– Поддържаш ли някаква връзка с Луиз?

Питър поклати глава.

– Липсва ли ти?

Питър се замисли.

– Никак. Не е ли ужасно?

– Не, Луиз не беше добър човек. Дори ти не заслужаваше да се ожениш за нея.

– Благодаря. Май.

Това се очертаваше най-дългият им разговор от много, много години. Беше завиждал на Александър дълго време, всъщност през целия си живот. Чувството беше ужасно… завистта… разяждаща. И толкова срамна. „Но вече я нямаше“, осъзна Питър. Беше изчезнала, когато срещна Джина.

– Проклятие! Още не мога да повярвам, че си изнасилил момиче. Иде ми да те пребия.

– На мен ми иде да се пребия, тъй че те разбирам. Искаш ли? Ще ти стане ли по-добре?

Александър въздъхна:

– Не.

Той извади телефона си, погледна го с леко разтревожен вид, сякаш чакаше нещо, което така и не идваше.

– Всичко наред ли е?

– Да, защо питаш?

– Постоянно си гледаш телефона.

– Извинявай. Чакам съобщение. Няма значение.

– Александър?

– Да?

Питър искаше да каже, че никога, в целия си живот, не би наранил жена отново. Че по-скоро би умрял, отколкото да вдигне ръка срещу някоя, но бе прекъснат от:

– Питър?

И целият свят застина.

Джина.

– Здравей! – поздрави тя и всички косми по тялото на Питър настръхнаха.

Той се изправи, без да я изпуска от поглед и за милисекунда.

Джина. Джина. Джина.

– Охо, здравей! – обади се Александър усмихнат и също стана. – Как си? Какво правиш тук?

– Работя тук – кимна тя към службата на Питър, без да поглежда Александър.

Виждаше само Питър.

– Или по-точно работех. Само замествах. Дошла съм да си събера нещата.

Гласът ù беше задъхан, явно ù беше трудно да се съсредоточи върху думите.

Питър я гледаше.

Тя гледаше Питър.

Александър каза нещо, но Питър не го чу. Взираше се в Джина, сякаш се мъчеше да запамети чертите ù. За последен път ли я виждаше? Дали го мразеше? Дали той можеше да направи нещо, каквото и да е?

– Ще се качваш ли в офиса? – попита тя тихо.

– Не. Бях си тръгнал. Но поседнах на пейката.

– Днес не си ли с колата?

Той поклати глава. Дори не беше събрал сили да се преструва, че ще ходи някъде след работа.

 – Добре ли си? – попита тя.

– Не, мисля, че не съм – отвърна той.

– Изглежда ужасно – намеси се Александър.

– Но сега съм по-добре, след като ти си тук – каза Питър, без да обръща внимание на брат си.

Сърцето му така биеше, че едва си поемаше дъх.

Джина прехапа долната си устна. Хвърли поглед към Александър.

Питър също хвърли поглед към Александър.

А той ги гледаше с подозрение.

– Защо ми се струва, че искате да се махна?

– Не беше ли тръгнал към фирмата? – изговориха устните на Питър. „Върви си“, казваха очите му.

Александър поклати глава.

– Ти съгласна ли си, Джина?

– Какво? – сепна се тя, докато погледът ù се плъзгаше по лицето на Питър.

Тъмни, неспокойни, любими очи.

– Да си вървя?

Джина кимна толкова нетърпеливо, че Питър за малко да се засмее. Никога досега не се беше случвало някоя жена да поиска Александър да се махне, а той да остане.

Александър изгледа Питър още веднъж, подбели очи и си сложи слънчевите очила. И след това протегна ръка.

– Всичко хубаво!

Питър я погледна и после я разтърси, дълго и здраво.

– Благодаря ти! – рече сериозно.

– Довиждане! – каза Александър и бавно се отдалечи.

А Джина, Бог да я благослови, дори не се загледа след него.

– Трябва да поговорим – започна тя.

 

 

55

Джина вървеше мълчаливо до него. Питър също не казваше нищо и тишината между тях ставаше все по-огромна.

– Къде ти се ходи? – попита той накрая.

– Къде можем да поговорим?

– В някое кафе? – посочи той към „Стюреплан“.

– Не. Наблизо ли живееш?

Той кимна.

– Тогава да отидем там.

Не продумаха повече по краткия път до неговата улица.

– Тук ли живееш? – Джина вдигна ококорени очи към сивата фасада.

– Да – смути се Питър.

Сградата несъмнено беше от най-впечатляващите. Той въведе кода за отваряне на входа и държа вратата, докато тя влизаше.

– Няма асансьор – обясни той. – Живея на четвъртия етаж.

Мълчаливо се закатериха по широките мраморни йостермалмски стъпала. Джина поглеждаше отворите за писмата, по които преобладаваха имена, съдържащи „фон“ и „аф“, но не каза нищо.

Питър отключи вратата и ù направи път.

Вътре ù свали якето, окачи го на закачалката.

– Да седнем в дневната – предложи. – Ти се настанявай, аз ще направя чай.

Когато се върна с чашите, Джина седеше на дивана с възглавница на коленете.

Питър седна доста далеч от нея, не искаше да ù се натрапва. Тя въртеше ръба на възглавницата между палеца и показалеца си.

