– Може ли да вляза?

О, mon dieu, толкова беше хубав, че я заслепяваше! Тя поклати глава, но накрая все пак се дръпна и го пусна да влезе.

– Не отговаряш на съобщенията ми – каза той, след като затвори след него. – Не заслужавам ли поне обяснение? Какво е станало?

Александър плъзна поглед по Изабел. Изпита такова облекчение, че тя е жива и здрава, че за малко и той да изкрещи. Когато почука за първи път, не се чуваше нищо и си помисли, че тя не си е вкъщи. След това обаче долови някакви приглушени звуци и когато тя продължи да не отговаря на тропането му, взе сериозно да обмисля дали да не разбие вратата. Тя обаче изглеждаше както винаги. Малко по-бледа, с разрошена коса, пусната свободно по лицето и раменете, но иначе си беше същата. Апартаментът също беше непроменен. Спретнат и почистен, поне на повърхността, точно както собственичката си, но пълен със скрити тайни.

Изабел стоеше със скръстени ръце и излъчваше хладина във възможно най-висока степен. Очите ù изглеждаха тъмни. Тъмносиви като мрачен ноемврийски ден. Той искаше единствено да я прегърне, да помирише косата и шията ù и да ù каже, че всичко е наред, че каквото и да се е объркало, той ще го поправи.

– Не разбирам какво става – започна, докато вървеше след нея към дневната.

Всичко беше идеално, когато той си тръгна от апартамента на Евгений. Боже, как е възможно да са минали вече две денонощия?

– Толкова съм ти сърдита – изсъска тя, без да го покани да седне.

Останаха прави насред стаята.

– Да, това го схванах. Но защо? Какво съм направил?

Вгледа се в лицето ù в търсене на някакво разяснение.

– Какво прави, когато беше в Ню Йорк последния път?

– Какво искаш да кажеш? – озадачи се той.

– Извинявай, ако не съм се изразила ясно. С колко жени спа там? Колко други момичета чукаш, докато сме заедно?

Не беше чувал този глас досега. Нисък, напълно беззвучен, все едно обсъжда сух хляб или таблици в ексел, не изневери и пълната ù липса на доверие към него.

– С николко – отвърна той. – За какъв ме смяташ, по дяволите?

– Наистина ли искаш да знаеш?

– Вече ти казах, че не съм спал с Корнелия. Не ми ли вярваш? Изабел, какво става? Това е пълна лудост.

Тя поклати глава, отстъпи крачка назад, заговори сякаш сама на себе си.

– Постоянно чувам такива истории. Как суперумни жени се оставят да бъдат подмамени. Човек не може – или може би не иска – да повярва, че е възможно, че някой би си играл с него по този начин. Иска да вярва на хората. Но да си говорим честно. Наистина ли си въобразяваше, че няма да науча? Има дори снимков материал.

– Не е зле да ми кажеш за какво говориш. Кълна се, че…

– Моля те, недей. Мразя да ми се кълнат в честта си и в съвестта си или в живота на децата си. Не означава нищо. Видях снимка с теб и две момичета в нощен клуб в Ню Йорк. Същия ден, когато ми се обади по скайп.

Той издиша. Поне разбра за какво говорят. Можеше да оправи работата. Нали не беше направил нищо лошо, тя трябваше да го разбере.

– Да, съжалявам. Бях излязъл, бях пиян, но не съм спал с никоя от тях, нищо не сме правили, никога не бих постъпил така. Трябва да ми повярваш.

Тя вдигна рамене. Александър мразеше това движение. Свеждаше го до нещо, което той не искаше да бъде.

– Вярвам ти. Може би. Както за онова другото момиче. Но това няма никакво значение. Непрекъснато ще изникват нови жени. Не мога да търпя да живея с подозрения. Вечно да се притеснявам. Никога да не знам със сигурност.

– Значи ми вярваш, че не съм ти изневерил, но въпреки това не искаш да продължаваме?

– Съжалявам. Мислех, че ще се справя с подобна връзка, но…

Той усети как гневът му се надига. Значи за това ставаше въпрос. Трябваше да се досети.

– Не можеш ли поне да си откровена? – попита той хладно.

– Откровена съм.

– Не, изобщо не си. Кажи ми какво мислиш за връзката ни. Как ни виждаш.

Тя дишаше тежко.

– Става дума просто за секс. Мислех, че нямам нищо против, но явно съм сгрешила.

– Не е просто секс. Държа на теб, Изабел. Много.

Думите засядаха в гърлото му. Беше непоносимо.

– Аз също. Твърде много. Не трябваше да отиваме толкова далеч.

– Но това е просто недоразумение. Можем да го изгладим.

– Чух, че ще даваш още пари на „Медпакс“ – прекъсна го тя и се отдръпна още малко.

– Това пък с какво те обиди?

– Има с какво. За теб „Медпакс“ е просто нещо готино, докато не ти омръзне, да кажем, след две седмици. За мен обаче не свършва, то е най-важното в живота ми. Двамата с теб живеем в съвсем различни светове.

– Наистина не разбирам – каза той с ужасното чувство, че разговорът му се изплъзва.

Макар че не ставаше ли винаги така? В действително важ­ните моменти той беше заменим, ничии чувства не играеха никаква роля.

