка по планинския склон. Стръмно е за кон, така че бих могъл да пооправя стария път.

— Вземи черния. Вземи всичко, каквото ти е нужно. Стой толкова, колкото искаш. Поне веднъж имаме достатъчно работна ръка в ранчото. С една дума, не бързай!

Невада усети, че брат му е развеселен и строго го стрелна с очи. След това рязко се завъртя и тръгна към спалното помещение. Събра багажа си, настрои се да се събуди след пет часа сън и се отпусна върху възглавницата, като се опитваше за избута спомена за Идън от неясните си сънища.

Точно след пет часа се пробуди, отиде в гаража и отвори вратата на пикапа. Лъхна го смес от шоколадовите бисквити на Карла и сготвеното от Марая. Бяха му осигурили храна за няколко дни.

Невада насочи камиона към изхода на пътя и тръгна по стария коловоз, като се чудеше как бе успяла Идън да преодолее препятствията. Ако не виждаше следите от нейния камион, би се заклел, че пътят не е използван поне едно десетилетие.

Колкото повече приближаваше хижата, толкова по-силно безпокойство го обземаше. В случай на опасност човек трудно би се добрал догоре. Убеждаваше сам себе си, че няма за какво да се тревожи заради Идън. Не бе имало бури, никой не бе споменавал за чужденци из планините, нямаше причина за безпокойство. Освен това там бе и Бейби — незаменим бодигард, който се чувстваше като у дома си сред дивата природа.

Но в момента бе емоционално неустойчив.

Идън го зовеше като ехо, спускащо се по склоновете на каньона. Невада си знаеше, че няма да намери спокойствие, докато не я види.

Унесен от собствената си лудост, Невада натисна спирачки пред хижата. До нея започваше гората. Безпокойството му се усилваше. От комина се виеше дим, но никой не излезе да го посрещне. Студените зелени очи отчитаха всяка подробност. Времето бе ясно, но единствените следи водеха към навеса за дърва.

Идън не бе напускала хижата, освен за най-необходимото.

— Знаех си! Не трябваше да я оставям сама. Какво ли не се случва. Самият аз пострадах.

Невада слезе от камиона и с три стъпки се озова пред вратата на хижата. Отвори я с един замах. Разнесе се шумният поздрав на Бейби.

— Привет! — каза Идън. — Бейби ме предупреди, че идва гост, но не уточни кой е.

Облечена в ски костюм, който използваше вместо пижама, Идън бе коленичила пред огнището и разравяше въглените. Косата й бе спуснатата лицето й бе бяло като сняг. Изправи се бавно.

— Седни — посочи му тя шезлонга. — След миг и кафето ще е готово.

— Ти си болна. — Невада тръгна към нея.

— Това е само…

Обяснението на Идън премина в изумление, тъй като Невада я вдигна и я понесе към леглото й. Сложи я да легне, без да каже и дума, внимателно я зави с одеялото. На фона на пребледнялото лице очите на младата жена изглеждаха като невероятно големи брилянти.

— Невада, какво…

Думите й отново завършиха с възклицание. Невада плъзна ръце под брадичката й и опипваше внимателно лимфните възли по врата й.

— Боли ли?

Идън безмълвно поклати глава. Очите на Невада бяха близо до нейните, прекрасни, внимателни, изпълнени с безпокойство. Дъхът й излизаше със свистене от устните, а тялото й се бе напрегнало от възбуда при допира на ръцете му. Два дълги и елегантни пръста покриха пулса върху китката й.

— Усеща се добре, не е учестен — заключи Невада.

Идън си припомни как неговият пулс бе ускорил ритъма си при докосването й. Усмихна му се и заговори.

— Ако беше жена…

— Но не съм — прекъсна я той.

— Така е. Имаш право. Съществува пряка пропорционалност между твоята мъжественост и пулса ми.

За миг Идън бе готова да се закълне, че Невада е изненадан. Но дори и да беше така, той умело го прикри.

— Чувстваме се като разглобени, нали?

— За теб не знам, но при мен това е временно.

— Радвам се да го чуя. Ако температурата ти не е над тридесет и девет градуса, ще изям спалния ти чувал.

— Моля те, недей — треперливо въздъхна Идън. — Макар че Бейби има дебела козина, ще умра от студ.

Щом чу името си, Бейби притича до нея и пъхна влажния си студен нос във врата й. Идън го погали по главата. Невада усети, че го залива студена пот, като видя треперещите й ръце, които дори нямаха сила да прегърнат вълка.

— По дяволите, Идън. Слаба си като пеленаче!

Със затворени очи, тя поклати глава и се усмихна.

— Проста настинка. Преживявала съм и по-лоши неща.

