Остатъка от петъчния ден тя посвети на изяждането на всичката захар и мазнини, които намери в кухнята си. Докато облизваше лъжицата от яйчения пунш (строго поглед­нато – само разбити жълтъци със захар, тъй като не беше открила никакъв алкохол вкъщи), си преповтаряше наум всичко, казано от Александър, отново и отново. Беше като изключително лош филм с безсмислен край и несимпатична героиня в главната роля. Направо чуваше гласа на Лейла, която я обвиняваше в глупост.

Защо все съдиш хората, Изабел? Имаш се за по-добра от всички останали.

Тя заспа с неприятното чувство, че при кавгата Александър е бил правият, а тя е сгрешила във всичко.

Съботата започна със сиво време. Нямаше никакво желание да излиза, така че остана вкъщи и почисти. Обичаше да чисти. Да мие, да пуска прахосмукачката, да търка. Да хвърля боклука, да създава ред и чувство, че държи всичко под контрол. Вечерта слезе до магазина, подразни се от всички засмени щастливи хора, купи си сладкиши и кафе на баснословна цена и се сви на дивана, за да мисли за Александър. Колко жива се беше чувствала с него! Не беше вярвала, че може да съществуват по-силни емоции от тези, когато работиш на терен. Чувството, че се възползваш сто процента от живота си. Но така се беше оказало и с него, а тя съсипа всичко. Отново.

Дъвчеше един желиран банан, наслаждаваше се на изкуствения вкус, който знаеше, че би трябвало да намира за отблъскващ, но тайно обичаше. Ако трябваше да бъде честна, а може би беше време за това, беше ù се сторило толкова освобождаващо да допусне някого до себе си. Да сподели, да бъде видяна. А Александър я беше видял. Не си въобразяваше. Въпреки всичко, което толкова необмислено му наговори, тя отдавна знаеше, че той изобщо не е лош човек. Тъкмо обратното.

„Той е всичко, което някога си желала, Изабел“, повтаряше упоритото гласче в главата ù.

Обаче тя го прогони. Защото се уплаши. Уплаши се от това какво ще стане, ако харесва, може би дори обича мъж като Александър. Уплаши се какво говори това за нея. Лежа на дивана, докато заспа.

Неделната сутрин започна със звука от телефона ù, който така вибрираше върху масичката в хола, че за малко да се катурне на земята.

Изабел, чийто мозък умееше да заработва със светкавична скорост, се разсъни на мига, знаейки, че никой не звъни в шест сутринта в неделя, ако няма нещо спешно. „Лейла“, изписа се на екрана. Пулсът ù се ускори, мозъкът се задейства.

Сега пък какво е станало?

– Изабел Сьоренсен на телефона.

– Можеш ли да заминеш за Чад?

Гласът на Лейла беше рязък, професионален. Онзи глас, който в тяхната работа се използваше в критични ситуации.

– Какво е станало?

Изабел скочи на крака.

– Идрис е болен. Останали са без лекар. Това е въпрос на живот и смърт.

– Какво му е?

Изабел изброи симптомите наум и вече знаеше отговора, преди Лейла да го съобщи:

– Менингит.

Дявол да те вземе, Идрис, ако умреш!

– Утре има самолет. Докопахме се до последния евтин билет. Ще можеш ли? Трябва да им се обадя веднага, иначе ще го продадат.

Тя искаше да помисли, да поговори с Александър, да си разясни всичко. Собствените ù нужди обаче, разбира се, бяха незначителни в сравнение с нуждите на детската болница. Целта от тук нататък беше периодът на хаос, който несъмнено цареше в болницата, да бъде съкратен максимално.

– Мога – каза твърдо тя, докато отиваше към бюрото си в спалнята.

Паспорт. Пликчета с хигиенни продукти. Здравен картон. Изброяваше наум всичко, което задължително трябваше да вземе със себе си. Таблетки против малария, тиксо, уред за пречистване на вода. Всичко друго можеше да почака.

– Ще се свържа с авиокомпанията – отговори Лейла и затвори.

На другата сутрин влакът до летището беше препълнен и Изабел пътува права чак до самата Арланда. Слезе първа, взе протърканата си раница и се насочи към гишетата.

Александър, естествено, не се беше обадил. Тя се държа зле с него и направо го изхвърли от дома си. Може би този път беше наговорила неща, които той не искаше или не можеше да прости. Извади нерешително телефона, но избра пътя на страхливците и се качи на самолета, без да му позвъни или прати есемес.

В Истанбул се заблуди на летището и за малко да изпусне самолета, а когато кацна в Нджамена, с няколко часа закъснение, отдавна минаваше полунощ. Небето беше черно, когато тя слезе от самолета, съзвездията бяха различни от тези у дома, а условията – обичайните: горещо, прашно и шумно въпреки късния час.

Взе си чантата и мина през митницата, покрай въоръжените мъже. Никой не я посрещна отвън. Тя се поколеба, знаеше, че е опасно да тръгне сама. Но беше опасно ù да стои на едно място, тъй че махна на едно местно такси и стигна без повече злополуки до хотела в Нджамена, в който Лейла ù беше запазила стая. Регистрира се при прозяващия се рецепционист и после със сетни сили си свали обувките, залепи с тиксо една дупка в мрежата против комари и изтръска завивките, преди да се строполи върху леглото.

