Бейби изпръхтя, уморен от задължението да пази тишина.

— Нищо — обърна се към него Идън и свали бинокъла от очите си. — Козината изчезна.

— Сигурен ли си, че има малки? — попита тя този път Невада.

— Доста е дебела, лесно се изморява, на дървото се покатери наистина бързо, макар че Бейби не бе много близо до нея. Но не съм специалист, все пак.

— Залагам на инстинкта ти като на експертиза. Ти си забележителен човек. — Тя се протегна да поеме раницата, която Невада държеше с големите си ръце. — Да проследим около голямата ела. Ако наистина има малки, със сигурност си е направила и бърлога.

— Може би ще я намерим.

— Така ще улесним задачата си — съгласи се Невада.

Идън изпита удоволствие от факта, че младият мъж се чувстваше съпричастен с работата й, но той дори и да бе разбрал, с нищо не показа чувствата си.

— Отвъд ранчото на Макензи кугуарите имат големи територии. Там има и повече сърни и елени, но въпреки това те ежедневно преминават четиридесет — петдесет километра в търсене на плячка или на партньор. Или просто за да маркират границите си.

— Като стана дума за храна, обедът е в раницата ми.

— Гладна ли си?

Идън вдигна глава. Светлите очи на Невада не се отделяха от лицето й. Погледът му беше настоятелен и сърцето на Идън затуптя в забързан ритъм.

— Да… Гладна съм.

Гласът й бе дрезгав, но тя се почувства безпомощна. Невада караше кръвта й да закипи и в същото време не можеше да помръдне. Стоеше и чакаше да каже нещо.

— Невада? — прошепна накрая тя и се питаше какво не е наред, защо се чувства така, сякаш е застанала на ръба на скала и ако протегне ръце, ще литне… или ще падне на земята и ще се разтопи като снежинка.

Невада безпогрешно разчете израза на лицето й, промърмори нещо между зъбите си и й подаде раницата. Идън я грабна с две ръце, но само благодарение на ловките пръсти на Невада не я изпусна в снега. Младият мъж отново я пое и я сложи на рамото си. Тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли.

За миг Идън остана вцепенена и не го последва. Гледаше широкия му гръб между дърветата. Той се движеше тихо, със сила, която би трябвало да я изплаши, но не стана така. Мъжествената му походка възбуждаше сетивата й. Никога не го бе виждала облечен в светли дрехи.

Той ме желае, казваше си тя. Никога не го е крил. Защо поне не ме целуне?

Мисълта за целувката я възбуди още повече. Дишането й се затрудни. Бе изцяло отдадена на желанието си да почувства устните му върху своите.

Господи! Ако Марк имаше същото влияние върху мен, досега да сме се оженили и да сме в очакване на деца.

Идеята да роди дете на Невада я разтърси. Още едно същество с нейната усмивка и черната му коса, още една любопитна личност и може би момче с невероятната координация на баща си, неговата сила и мъжество.

Дъхът й излизаше със свистене. Виеше й се свят. Тя разтърси глава и се огледа като човек, който се пробужда в непознат за него свят. Дърветата бяха покрити със сняг както преди, нищо не бе променено.

Напротив! Всичко бе друго. За пръв път в живота си виждаше мечтите си въплътени в мъжа пред себе си.

Влюбена съм в Невада.

Бейби изсумтя и дръпна ръката на господарката си. Тя разсеяно го погали. Той отново я дръпна и привлече вниманието й.

— Прав си, Бейби. Време е да оставим майката на мира. Или си гладен?

Жълтите очи я гледаха неподвижно.

— Прав си — тихо изрече тя. — Глупаво е да оставя някого с толкова жизненост. Но липсата на инстинкт не е нещо ново за мен. Едно разумно момиче би се вслушало в съвета на другите и би те оставило да умреш в онази клопка, вместо да се опитва да те опитоми и да те научи отново да вярваш на хората.

Бейби приведе глава встрани и се заслуша. След това тихо пролая и се обърна да се огледа.

— Добре, момче, разбрах. — Идън протегна ръка в посоката, в която се бе отдалечил Невада. — Върви да си намериш обеда!

Вълчето излетя като изхвърлено от катапулт. Тичаше, изплезило език, а след него, по-бавно, тръгна Идън.

Не е лесно да си влюбен в Невада. Прилича на снежен човек, затворен в себе си в очакване на пролетта, която все не идва.

Помисли и за себе си.

Не се заблуждавай, каза си. Или ще се гмурнеш с отворени очи, или въобще не скачай. Невада не чака пролетта. Той дори не вярва, че съществува такъв сезон. В това е разликата.

Това е разликата, която ще съкруши сърцето ми.

Но не можеше да не върви след него, както преди години не можа да остане далеч от малкото вълче, подивяло от болка и страх.

Седма глава

Невада нервно се дръпна от масата, около която се бяха събрали да вечерят всички от „Рокинг Ем“.

— За Бога, Невада — възнегодува Тен, като видя брат си да става, — държиш се като дива котка. Щом нямаш търпение да разбереш какво става с женската, върви да провериш.