— Но не и когато си сама в една хижа на края на света.

— Грешиш — тя въздъхна, безсилна да се бори с обзелото я изтощение. — Последния път, когато бях болна, бях съвсем сама в хижата в Юкон. Невероятен студ.

— Какво?

— Мама и татко бяха привърженици на спартанското възпитание на жителите на Аляска.

— Оставили са те сама, когато си болна? — Невада не вярваше на ушите си.

— Татко залагаше капани, а мама помагаше на госпожа Томпсън да гледат бебето. Освен това и Марк беше там. После ските му пропаднаха в една цепнатина на леда, точно пред хижата…

Гласът на Идън притихна до шепот, така че Невада трябваше да сведе глава, за да чува думите й. Тя се прозина.

— Когато му помогнах да се добере до къщата… ръката му беше вече шинирана. За ден-два бяхме много нещастни. Но всичко се оправи.

— Шинирана? — изненада се Невада.

Идън промърмори нечуто, потрепери и се търкулна в страни като се загърна в завивките.

С рязко движение Невада свали якето си и го метна върху нея. След това се зае с огъня. След минута високите пламъци обвиха цепениците и затоплиха стаята. С умението на човек, привикнал да готви на открит огън, Невада се зае да прави супа.

Идън бе потънала в трескава дрямка. Невада приседна до нея. Устните й бяха сухи, но нямаше други признаци на обезводняване и макар че лицето й бе с цвят на тебешир, липсваха сиво-жълтите тонове на сериозните болести. Той положи длан върху челото й и тихо изруга. Идън се притисна до ръката му.

Бейби неспокойно сумтеше до господарката си.

— Ще се оправи. — Той нежно избута муцуната на вълка от врата на Идън. — Остави я да поспи, а аз ще донеса остатъка от продуктите. Няма да е гладна, когато се събуди, но трябва да яде.

Идън спа непробудно, докато Невада влизаше и излизаше, изпразваше кабината на камиона и изпълваше стаята с уханието на храната. Стряскаше се от по-силните шумове, но не отвори очи, докато Невада не я привдигна и не поднесе чаша с гореща супа към устните й.

— Пробуди се, Спяща красавице.

— Не съм… красавица.

Невада не бе съгласен.

— И така става, скъпа. И аз не съм вълшебният принц, който ще те целуне.

Идън мрънкаше насън, че я безпокоят, но се облегна на гърдите на Невада и се притисна в тях с безгрижието и доверчивостта на Каролайн. Без да си дава сметка, Невада остави чашата и я взе в прегръдките си. Казваше си, че само ще провери дали температурата й не е спаднала, но сам не си вярваше. Никога не можеше да излъже себе си.

— Ако ти не си Спящата красавица, — поде той с плътен глас, — значи си Червената шапчица. Събуди се, Червена шапчице!

Клепачите й се вдигнаха. В него се взираха очи, в които се преплитаха зелено и златно, синьо и сиво.

— Не приличаш на баба ми.

— Защото съм вълкът.

— Страхотно! — въздъхна с усмивка Идън и потърка буза в брата му. — Винаги съм имала слабост към животните с козина.

— Слабостта е в главата ти. — Гласът му бе едновременно нежен и твърд. Помъчи се да не гледа примамливото местенце зад ушите на Идън. — Козинестото животно винаги има остри зъби, които с удоволствие би опитало върху теб.

— Звучи вълнуващо — прозина се тя и изцяло се отпусна върху Невада. — Знаеш ли? Ти си много по-мек от дюшека ми.

Тя се намести в скута му. Завивките се плъзнаха надолу и откриха прекрасните извивки на тялото й. От студа зърната на гърдите й се втвърдиха под леката материя на ски костюма.

Невада получи сърцебиене.

— По дяволите, Идън! Стани!

— Тихо…

Тя се постара да се надигне и прегърна младия мъж. Температурата я правеше ленива. Ръцете й се плъзнаха по тялото му и опряха в мускулестите му бедра. На сантиметър от пръстите й се усещаше възбудата на Невада.

Той притвори очи, благославяйки я, че бе спряла ръката си. Но благословията му не бе от сърце. Лъжеше се отново.

Нежните пръсти потърсиха мощта на желанието му, но той разбра, че Идън не съзнава какво докосва…

Невада рязка я свали от скута си и я обви със спалния чувал. Затвори ципа.

— Топло ли ти е вече? — попита през зъби.

Тя кимна.

— Добре — той взе чашата. — Отвори си устатата!

Тя го послуша.

— Пий!

Тя отпи, облиза устни и попита:

— Какво не е наред?

— Пий!

Тя допи супата и се опита да оближе остатъка, който стигаше до носа й, но не можа. Невада изруга и затвори очи.