Телефонът на Александър звънна. Лейла. Идваше му да ù затвори, всичко това стана по нейна вина, нейна, но все пак вдигна:

– Научи ли нещо?

– Не. Исках да проверя ти дали знаеш нещо. Май и аз вече започвам да се чудя.

Той ù затвори и пак погледна таймера. Пак и пак.

 

 

59

Основните нужди са: въздух, вода, сън и храна. Горе-долу в този ред. Физиологичните нужди са онова, без което човек не може да оживее. Но кои идваха след тях? Изабел се опита да си спомни. Дали безопасност? Любов? Психологическите нужди идваха след физиологичните, това си спомняше ясно. Любовта изобщо беше ли сред тях, или това беше модерна приумица? Някой ù го беше казал. Че любовта е късно откритие. Май Александър. Опита се да си спомни точните думи, но точно сега не се получаваше. Колко бързо човек се превръща в нещо, чиято единствена мисъл е как да утоли жаждата си!

Тя си навлажни устните, макар да знаеше, че е безсмислено. Колко ли време беше минало, откакто я смъкнаха от колата, накараха я да се преоблече, взеха ù обувките и я хвърлиха тук? Тя се стараеше да следи времето. Но беше толкова тъмно. Бяха минали поне две нощи, тъй като през два дълги периода тя така мръзна, че зъбите ù тракаха. Сега отново беше ден. Знаеше го, понеже ù стана толкова горещо, че не можеше да мисли. Значи бяха минали минимум две нощи, но не беше изключено да са и повече. Възможно ли е да е цяла седмица? Тя нямаше представа. Даваха ù ужасно малко за ядене и кожата ù сякаш беше увиснала, беше измършавяла.

Значи може би седмица.

Не трябваше да става така. Не биваше да седи заключена в глинена къща и само тревожните ù мисли да ù правят компания.

Трябваше историята да завърши щастливо.

Трябваше да осъзнае какво изпитва и да се престраши да се отдаде на Александър и да живее щастливо до края на дните си.

А сега вероятно щеше да умре.

Съвсем сама.

Не ù бяха дали даже одеяло. Имаше само под, стени и таван. Малко прозорче, заковано с дъски. Кофа. Ако студът и жегата не я убиеха, винаги можеше да разчита на комарите и маларията. Или на побоя.

Толкова много начини да умре.

Срамуваше се от страха си.

И съжаляваше, че така и не каза на Александър, че го обича, защото това беше истината.

Да, трябваше да се радва, че накрая успя да изпита малко любов. Но вместо това беше ядосана, всичко това беше толкова глупаво.

Тя знаеше кои бяха похитителите ù.

Мъжът, чието дете умря. Бащата на малкия Ахмед бе един от тях. Той я мразеше. Какво искаха другите – това не знаеше.

Може би е било съдба. Дядо ù беше загинал тук, убит от местните. Беше глупаво да вярва, че с нея ще се отнесат по-добре. За тях тя беше чужденка, самонадеяна западнячка, и беше убила детето им.

Бяха я хвърлили на земята, но не беше сериозно наранена, поне не още и доколкото можеше да прецени. Раздвижи тялото си. Никакви счупени кости, никакви жизненоважни органи в опасност, бъбреците действаха, белите дробове работеха, сърцето биеше.

Чу гласове. Напрегна се. „Моля те, Боже!“

Вратата се отвори. В нейния затвор беше толкова тъмно, че от светлината навън изпита болка.

Преглътна, докато те приближаваха. Не искаше да показва слабост. Искаше да се държи достойно, да покаже, че заслужава уважението им. Че може да им бъде от полза.

Но Изабел беше просто човек и когато най-сетне я оставиха на мира, тя плачеше.

 

 

60

Вечерта Том и Александър излязоха за малко от хотела и отидоха да ядат в града. Александър искаше да отседне в същия хотел като Изабел, там, където са я видели за последно, но Том изсъска кратки фрази за безопасност и рискове и избра друг, а Александър реши, че не си заслужава да води битки и за това.

Луц беше оставил цялата си документация на Том и беше заминал. За Ирак или Сирия, или някое друго приятно местенце, поне така можеше да се предположи.

Седнаха и отвориха менютата. Навсякъде гъмжеше от деца, мършави деца, които се въртяха около масите и зяпаха клиентите – местни богаташи и чужденци – със зорки погледи. Отиваха при клиентите, просеха или предлагаха стоки, щом персоналът и охранителите им обърнеха гръб.

Плодове, излъскване на обувките. Масаж.

Едно малко мръсно момченце приближи до тяхната маса и веднага беше прогонено. То погледна Александър умолително, но избяга под шамарите на сервитьора.

Поръчаха храна. Александър прие каквото му посочи Том, без да протестира.

– Точно сега няма да ти дойде добре да се натровиш – обясни Том мрачно и настоя за неотворени бутилки с вода. – И избягвай леда.

Александър тропаше нетърпеливо с пръсти по покривката. Не искаше да седи в ресторант и да си бъбри за местната кухня. Искаше да върши нещо. Мърлявото момченце пак дойде при тях. Беше дръгливо и дрехите му бяха на парцали. Погледът му се спря върху Александър.