– Bonjour madame! – поздрави я учтиво едно момиченце, когато Изабел слезе на другата сутрин.

Детето изглеждаше около петгодишно, но сигурно беше поне на девет. Не се виждаше нито един възрастен, то изглежда беше единственият член на персонала в хотела. Изабел плати, детето старателно сгъна банкнотите и ги пъхна в една безкрайно стара каса. Изабел се поколеба, но след като така и не се появи някой възрастен човек, тя си взе раницата и излезе в прахоляка, жегата и оглушителния шум от пътното движение в Нджамена. Оставаха ù две от бутилките с вода, които купи в Истанбул, както и едно енергийно блокче, тъй че реши да не губи време в търсене на закуска, а направо да замине за болницата. Метна раницата на рамо, огледа се и после извади телефона си. Сърцето ù спря. Александър се беше обаждал. А сега се получи есемес.

Всичко се обърка. Съжалявам.

И изведнъж животът отново стана лесен. Александър не я мразеше. Тя се беше държала глупаво, но той ù даваше нов шанс.

Тя отговори набързо:

Прости ми. Такава глупост! Пристигнах. Ще звънна довечера.

Една кола ù бипна и тя вдигна очи. Някакъв мъж се подаваше през сваления прозорец.

– Здравейте, докторе! – провикна се шофьорът. – В болницата ли отивате?

Изабел кимна на мъжа, който – както си спомни – се казваше Ахмед и понякога работеше за други хуманитарни организации. Но никога не беше работил за „Медпакс“.

– Няма ли Юго да ме вземе? – попита тя, леко притеснена, че трябва да измине дългия път до болницата с човек, когото не познава.

Когато позвъни в болницата, никой не вдигна, Лейла също нямаше никаква информация.

Ахмед сви рамене в жест, който можеше да значи какво ли не. Юго е болен. Юго е заминал. Юго е мъртъв.

– Можеш ли да ме закараш? – престраши се Изабел, не искаше да губи повече време в Нджамена. – Пет долара?

Той поклати глава:

– Не, мадам, двайсет.

Тя показа десет, свикнала с подобно пазарене.

– Това е всичко – заяви тя и той прие с доволна усмивка, протегна се през седалката и ù отвори вратата.

Изабел заобиколи колата, остави раницата на пода и седна. Погледна телефона си. Покритието ту изчезваше, ту пак се появяваше и тя установи, че есемесът ù до Александър не е бил изпратен, и пак натисна send в момента, в който Ахмед натисна газта. Видя как съобщението заминава, докато бръмченето на колата подплашваше кози и кокошки на всички страни.

Гледаше през прозореца как градът с гъмжилото си от натоварени коли, животни и хора отминава. Доброволци, китайски работници и военни. Деца навсякъде. Просяци по ъглите. И после – червен пейзаж, жени с кошници на главите и още повече деца. Вече беше толкова горещо, че потта се стичаше на струйки. Тя ту пиеше вода, ту гледаше телефона. Получи се нов есемес и тя го прочете с усмивка. Невероятно беше, че можеха да се свържат, макар да се намираха от двете страни на екватора.

Пристигна?? Къде си?

Незнайно защо беше решила, че Лейла е информирала Александър, но точно когато щеше да му обясни, колата така заподскача, че не успяваше да натисне точните букви. Изабел се подпря с ръка на покрива и реши да отложи отговора за след пристигането в болницата. Колата се тресеше по изровения път. Ахмед намали скоростта и посочи напред.

– Пропускателен пункт – обясни.

Тя го видя. Миналия път го нямаше. Само по себе си това нищо не означаваше. Пътните блокади изчезваха и се появяваха непредвидимо, но никога не бяха добре дошли.

Изабел избърса изпотените си длани в панталона. Повечето ù пари бяха старателно скрити в раницата, но имаше някой и друг долар в портфейла, който можеше да им даде.

Боже, нека мине леко, нека стигна до болницата!

Двамата мъже, които застанаха пред колата, бяха млади и въоръжени с автомати. Шалове на главите, маскировъчни панталони и маратонки. Когато надникнаха в колата, тя се опита да прецени дали са дрогирани, но после бързо сведе поглед. „Не ги провокирай.“

– Къде отивате? – изрева единият.

Носеше червена фланелка и имаше голям белег по цялата буза, който изчезваше под шала. Белег от мачете.

– В болницата – отговори Ахмед и кимна към Изабел. – Доктор.

Изабел усети погледите им, но продължи да стои със сведени очи, мъчеше се да изглежда възможно най-смирена, докато сърцето ù биеше все едно е пробягала пет километра. Устата ù пресъхна. Чу се птичи крясък в същия момент, в който войникът протегна ръка в колата, и тя положи усилия да не затрепери. Той взе бутилката ù с вода. Дръпна се. Подвикна нещо на Ахмед и после им махна да продължават.

Те отминаха. Когато Изабел погледна в огледалото, видя мъжа, който ù взе бутилката, да стои с мобилен телефон до ухото. Отново избърса длани в панталона си, видя как ръцете ù треперят.