– Имаш добри страни, Александър, знам го. Но смяташ, че парите ти дават право да вършиш каквото пожелаеш. При мен е друго. Аз не мога да поработя мъничко с хора, на които им е тежко, да разправя на всички колко ме бива и после да отпраша към някой земен рай, за да си почина. Тук става дума за моите ценности. И те са съвсем различни от твоите. Във всяко отношение.

– Значи не става дума за това, че се безпокоиш какво ще кажат хората? Че всъщност това е водещото тук?

– Това пък какво значи, по дяволите?

Александър пристъпи към нея.

– Толкова се боиш някой да не прозре през перфектната ти фасада. Да не открие, че невероятната Изабел Сьоренсен всъщност е съвсем обикновен човек. Имаш недостатъци като всички други, не се опитвай да изкараш мен виновен. Страхуваш се какво ще си помислят хората, ако си заедно с мен, наистина. Страхуваш се, че приятелчетата ти, великите лекари, ще те съдят, ако научат, че си падаш по някакъв си плейбой. Защото в твоя свят човек може да е единствено идеален, не му е позволено да има лоши страни. Само че никой не бива да бъде идеален.

– В такъв случай теб би трябвало да те устройва – отвърна тя.

– И какво значи това, да му се не види?

– Това е извинение, което си повтаряш, та да можеш да продължаваш да се държиш като голямо дете. Знаеш ли колко пъти съм те чувала да казваш, че нещо е било само на шега? Повръща ми се, като го чуя. Аз вземам нещата на сериозно. Ти нищо не вземаш на сериозно. Не мога да допусна това в живота си.

– Ти пък вземаш абсолютно всичко на сериозно – изръмжа той, усети как разговорът го изпълва с безсилна ярост, каквато не бе изпитвал от дълги години.

Той, разбира се, би трябвало да е свикнал да разочарова хората. Само че досега не беше съзнавал напълно колко е важно за него мнението на Изабел, не беше предвидил тази атака.

– Не на последно място себе си. И ми се струва, че използваш чуждото страдание като претекст да се имаш за добра.

Беше грубо от негова страна, знаеше го, но дявол го взел, толкова беше наранен.

– Ами не всички можем да стоим в луксозните си апартаменти в Манхатън и да си гледаме пъпа.

Те се взряха един в друг. „Може би така е по-добре“, помисли си той. Ясно беше, че никога нямаше да може да изпълни очакванията ù за перфектния мъж. Хвърли поглед към спалнята. Вратата беше затворена и му се струваше, че там са се любили двама души, съвсем различни от тях.

– Ами тогава късмет със спасяването на света – процеди той. – Очевидно ти си най-добра от всички. И късмет с това да накараш мамчето да се гордее с теб, нали само за това живееш? Дотук върви отлично.

Последното изречение просто изскочи от устата му. Очите на Изабел проблеснаха, но гласът ù беше спокоен:

– Не че не съм благодарна. Парите ти, разбира се, ще помогнат много.

– Парите ми са достатъчно добри за теб, но аз не съм, така ли да го тълкувам?

Не му беше минавало през ума, че е възможно да се почувства толкова наранен, вярваше, че е неподатлив на такива чувства. Сам се беше убедил, че иска единствено неусложнен летен флирт с Изабел. Кога се беше превърнало в това? Той знаеше, че е длъжен да поправи нещата. Но как? Каквото и да направеше, явно не беше достатъчно за нея. Купуваше кислородни апарати, пиеше по-малко, спаси „Медпакс“. И ù беше верен, мислеше, че се разбира от само себе си, но очевидно нямаше граници колко лошо може да е мнението на Изабел за него.

– Мислех, че го знаеш – мразя изневерите – продължи той.

– Не знам какво да вярвам. Моля те. Ако продължим, ще кажем неща, за които после ще съжаляваме.

Той губеше. Нищо не помагаше. Едва не се засмя. По дяволите, дори беше спрял да яде месо заради нея! Но нищо не я задоволяваше. Всичко това беше като някакво проклето дежавю – недоверието, безнадеждността.

– Изабел, моля те – започна той, съвсем наясно, че е опасно близо до това да се унижи.

– По-добре си върви – каза тя тихо.

Той я погледна, тесните рамене, нежните извивки, погледа, който срещна неговия и беше изпълнен едновременно с болка и убеждение. Може би все пак беше права. Тя беше добър човек, човек, който заслужаваше повече, отколкото той можеше да даде. А и на него му беше омръзнало, писна му да се чувства недостоен.

– Може би си права. Щом искаш, ще си отида.

Тя кимна.

Той дълго остана на място, вгледан в нея. Чакаше нещо да се промени.

Но не стана така и накрая той се обърна и си отиде. Излезе в антрето. Отвори вратата, прекрачи прага и я затвори, затвори вратата към нея и към живота, който дълбоко в себе си винаги беше знаел, че не може да има.

 

 

57

След като входната врата се затвори, Изабел дълго стоя, загледана право пред себе си.

Това е най-голямата грешка, която някога съм допускала.

Но вече беше свършено и толкова по-добре. Ако си го повтаряше отново и отново, можеше да стане истина.