– Господине? – прошепна то на френски.

Том поклати предупредително глава, докато си отчупваше парчета хляб, пъхаше ги в уста и дъвчеше.

– Не му давай нищо, после няма да се отървем от тях.

Александър демонстративно извади една монета и я подаде на момчето. Том изви очи към небето и се протегна към бирената си бутилка.

– Твоя работа.

Момчето взе монетата, но остана до масата. Размърда устни. Дръпна Александър за ръката.

– Докторе – прошепна то.

Александър се вторачи в момчето.

– Какво?

– Господине – повтори то и се заозърта с уплашен вид. Сервитьорът приближаваше с тежка стъпка. – Вие търсите доктор Изабел. Аз я видях.

Том надигаше бутилката и гледаше детето кръвнишки. Сервитьорът беше почти при тях.

Момчето остана до масата с непокорно изражение. От време на време очите му се плъзгаха по храната в чиниите им. Кога последно беше яло?

– Как се казваш? – попита Александър, като подаваше на детето парче от чесновия хляб, който им бяха донесли към яхнията.

Отпрати сервитьора решително.

Момчето взе хляба и го скри в джоба си.

– Мариус – отвърна то почти беззвучно.

Александър подскочи.

– Знам кой си! Познаваш я, нали?

Момчето кимна:

– Да, от болницата.

– Знам кое е това момче – обясни Александър на Том. – Изабел ми е разказвала за него.

Том се обърна към Мариус с крайно скептичен вид:

– Какво си видял? – попита на френски и изгледа детето от глава до пети.

– Видях как отведоха доктор Изабел. Там пътят е тесен. В кола. Бях там, вървях към болницата. Тя крещеше.

Том бързо погледна Александър и той се застави, с цялата сила на волята си, да стои мирно и да мълчи. Нищо добро нямаше да излезе, ако покажеше гнева си, безсилието си. Том пак погледна Мариус, все още с колебание. Този мъж сигурно и при раждането си е изпитал подозрение.

– Знаеш ли кои са? Към кой клан принадлежат?

– Да, господине. – Мариус посочи бузата си. – Имаха рисунка на лицето.

– Татуировка?

– Да, господине.

– Окей – каза решително Том. – Ще го вземем с нас в хотела и ще видим дали може да ни посочи мястото на картата.

– Така. Имаме свидетел, който потвърждава, че е отвлечена – каза Том, след като Мариус им показа откъде бяха отвели Изабел.

Разговаряха тихо. Мариус спеше на дивана в заключената стая на Александър, тъй като Том не искаше да пускат момчето да си върви.

– Стига да може да се вярва на хлапето. Не бива да изключваме, че някой го е изпратил, за да ни даде грешна информация.

– Наистина ли е вероятно?

– Не. Но няма да поемаме никакви рискове.

– А какво ще правим с него?

Том поклати глава:

– Още не мога да го пусна да си върви.

– Тоест ще го отвлечем?

– Наричай го както искаш – отвърна той, без да вдига поглед от картата на Чад. – Така. Вероятно знаем къде я държат и кои са. Но не знаем защо – дали пари, или политика. Или и двете. Това, което трябва да направим сега, е да се приберем у дома, да информираме полицията, че шведски гражданин е в плен, и да оставим Външно министерство да поеме оттам. Но подозирам, че не това искаш.

Александър мълчеше. Нямаше да си тръгне от Чад без Изабел. Това беше.

– Ако ще я освобождаваме, ще струва скъпо – продължи Том. – Хора и пари. И още нищо не е сигурно. Имаме само думата на просячето.

– Изглежда честен.

– Да.

– Говорù конкретно. Какво ти трябва?

– Трябва да поставя под наблюдение онова село в пустинята, което посочи хлапето. Да се убедя, че тя наистина е там. Да сформирам екип. Един разузнавач, един снайперист, шестима, които да я измъкнат, общо осем души. Оръжия. Две-три коли. – Том сбърчи чело, съсредоточен. – Плюс хеликоптер, може би. За мен.

– Може ли да се уреди оттук?

– Всичко може да се уреди. Всичко се върти около едно.

– Пари?

Том кимна.

Александър се усмихна безрадостно:

– Имам пари. Действай.

Том погледна часовника на китката си.

– Започвам веднага. Дръж хлапето под око.

Том изчезна, а Александър остана на стола, докато нощ­та се спускаше над Нджамена и нелепо скъпия хотел.

– Обадих се тук-там – каза Том, когато се срещнаха на обяд на другия ден.

Молитвата от минарето ехтеше между къщите, Александър беше спал неспокойно, а Мариус не отвори очи в продължение на дванайсет часа на дивана, изяде цялата храна, която му дадоха, и след това, без да протестира, седна с дистанционното пред включения телевизор.

– Идват насам от различни части на Африка. Носят оръжия, превозни средства и всякакво друго оборудване, което може да ни потрябва.

– Наемници?

Том вдигна рамене:

– Не са симпатяги, но ще свършат каквото трябва, стига да им се плати. Сега с теб отиваме да купим сакове. Утре ще ходим в банката да теглим долари и евро.