– А сега какво? – попита Александър, след като излязоха от банката на другия ден.

– Забързваме крачка – отвърна Том.

Всеки носеше по един черен кожен сак, пълен с пари в брой. Двама от наемниците на Том, които пристигнаха сутринта, мълчаливи и сдържани, ги придружаваха. „Да носиш толкова много пари в тази страна означава почти сигурна смърт, затова ни трябват бодигардове“, беше обяснил Том лаконично.

Бързо отидоха в хотела и оставиха саковете на масата в стаята на Том.

– А сега какво правим? – попита Александър нетърпеливо, докато Том спускаше завесите и залостваше вратите.

Всичко вървеше толкова ужасно бавно.

Изабел я нямаше вече шест денонощия, а от похитителите ù не се чуваше и дума. Дали изобщо беше жива? Възможно ли е да е умряла, без той да го почувства? Отказваше да го повярва, повтаряше си думите на Том: „Каквото и да става, за тях тя означава пари“.

Том решително поклати глава, докато опразваше джобовете си на масата. Разпръсна монети, електроника и банкноти и започна да ги подрежда.

– От тук нататък няма никакво ние. Не мога да влача цивилен с мен.

Аха, така значи!

– Окей – каза Александър, скръсти ръце и облегна рамо на стената, докато Том преглеждаше оборудването си, сгъваше карти и подреждаше всичко в една чанта.

– Трябва да намеря FOB. Някъде, където можем да се срещаме. Да простреляме оръжията, да тренираме, да планираме.

Александър кимна. Forward Operating Base, звучеше логично.

– Отлично. Някъде в пустинята може би? – каза отзивчиво.

Том сви очи срещу него с подозрение.

– Трябва да се кача на хеликоптера. Ще обсъждаме тактиката. Много ще е тежко.

– Окей, звучи добре.

Том затвори рязко ципа на чантата.

– Ще останем два, може би три дни в пустинята. Във възможно най-лоши условия. Ще спим под колите. Ще ядем пясък и ще пием замърсена вода. Ще чакаме.

– Разбирам.

Том въздъхна тежко. Смачка някакво насекомо на врата си.

– Смяташ да дойдеш, нали?

– Да.

– Ти си абсолютна напаст.

– Нищо подобно. Аз съм от помощ.

– Ще се справиш ли? Да знаеш, че тя страда, докато ние тренираме и планираме? Че може би я измъчват, че може би в крайна сметка единственото, което ще намерим, е мъртвото ù изнасилено тяло? Че ти ще трябва да разпознаеш малкото, което е останало от нея?

Александър знаеше, че думите на Том са съзнателно брутални. Той събра сили. Да не мисли за това.

– Ще се справя – отвърна.

– Бил си парашутист?

– Командир на взвод. При това много добър.

– В такъв случай може да пътуваш с разузнавачите. Ще ти намерим оръжие.

– Окей. Какво правим с Мариус?

– Остава с нас, докато приключим мисията. Точка. Не вярвам на никого, това е единственият начин да оцелееш тук. Хлапето идва с нас и аз ще го държа под око, докато не стане твърде късно да предупреди противниците. След това може да си върви. Той е улично дете, никой няма да се тревожи за него. Отивам да посрещна останалите. Сега пристигат. Майка ù жива ли е?

– Да.

– Как е моминското ù име?

– Бланш Пелетие.

– Французойка?

– Да.

– И слушай… – Том погледна Александър с черните си очи.

– Да?

– Не е зле да вдигаш проклетия телефон от време на време – изсъска той и затвори вратата след себе си.

Александър дори не беше чул позвъняване, но се оказа, че е пропуснал обаждания от Лейла, Дейвид и Наталия.

Първо се обади на Лейла, но тя знаеше по-малко и от него. Веднага щом затвори, се позвъни отново. Дейвид Хамар.

– Сестра ти се тревожи – каза Дейвид кратко, когато Александър вдигна, и след това му даде Наталия:

– Дейвид крие нещо от мен, така че явно е сериозно. Това, с което си се захванал. Казвала ли съм ти колко мразя да се държат с мен като с глупачка?

– Съжалявам. Но положението е лошо. Изабел изчезна.

– Наистина ли си в Африка? С Том Лексингтън?

– Да – отвърна той и знаеше, че сестра му е твърде умна, за да не разбира колко лошо може да свърши всичко това. – Наталия? – Той преглътна. – Ако… Ако с мен стане нещо, а тя оживее… Може ли да кажеш на Изабел, че… Знаеш.

– Александър, ще ù го кажеш сам.

– Тя е отвлечена, дявол да го вземе!

Но Наталия го познаваше твърде добре, нямаше да се остави да я разсее с пристъпи на раздразнение.

– Чух. Напиши ù го или нещо такова. Не може да заминеш и може би да умреш, без да си ù казал със свои думи какво изпитваш. Разбираш го, нали?

– Нямам намерение да умирам.

– Никой никога няма намерение да умира.

– Нали познаваш приятеля ми Ромео Роци? Ако ти пратя номера му, можеш ли да му се обадиш да обясниш?

– Разбира се. Питър също е тук. Чакай.

И преди Александър да смогне да каже, че изобщо не му се говори с Питър, брат му се обади:

– Току-що научих. Как се чувстваш?