Около масата настъпи мълчание. Невада бе направил впечатление на всички с особеното си поведение през последните пет дни, след като се върна от Уайлдфайър каньон само с един ботуш. Работниците споделяха един с другиго, че навярно Таргет е свалил ездача си като са падали по склона, но никой не посмя да обяви на глас предположението си. След побоя в бара всички внимаваха да не попадат в полезрението на младия мъж.

Невада се обърна и впери ледено зелените си очи в Тен.

— Каква женска?

— Майката кугуар, коя друга? — Тен посегна да си сипе втора порция от пилешкото. — Всички знаем колко се безпокоиш за майките. — Той посочи небрежно с ръка Марая, която бе заприличала на топка в очакване на близнаците си. — Винаги разбираш кога една жена с бременна и започваш да се суетиш около нея като стара леля и да я обсипваш с грижи. Истинско чудо е, че човешкият род е оцелял без твоята помощ.

Невада изсумтя.

Даяна, съпругата на Тен, се усмихна над чинията си. Трите с Карла и Марая биваха трогнати от вниманието на Невада към тях и бебетата им. Държанието му бе необичайно за затворен човек като него.

— Върви и провери какво става с женската. — Тен грижливо отбягваше погледа на брат си, за да не забележи издайническите пламъчета на забавлението. — Тук имаме единайсет души, а утре идват още двама. Няма да усетим отсъствието ти, нали Люк?

— Чие отсъствие? — обади се Люк.

— Точно това казвах.

Невада остро изгледа брат си, но видя само черната му коса над пълната с храна чиния. Изруга тихо, така че да не го чуят Карла, Марая и Даяна.

От съседната стая долетя детски плач. Даяна и Карла се спогледаха и се приготвиха да станат.

— Седни, Даяна — каза Невада. — Аз ще видя какво безпокои Каролайн. Не е нещо сериозно, разбира се по плача й.

Даяна и Карла се отпуснаха на местата си. Никога не се съмняваха в думите на Невада. Бяха се убедили, че имаше невероятната способност да разгадава не само състоянието на детето по плача му, но и важността на проблема.

— Благодаря — каза Даяна и тихо прошепна на Тен: — Брат ти само си губи времето като чичо, трябва да създаде собствени деца.

Под масата Тен постави ръка върху ръката на съпругата си и тихо й отвърна:

— Невада е преживял много войни, мила. Не държи на живота толкова, че да рискува да обикне някого. А без любов не се създават деца. Братята Блекторн може и да са черните овце в семейство Макензи, но не правят бебета на жена, която не обичат. За пример мога да послужа аз. — Той погали с палец дланта й.

Даяна се усмихна и преплете пръсти с неговите.

Благодарение на острия си слух Невада бе доловил всеки звук от разговора им. Бе съгласен с мнението на брат си за клана Блекторн. В деня, когато разбра, че Даяна е бременна и изоставена от Тен, който се съмняваше в способността си да обича, Невада заведе брат си в едно изоставено пасище и го напердаши така, както Тен заслужаваше още от мига, когато Даяна напусна „Рокинг Ем“.

Бе добър урок и за двамата. Научиха, че обичта между двама братя е по-силна и по-дълбока, отколкото хората предполагаха.

— Добре, млада госпожице. — Невада пое племенницата в прегръдките си. — Намокрила си се до ушите. И мен ли ще подмокриш?

Каролайн се бе смълчала, защитена от любимото си мъжко същество. След миг загука и хвана здравата Невада за брадата.

— По-спокойно! — Той потърка брада в лицето на малката. — Ще остана без брада, преди да станеш на година.

Тя се засмя и отново сграбчи брадата му. Невада леко подръпна косата на момиченцето, черна като тази на баща й, доказателство за принадлежност към семейство Блекторн. Очите бе наследила от Даяна, тъмно сини. Усмивката й обаче бе изумителна. Невада я завъртя в ръцете си.

— Самотна си, нали? — гласът му бе нежен, прозвуча като котешко мъркане. — Не се притеснявай, след няколко дни Лоугън ще се върне. Само да му мине грипът и отново ще задърпа играчките ти. А чичо ти Кеш ще се прибере до края на седмицата. Той обича повече и от мен малките момичета.

Каролайн изгука. Тъмните ресници се сведоха над блестящите сини очи. Тя се притисна до Невада, прозина се и го удари с малките си юмручета. След това се отпусна и заспа.

Невада постоя като нежно люлееше детето в ръцете си. Спомняше си за многото деца, които бяха родени в страните, където се водеше война, бебета, които нямаха сила да изплачат, бебета, които той бе намерил прекалено късно…

— Ще я разглезиш — обади се Тен от вратата, но усмивката му бе благосклонна.

— Прави ми удоволствие — Невада гледаше спящата си племенница. — Малка, малка красавица. С твоята коса и очите на Даяна.

— И твоята усмивка — меко изрече Тен. — Но само аз и Люк знаем за това. Ние сме единствените, които си спомнят времето, когато ти се усмихваше.

— Така става, като се обзаложиш с дявола и загубиш — с безразличие вдигна рамене Невада.

— Така ли? Виж ме мен. Аз се обзаложих. Загубих. И въпреки това се научих да се усмихвам отново.