– Сигурно ще остана цяло лято – отговори той накрая.

Все още не можеше дори да си помисли да замине за Ню Йорк. Искаше да бъде там, където е Изабел, беше просто. Макар да не говореха за бъдещето, поне не за общо такова. Той отвори менюто, престори се, че го чете, но дори не го виждаше. Вчера беше толкова хубаво. Пръстите му още ухаеха на Изабел, той още усещаше чувството да се движи вътре в нея. Виждаше лицето ù навсякъде. Но дали не прибързваха? Дали той не се замесваше в нещо твърде сложно? И какво искаше Изабел от него? Нима жена като нея би могла да приема мъж като него сериозно? За дълго? Дали изобщо той ставаше за нещо повече от секс?

– Ето я мама – прекъсна размислите му Наталия и помаха. – Моля те – прошепна му.

Александър въздъхна, но доби възможно най-любезна физиономия. Подозираше, че този обяд е част от кампанията на Наталия да го сближи с Ебба, и той щеше да се постарае да сдържа враждебността си, доколкото е възможно.

Майка им вървеше към тях, заобикаляше елегантно столовете в помещението, облечена в пастелни цветове, слаба и хладна. Като малък Александър смяташе майка си за най-красива на света. Днес виждаше само студенината и самомнението, които красотата не успяваше да скрие. И се радваше, че тя вече не е достатъчно важен човек в живота му, за да може да го нарани.

Това не разбираха хората, когато говореха за близостта и интимността като за нещо желано. Само когато те е грижа, може да бъдеш наранен. Само ако обичаш, изоставянето може да те съсипе напълно.

Той се изправи, кимна леко на майка си и после ù държа стола, без да предложи прегръдка или целувка по бузата, или дори ръкостискане. Да, щеше да се насили заради Нат, но всичко си имаше граници.

– Благодаря.

Ебба седна, без да коментира липсата му на сърдечност, сякаш държеше да не му разваля настроението. Е, това беше нещо ново.

– Май не съм идвала тук досега – отбеляза тя.

– Не, предполагам, че обикновено не стъпваш в тази част на града.

Наталия го изгледа укорително. Ебба само се усмихна и разстла салфетката в скута си. Като че ли беше направила нещо с лицето си. Беше по-гладко от обикновено, нито една бръчица, въпреки че вече наближаваше шейсетте.

– Не съм чак толкова неосведомена, колкото си мислиш – подхвърли тя дружелюбно.

– Но мамо, дори аз съм била във „Фотографиска“.

– Както и да е, изглежда приятно и се радвам, че Наталия го предложи. Винаги съм обичала да пробвам нови неща.

Той се зачуди дали е чул правилно.

– И се радвам, че тримата се събрахме.

– Питър беше зает – каза Наталия бързо.

Слава богу, поне това! Александър не знаеше дали би изтърпял обяд едновременно и с брат си, и с майка си, без да се пръсне. Питър изобщо поддържаше ли контакт с майка им, или това беше някоя от фантазиите на Наталия? Той погледна с крайчеца на окото сестра си и майка си, които тихо обсъждаха какво да поръчат. Трябваше да признае, че щеше да е малко странно, ако Питър беше в хладни отношения с цялото семейство. Едно беше той самият да не търпи брат си, но чак майка му да се отдръпне от него, би било безсърдечно дори за нея.

– Чух, че общуваш с дъщерята на Бланш Сьоренсен – каза Ебба, докато сервитьорът поставяше вода и хляб на масата.

Александър изгледа сестра си кръвнишки.

Наталия обаче поклати глава и той прочете по устните ù: „Дума не съм казала.“

– Срещали сме се няколко пъти.

– Симпатична ли е?

– Престани, мамо – каза той остро.

– Просто водя разговор, забранено ли е?

– Да, когато е за неща, които не те засягат.

Ебба примигна и той видя очите ù да се навлажняват.

– Не разбирам защо вечно си ми толкова сърдит – пророни тя и Александър усети, че наистина го мисли, че Ебба наистина не разбира.

Този гняв, който изпитваше към нея, беше толкова безсмислен. Тя си беше такава. И той си беше такъв. Може би беше твърде късно. Може би винаги е било.

– Моля те – обади се Наталия и го погледна умолително.

Той затвори уста, затропа с пръсти и отмести поглед. Знаеше, че съсипва обяда, който е чакала с нетърпение. Но нима Нат не бе наясно, че той винаги постъпва така? Не я беше карал да кани майка им. Ако останеше разочарована, сама си беше виновна.

Поне на теория.

Той ù кимна.

Може да не обичаше майка си, но заради Наталия можеше поне да престане да я мрази.

Може би.

– Ще поръчваме ли? – погледна го Ебба умолително.

Светлото лице, което някога бе обичал безгранично, го гледаше с молба в погледа. Не беше чак толкова гладко, сега забеляза. Бръчиците около очите и устата все пак разкриваха възрастта ù. Беше го изоставяла, отново и отново. Беше го манипулирала, беше го лъгала, винаги беше поставяла себе си над нуждите на собствените си деца. Но тя беше просто човек. Дори тя.

