Телефонът ù бипна.
Да се видим довечера? Аз ще сготвя. И не само.
Изабел прочете есемеса с празен поглед. Колко бързо се случи! Цялото щастие, цялата радост изчезнаха, заменени от студ, който се разнасяше в гърдите ù.
Не би трябвало да бъде потресена, нито натъжена. Не би трябвало да се чувства сякаш умира.
Тя дълго гледа дисплея.
Написа отговор:
Не днес.
Продължи да се взира. Обмисляше дали да добави нещо. Но какво имаше повече за казване? Изпрати го.
Отговорът дойде, но дори нямаше сили да го прочете. Изключи звука на телефона и се върна към работата.
Когато всичко друго се срутваше около нея, ù оставаше работата. Макар че не беше сигурна дали това е благословия, или проклятие.
54
Два дни след фиаското в дома на Джина и семейството ù животът на Питър беше от мрачен по-мрачен.
Не се бяха чували след катастрофата.
Това беше краят.
Ако имаше такива наклонности, вероятно щеше да се напие до смърт, помисли си той, загледан в хората, които вървяха покрай него на „Нормалмсторг“. Часът беше пет и всички се прибираха по домовете си. При семействата си, приятелите, вземаха децата си от детската градина, представи си той. Минаваха финансисти, мъже и жени, един-двама известни борсови брокери и един шеф на банка бързаха по паважа. Той видя една новоназначена пиар консултантка и двама автори на речи. Подтичваха, бързаха нанякъде. Този свят винаги бързаше. Амбициозни млади дарования следваха елита по петите денонощно. След някоя и друга година половината от тези хора щяха да са изпаднали, докато другата половина ще се е изкачила по стълбицата.
Знаеше, че трябва да стане и да се прибере у дома, но нямаше сили. Самата мисъл да се надигне и да тръгне пеш към вкъщи, към празния апартамент, беше непоносима. От него беше останала само празна обвивка. Жалка мъртва обвивка. И му оставаше да се грижи само за себе си.
Купуването на футболните принадлежности за Амир беше безумен импулс.
Той разтърка лице, срамуваше се.
Александър беше пияницата в семейството. Наталия беше чувствителният финансов гений. Той самият беше човекът с чувство за дълг. Онзи, който не правеше нищо прибързано, онзи, който следваше правилата. Редките пъти, в които не беше следвал правилата, завършиха с катастрофа. Като онова, което направи завчера. Беше си тръгнал по-рано от офиса, беше напълнил цялата кола с покупки и след това беше потеглил към предградието, изпълнен с радост.
И в началото мина толкова добре.
Чак докато Джина се прибра.
Той можеше да я разбере, помисли си засрамено. Беше постъпил глупаво и необмислено. Трябваше първо да я пита и да се поинтересува според нея от какво има нужда Амир. Никога не го е бивало в приказките, но пък знаеше колко важен е Амир за нея. Затова реши да направи това заради Джина. За да се опита да покаже чувствата си.
Да му се не види, как може да е толкова глупав!
Всичко се обърка и той я изгуби – един от малкото хора, на които държеше ужасно много.
Бавно примигна срещу слънцето. Би трябвало да го затопли, минувачите бяха по къси ръкави, но сякаш неговата кожа беше покрита с лед, чак до костите. Знаеше, че не просто „държи“ на Джина. Беше нещо много повече.
Питър вдигна поглед и безцелно го плъзна по оживения площад. „Още пет минути, после трябваше да се стегне“, реши той уморено. Продължи да наблюдава площада и когато множеството за миг се разреди, той внезапно забеляза Александър да върви по „Хамнгатан“. Питър присви очи към брат си, неговия безотговорен, популярен, бляскав малък брат, който се движеше, висок, снажен и добре облечен, сред таксита, автобуси и стресирани столичани. И както винаги изглеждаше като излязъл от реклама за афтършейв. Питър усети перверзно удоволствие от това, че е незабележим, че може да наблюдава брат си скришом, но, разбира се, това не продължи дълго. Точно преди да отмине, Александър го видя. Забави крачка и като че ли се поколеба, сякаш искаше да се престори, че не е забелязал Питър, но след това се завъртя към пейката.
– Какво си се нацупил така? – поздрави го той.
– Не съм нацупен. Ти какво правиш тук?
Александър кимна към „Смоландсгатан“.
– Фирмата ми е ей там. Тръгнал съм натам. Идвам от къщи – добави той.
Вярно, брат му вече имаше апартамент в Стокхолм.
Александър се вгледа в него.
– Какво има? Изглеждаш отвратително.
– Мерси.
Александър седна до него на пейката.
Питър въздъхна. Последното, което искаше в момента, беше компания.
Мълчаха. Гледаха хората.
Александър кръстоса крака.
– Наталия се тревожи за теб. Един господ знае защо, но това е истината. Не можеш ли да ù се обадиш?
Питър не можа да се въздържи да не изсумти.
– Точно на теб не ти отива да даваш такива съвети.
– Не беше съвет. Беше заръка. Все пак можеш да се покажеш достатъчно възпитан да ù се обадиш.
– Знам, че не ти дреме за мен. Няма защо да се преструваш, че те е грижа.