Последното, което Александър очакваше, беше да му стане толкова приятно да чуе гласа на Питър. Големият му брат. Сякаш ги виждаше пред себе си – брат си и сестра си, и Дейвид, заедно, притеснени за него. Нищо чудно това да е най-ироничният момент в целия му живот. Да осъзнае колко много означават те за него едва сега, когато бе изправен пред най-опасния момент в живота си. Беше някак сигурен, че ще оживее, не това го безпокоеше, и усещаше, че всички от другата страна го знаят.

– Добре съм – отвърна.

„Като изключим, че отивам на война в пустинята и може би съм изгубил единствената жена, която някога съм обичал.“

– Мога ли да помогна с нещо?

– След това ще трябва да се измъкнем оттук. Медицински оборудван самолет би ни дошъл добре.

– Ще се погрижа, имаш думата ми.

И Александър знаеше, без сянка на съмнение, че Питър ще спази обещанието си.

– Ще ти изпратя есемес с всички подробности, за които се сетя.

– Ще се погрижа за всичко – повтори Питър и после замълча. – Обичам те – рече накрая с леко заекване, думи­те имаха необичаен вкус в устата му. – Искам да го знаеш. Това е.

Гърлото на Александър се стегна.

Ако успееше да се сдържи да не се набутва между шамарите твърде много, Том и останалите щяха да го покриват. Не страхът за собствения му живот го караше почти да рухне от тревога. Не това превръщаше този телефонен разговор в сбогуване. Той знаеше какво означава снимката на Изабел, знаеше защо Том поиска да е черно-бяла. Просто е по-лесно да идентифицираш измъчвано или мъртво тяло по този начин. По-лесно е да видиш отвъд смазаната плът и подутините в червено и синьо, и зелено на снимка в сивата скђла.

С други думи, рискът мисията им да не успее беше огро­мен.

И ако Изабел умреше… Ако я изгубеше…

– Трябва да вървя – каза само и затвори, нямаше сили да слуша повече съчувствието на близките си.

Пое си дъх с хриптене. Разтърка лице. Усети пясък и пот, и набола брада.

Ако Изабел умреше… Тогава той щеше да се прибере у дома, това беше.

– Александър? – чу се гласът на Том иззад вратата.

Колко ли дълго е стоял там и е тропал? Александър отвори и срещна проницателен поглед. Стегна се. Нямаше да умре и нямаше да се пречупи. Щеше да напише писмо на Изабел, да изпрати на Наталия номера на Ромео и да предаде на Питър какво трябва да подготви. Имаше план.

– Добре съм. Какво правим сега?

Том изви устни в гримаса, която Александър взе за най-близкия заместител на усмивка, познат на Том Лексингтън.

– Сега отиваме в ада.

 

 

61

Пак я биха. Болеше я, като дишаше, което не вещаеше нищо добро. Поне беше спокойна, че ребрата ù не са счупени. Последното, което ù трябваше, беше пробит бял дроб.

Освен това ù крещяха. Ужасни неща. Изабел искаше да може да каже, че е била храбра и невъзмутима, но не се получи.

Предишният ù плен бе продължил по-малко от половин денонощие. Откога беше тук? Беше загубила представа за времето, бавно губеше и самоконтрол. Те имаха власт над тялото и свободата ù, но тя започваше да губи контрол и над мислите си. Жаждата я караше да действа нелогично. Когато ù дадоха чаша мръсна вода, тя пи, макар да знаеше, че бактериите в нея могат да я убият по-бързо от което и да било мъчение.

Какво ли ставаше по света? Дали бяха поискали откуп? Защо я бяха отвлекли? За пари ли? В такъв случай биха я оставили жива. Нали? Дали беше отмъщение за починалото дете? Тогава вероятно щяха да я убият за назидание. Да снимат, да качат смъртта ù в Ютюб. Размислите и въпросите бяха напълно безсмислени и тя се мъчеше да излезе от този пагубен кръг. Беше решила да научи имената им, затова си ги повтаряше – имена, характерни белези, възраст, особености.

А може би никой не знаеше, че тя е тук. Или? Защо се бавеха толкова? „Медпакс“ биха платили за нея, също и Александър. Той имаше пари, вероятно би изтеглил и заем, ако се наложеше. Или все пак беше заминал за Ню Йорк след караницата? Дали последният ù есемес не го беше обидил? Нищо чудно в момента да се намираше в някой нюйоркски клуб, да се натискаше с бляскави жени, да ги черпеше с питиета и напълно да бе забравил нацупената свадлива лекарка със сериозни проблеми с доверието.

„Престани! Не се отдавай на безсмислено вайкане.“

„Бъди силна, Изабел. Бъди достойна. Учтива.“

Покажи им, че имаш достойнство.

Тя седна, кръстоса крака, разтри лицето си и приглади косата. Методично се застави да си припомни уроците от следването. Първи семестър – „Здравият човек“. След това щеше да преповтори всичко, научено на курса по безопасност. И накрая, ако не я болеше твърде силно, щеше да се помъчи да направи нещо като физическа тренировка. Може би. Изабел почти се усмихна. Дори пленничеството не можеше да я накара да постави тренирането на първо място.