Той леко, за миг, я потупа по ръката.

– Да поръчаме, мамо.

Той се усмихна на Наталия, която няколко пъти мигна объркано.

„Благодаря“, размърда устни беззвучно.

И изведнъж му се стори, че някаква тежест се е вдигнала от плещите му.

 

 

53

Изабел разчисти апартамента на Евгений. Обикаляше от стая в стая, нагласяваше покривки, припомняше си какво са правили, поруменяваше леко и после продължаваше. От време на време телефонът ù изписукваше и тя прочиташе поредния есемес от Александър. Спираше и се подсмихваше.

Може би все пак беше хубаво, че му се наложи да излезе, че поне известно време щяха да дишат един без друг. Не че това я спираше да копнее да се видят отново, помисли си тя, докато се уверяваше, че не са забравили някакви уличаващи материали в спалнята или под диваните.

Прибра последната чаша в шкафа, провери дали е взела всички… хм, принадлежности в чантата си, уви цветята в целофана и след това слезе до таксито, което беше поръчала.

Трябваше да сложи край на тези разходки с такси, реши тя, докато се качваше в колата, за да се прибере у дома. В апартамента си остави чантата, намери най-голямата ваза, която притежаваше – наследство от баба ù – и постави орхидеите на кухненската маса. Опита се да си спомни кога последно е получавала цветя от някой мъж, любовник, но не успя.

Едва се беше преоблякла в домашните си дрехи, когато Александър изпрати нов есемес. Този път само едно червено сърчице. Тя стоеше и го гледаше, усещаше как собственото ù сърце тупти. Ох, това вече беше глупаво! Чувстваше се като шестнайсетгодишна и влюбена за пръв път. Като изключим, че не бе изпитвала толкова силни чувства към когото и да било на шестнайсет години.

Седна пред компютъра. Изоставаше с абсолютно всичко, помисли си, докато отваряше файлове и се мъчеше да влезе в сериозно работно настроение.

Съумя да работи ефективно в продължение на час-два, преди да започне да се прозява. Не беше спала много през нощта. Направи кафе, взе си бърз душ и пак седна пред компютъра.

Получи есемес, поне двайсетия за деня:

Колко скоро можем да се видим?

Тя далеч не беше убедена, че е разумно да позволява на Александър да краде толкова много от времето ù за работа. Но как само жадуваше за него!

Ще видим. Трябва да работя.

Тя отпи от кафето, отвори един лекарски сайт, за да потърси някаква студия, натисна линк към статия във вестник, прочете я, щракна върху друг интересен линк и хоп – вече сърфираше в сайтове, споменаващи Александър де ла Грип. Избягваше онези, които вече беше чела, не искаше да вижда стари клюки, вместо това намери статия за кариерата на Ромео Роци, която прочете с голямо любопитство. Последва линка към личния му сайт, видя снимки от ресторантите на Ромео, щракна върху друг линк, попадна на известно заведение на покрива на небостъргач в Ню Йорк, разгледа красивите хора и видя…

Сбърчи чело.

Вторачи се.

Не може да бъде…

Да, определено беше Александър. С две млади момичета на коленете. Изглеждаше пиян. Беше хванал едното през кръста, другото – за бедрото. Тя прочете текста под снимката. Нямаше кой знае каква разлика между тази и всички други, които бе виждала. С едно изключение. Погледна календара за всеки случай. Свери още веднъж и с историята си в скайп.

Да.

Беше от последния му престой в Ню Йорк. Същия ден, в който бяха започнали да се чуват по скайп. Тогава ù се беше сторило, че са се сближили много. Когато той се закле, че не е спал с онова момиче с особеното име.

Тя застина с неприятно усещане в цялото тяло.

Може би е казал истината. Може би не. Може би винаги лъже. Точно това беше големият проблем с мъже като Александър – човек никога не знае. Точно това можеше да очаква при евентуална връзка с него, осъзна тя, докато безнадеждността прииждаше от всички страни. Съмнение. Безпокойство. Несигурност. Това постепенно щеше да я подлуди, сигурна беше.

Всъщност нямаше от какво да се изненадва.

Той беше такъв. До дън душа.

Играч.

Може и да имаше чувства… или да се преструва, че ги има. Да споделя неща за себе си. Да бъде честен и откровен. Но безспорният факт оставаше – Александър бе мъж, който знаеше точно как да даде на жените онова, което искат. Дори ù го беше разказал. Как са го обучили. Тя се възбуждаше от искреността, затова той ù я даде. И тя падна в капана. До такава степен, че я бе накарал да забрави какво е важно за нея и да започне да поставя под въпрос неща, които винаги е приемала за очевидни.

Беше се хванала, беше приела всичко. Докато все повече хлътваше по него, той може би я виждаше просто като поредното завоевание. Тя би трябвало поне да обмисли тази възможност. Че е една от многото жени около Александър де ла Грип. Че не е толкова специална, та той да престане междувременно да се среща и с други. Сигурно в неговия свят дори не се смяташе за странно. Това, че за нея чувството беше все едно ще се пръсне отвътре, не променяше нищо.