– Ни най-малко не се преструвам, че ме е грижа. Определено не ми дреме за теб. Но Наталия се вълнува, а аз харесвам Наталия. Обади ù се.
Пак замълчаха.
– Вчера се видях с мама – продължи Александър.
– А, да обядът. Не можах да дойда.
Не беше събрал смелост да се срещне с тях. Едва намери сили да стане от леглото.
– Защо? Станало ли е нещо?
– Нали не ти пукаше за мен?
Александър поглади перфектно оформената си небрежно елегантна прическа и после облегна ръка на гърба на пейката. През петте минути, откакто седеше тук, поне четири жени се бяха обърнали да го погледнат.
– Не е ли уморително?
Питър си спомни всеки път, когато Александър с перфектния си външен вид, усмивката си и обезоръжаващия си чар се беше появил и незабавно бе привлякъл цялото внимание. По колко момичета си беше падал самият той, преди Александър да ги съблазни? Никой не можеше да се мери с брат му, най-малко пък той, един депресиран разведен загубеняк.
– Кое?
– Нищо, няма значение.
– Между другото, какво става между теб и Джина?
– Защо питаш?
– Просто се чудя. Видях, че говориш с нея на кръщенето и после на сватбата.
– Нищо няма между нас.
Вече не.
– Но не си хлътнал? – Гласът на Александър беше рязък.
– Какво?
– Разбра ме.
– Не, не разбрах – отвърна той, макар че много добре беше чул. – Може би трябва да ми разясниш?
– По дяволите, Питър. Не разбирам как си могъл. Как се търпиш?
Питър затвори очи. Значи беше време. Двамата с Александър не бяха говорили за изнасилването, нито веднъж. От всичко, станало от миналото лято насам, това бе от нещата, които го глождеха най-силно. Че Александър знае, че Александър го мрази заради това, но никога не казва нищо.
– И аз не знам. Може би ще мога да го обясня по някакъв начин, но не и да го извиня. Съжалявам по начин, който едва ли можеш да си представиш. Съжалявам всеки божи ден оттогава насам. Не можеш да ми кажеш нищо, което вече да не съм си казал сам. Не можеш да ме укориш с нищо, с което вече да не съм се укорил хиляда пъти.
– Но как? Защо? Как си могъл?
– Не знам.
Как можеше да обясни на Александър, след като той самият още не разбираше? Харесваше Каролина. Често си приказваха. Тя беше мила с него и той чувстваше привличане към нея по сравнително невинен начин. Но онази вечер излезе от релси. Беше подложен на огромно напрежение от страна на групичката си и се поддаде.
– Нямам извинение. Бяхме пили, насъсквахме се един друг. Едното доведе до другото и накрая, след като го извършихме, беше твърде късно да върнем времето назад.
Бяха го повлекли със себе си, беше прекалено голям страхливец, за да откаже. Той не търсеше извинение, не прехвърляше отговорността върху друг, но се опитваше да разбере неразбираемото.
– Минаха двайсет години. С Каролина го обсъдихме. Тя ми е простила и е продължила напред. Гласувах срещу татко заради брат ù. Не знам какво повече мога да направя. Кога, мислиш, ще съм изкупил вината си?
– Не знам.
Питър знаеше, че се е променил от миналото лято, че сега е различен. И въпреки това го гледаха като човека, който беше преди. Чувството бе вцепеняващо. Беше се опитал да стане по-добър, беше се постарал, но никой не го виждаше. За тях беше боклук.
– Разбирам, че се чувстваш… предаден?
Александър поклати глава.
– Предаден. Излъган. Шокиран. Погнусен. Избери си. И че мама и татко са знаели… Отвратително е. Схващаш ли как е белязало цялото ни семейство през всичките тези години?
– Да. Нали знаеш, че мислех Каролина за мъртва? Половината си живот изживях с мисълта, че съм убил това момиче. Не казвам, че съм изкупил стореното, но не пожелавам и на най-големия си враг да изпита това чувство.
Александър се усмихна иронично:
– Дори на мен, искаш да кажеш?
– Ти не си ми враг, Алекс. Ти си ми брат. Предадох те, знам. Но…
Гласът му потрепера. Искаше да каже, че обича Алекс, но в неговото семейство никога не си казваха такива неща. Никой никога не го беше казвал на него и той не го беше казвал на никого, дори на бившата си съпруга.
Челюстта на Александър се раздвижи.
– Поддържаш ли някакъв контакт с татко? – попита той накрая.
Питър поклати глава.
– Татко вече не ми говори. Не ми пука.
– А мама?
– Чуваме се от време на време. Знаеш колко е лоялна към татко, но ми се струва, че започва да губи търпение към него. Тя остарява, може би иска да промени приоритетите си.
– Добра е с Моли – обади се Александър.
Питър изви устни.
– Да, кой би повярвал?
– Мислех, че харесваш мама.
– Ако щеш, вярвай, но наистина я харесвам. Наясно съм колко е студена, колко лоши страни има. Но тя ми е майка и аз нямам право да я съдя.
"Само една тайна" отзывы
Отзывы читателей о книге "Само една тайна". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Само една тайна" друзьям в соцсетях.