– Искам да ти се извиня – започна тя.

– Няма за какво да ми се извиняваш. Аз съм този, който трябва да моли за извинение. Трябваше първо да те питам.

– Знам, че съм докачлива. Подозрителна. Трябва да поработя върху това.

– Преживяла си много. Имаш основателни причини да подозираш хората. Сигурно това те е спасило много пъти. Повярвай ми, няма за какво да ми се извиняваш, никога.

– Когато избягахме, бях дете. Татко беше женен, казвала ли съм ти? За по-млада жена. Мама умря при раждането на Амир. Татко се ожени отново, за да имаме майка. Но тя идваше от малко селце, имаше съвсем други ценности и много силен клан зад себе си. Вече познаваш татко. Той е мил мъж. Новата му съпруга искаше да ме омъжи за неин братовчед. Бях на единайсет.

Питър не каза нищо. На единайсет години той разполагаше с пълна материална сигурност. Ходеше на училище. Играеше футбол с приятели.

– Амир беше съвсем малък, но новата съпруга не искаше да има нищо общо с него, отблъскваше го. Беше ужасна гледка. Татко се опита да говори с нея, но се скараха. След това той беше въвлечен в конфликт с някакви партизани. Стана опасно. Затова той ни взе и избяга. – Гласът ù потрепери. – Той изостави всичко заради нас.

– Разбирам – каза той. – А какво стана със съпругата?

– Тя беше жена, която винаги си защитаваше интересите – усмихна се Джина. – Сигурно е изпитала облекчение, като се е отървала от нас. Оттогава сме само тримата.

Тя припряно си избърса бузата.

Питър пак излезе от стаята, донесе пакет носни кърпички, подаде ù го и седна до нея. Джина си избърса носа.

– Реагирах твърде остро – обясни тя. – Когато ти дойде у дома. Но се уплаших. Знам, че си имал най-добри намерения.

– Няма нищо, Джина. Сестра ми все говори как белите мъже с власт трябва да научат повече за околния свят. Преди я намирах за досадна. Но всичко се промени. Аз съм в самото начало. Имаш право да ми се сърдиш. Толкова пъти съм замълчавал, преструвал съм се, че не чувам. Чака ме още дълъг път.

– Не ти се сърдя.

Тя протегна ръка и го погали по китката.

Сърцето на Питър едва не спря. Джина вдигна ръка на рамото му и го целуна по устата. Отначало той не смееше да помръдне, но после отвърна на целувката ù, внимателно, нежно.

Тя се отдръпна. Погледна го със сериозен вид.

– В родината ми обрязват и жените, Питър. Помниш ли, че ти го казах?

Беше му трудно да диша.

– Да – каза тихо.

Преглътна. Не можеше да изрече и дума. Не, мили Боже!

– Моята майка беше против. Но новата съпруга на баща ми се безпокоеше, че иначе няма да могат да ме омъжат. Тя реши да ме обрежат, когато татко го нямаше. Знам, че някои го наричат културна особеност. Не е. Това е осакатяване. Жестокост и мъчение над жените. Оставя белези за цял живот. Унищожава възможността за съвместен живот. За деца. Това не е религия.

Устата му беше напълно пресъхнала.

– Толкова съжалявам!

Той хвана внимателно ръката ù. В неговата тя изглеждаше малка, безтегловна. Носеше проста тънка сребърна халка на палеца и на него му идваше да заплаче от разказа ù.

– Но татко се прибра и забрани – продължи тя. – Отказа. Той ме спаси и после избягахме. Той жертва всичко заради мен. И никога не е искал нищо в замяна. Вярва ми напълно, нищо не изисква от мен. Само че аз изисквам от себе си. Разбираш ли?

Питър кимна, макар да не разбираше напълно. Това беше толкова чуждо на неговото ежедневие.

– Обещах си да почакам, докато срещна добър мъж. Мил мъж. Не се доверявам лесно. Виждала съм твърде много. Но сега чувствам, че съм го намерила.

Тя стисна ръката му, преплете нежните си пръсти с неговите. Контрастът беше толкова красив, че го стегна гърлото. Питър се покашля.

– Но нали разбираш, че аз не съм добър човек? Казах ти какво сторих. От всички мъже, които си срещала, аз определено не съм най-добрият, мога да ти го гарантирам.

Гласът му секна. Де да можеше да се върне назад във времето, да постъпи различно, да изкупи греховете си!

– Знаеш какво стана, аз…

– Идиот! – прекъсна го тя и пак го целуна.

Питър не знаеше какво става. Но Джина седеше на дивана му и го целуваше, затова той реши да не прекалява с анализите.

Придърпа я към себе си внимателно, обхвана с ръка тила ù и целувката се разгорещи. Ръката му се плъзна по гърдите ù, неусетно.

Тя се скова и той бързо дръпна ръка.

– Извинявай – каза веднага.

– Идиот! – промълви тя отново до устата му.

– Джина, не мога… – заекна той.

Не беше лягал с жена от цяла вечност. Щеше да се посрами. А тя беше толкова красива, заслужаваше най-доброто.

– Не искаш ли? – попита тя тихо.

Той се засмя на този въпрос. Беше толкова далеч от истината.

– Напротив, толкова го искам, че чак боли – отвърна искрено. – Но, Джина…