– Не можеш ли да седиш пет минути, без да гледаш часовника? С всички хора ли се държиш така, или само с мен? Много е невъзпитано.

– Извинявай. Разбира се, че имам време за теб. Кафето по-добре ли е?

Сега обаче беше успяла да раздразни майка си, забеляза го.

– Не разбирам защо винаги е толкова трудно да се общува с теб. Всичките ми приятелки си прекарват толкова приятно с дъщерите си. Ан аф Шеле пътува навсякъде с дъщеря си. Дъщерята на Нина Бенгтсен е толкова грижовна. Защо точно на мен ми се е паднала дъщеря, която поне веднъж не може да стои мирно, докато изпие едно кафе?

– Maman, аз…

– И какво си направила с косата си? Не си ли малко стара за тази прическа? По-хубава си с вдигната коса, по-класическо. Сега се вее навсякъде. Ти, с твоя едър кокал, трябва да мислиш за тези неща.

Отказваше да я въвличат в спор за външния ù вид. Харесваше къдриците си, обичаше да ги носи пуснати и свободни.

– Моля те, maman. Не може ли да говорим за нещо друго, и без това по този въпрос никога не сме на едно мнение. – Тя се усмихна възможно най-любезно. – Току-що се прибирам от Чад. Не искаш ли да чуеш как беше?

– Извинявай, не бях разбрала, че разговорът трябва да се върти само около теб.

Изабел мигна. Дори за майка ù това беше твърде злобно. Но тя нямаше как да победи, тъй като Бланш никога не беше последователна в критиките си. Заминеше ли за Чад, не беше правилно. Заминеше ли с Лекари без граници, също беше грешно. Самият смисъл на повечето им разговори беше, че никога не можеше да получи одобрение от майка си.

– Вечерята, на която ни покани, беше много хубава – рече бързо.

Моля те, мили Боже, ако не се скараме сега, никога повече няма да те моля за нищо!

– Може. Не беше нещо особено.

Бланш отпи от кафето си.

– Запознах се с един човек, който те познава – започна Изабел, която добре знаеше, че мъжете са втората най-любима тема на разговор за Бланш след собствената ù личност. – Евгений Толстой. Каза, че познавал баба. Сещаш ли се?

– Мисля, че сме се виждали. Знам кой е. Брат е на Ебба де ла Грип, n’est-ce pas11? Онази жена е пълна гъска, но Евгений е симпатичен, доколкото си спомням.

– Запознах се с племенника му Александър де ла Грип – каза Изабел и веднага съжали.

Затаи дъх. Но все на някого трябваше да каже поне нещо за Александър, иначе щеше да се пръсне.

– Скандалният син? Боже, откъде накъде?

– Разбираме се.

Бланш почти успя да сбърчи изпънатото си чело.

– Не разбирам. Защо му е да общува с теб?

А пък аз си мислех, че е лоша идея да разкажа на мама за Александър. Ето, изобщо не съм била права.

– Изабел, казвам го само за твое добро. Не бъди толкова глупава да вярваш, че подобен мъж ще прояви интерес към теб. Не можеш да вярваш на мъжете, особено пък на него.

– Откъде знаеш?

Браво, Изабел, влоши нещата още повече!

– Той иска само едно, би трябвало да ти е ясно. Мъжете не са като жените, правят каквото си искат. Помисли си добре.

Мълчи. Не казвай нищо.

– Невинаги е толкова черно-бяло – изтърси тя, очевидно неспособна да си сдържи езика зад зъбите.

– Ако смяташ така, си наивна. И ще бъдеш наранена, гарантирам ти.

– Но не смяташ ли, че има поне един-двама мъже, на които може да се вярва?

– Не. Говори си каквото искаш. Но животът ме е научил.

Изабел знаеше, че и последната забележка беше насочена срещу нея. Бланш по грешка забременяла с Изабел. Като католичка не можела да направи аборт и затова се наложило да се омъжи за баща ù. От сватбата имаше една-единствена снимка, Изабел я беше намерила при баба си и я беше спасила от изхвърляне. Мрачен Ханс Сьоренсен и бременна в третия месец Бланш. Нещастни лица. Нещастен брак. И дъщеря, захвърлена при баба си кажи-речи от момента на раждането. Дете, вечно копнеещо за мама, красивата жена, която от време на време се появяваше с френските си изрази и вълнуващи аромати, и за татко, който почти никога не идваше. Веднъж ги беше чула да се карат за това – мама и баба. Чия отговорност е Изабел.

– Ако искаш, не ме слушай – продължи maman и Изабел се отърси от старата мъка, изтри я като прашинка от рамото. Това бяха стари рани и вече далеч не боляха толкова силно. – Но аз знам за какво говоря. Живяла съм по-дълго от теб, а и ти никога не си разбирала мъжете, както ги разбирам аз.

Изабел се вгледа в чашата си. Време беше да си върви, иначе вероятно щеше да каже нещо, за което после да съжалява.

– Знам, казах, че ще остана, но трябва да тръгвам – рече тя рязко. – Имам среща. С една шивачка.

– Едно време само да влезех в стая и всички мъже се обръщаха към мен. Нямаш представа какво е. Колко е трудно да остарееш!

– Всички остаряват, maman – отвърна Изабел. – А ти още си красива – добави тя, тъй като беше вярно. – Тук няма и един мъж, който да не е погледнал насам, към теб.

– Трудно е да изгубиш нещо, което си имал. Питам се дали за теб не е по-лесно. Е, аз съм ти майка и в моите очи, естествено, винаги си красива. Но знаеш какво имам предвид.

Изабел се изправи. Ако не си тръгнеше незабавно, майка ù щеше да изсмуче цялата ù самоувереност.

– Съжалявам, но наистина трябва да бягам.

– Тръгвай. Не е моя работа да имам мнение.

– Да се видим другата седмица?

– Обади ми се. Все си стоя вкъщи – каза Бланш както винаги, макар изобщо да не беше вярно.

Maman имаше натоварена социална програма. Ако Изабел беше в по-войнствено настроение, щеше да го посочи, но вече беше изтърпяла предостатъчно критики и подмятания. За един път ù стигаше.

– Ти ще останеш ли? – попита само.

Майка ù си оправи шала, докосна обиците. Обиците на баба, забеляза Изабел, онези с брилянтите, стари и блестящи, които баба ù беше обещала на нея.

– Ще остана. Една приятелка ще се отбие. Щом ти си тръгваш.

Значи всъщност си е уговорила среща с някой друг. Защо никога не си вадеше поука, винаги се хващаше на заяждането на майка си? Изабел се наведе и я целуна по бузата.

– Чао. Ще ти звънна.

И си тръгна от кафенето. Когато се обърна, за да помаха още веднъж, на масата на майка ù вече седеше белокосият граф.

Изабел забърза крачка и като излезе, си пое дълбоко дъх няколко пъти. Беше оживяла. Спря едно такси и посвети краткото пътуване от „Хамнгатан“ на това да се успокои. Затвори очи и усети как си възвръща душевното равновесие, слава Богу! Очакването за онова, което щяха да правят с Александър, все пак се оказа по-силно от смачканото его след атаките на майка ù. Слезе от колата. Лоло отвори вратата и я покани с широка усмивка.

Изабел погледна роклята, която Лоло беше извадила.

– Идеална е! – възкликна.

– Смяташ ли да ми кажеш за какво ти е? – попита Лоло, докато внимателно я увиваше в найлон и ù я подаваше.

Изабел поклати глава. Вдигна закачалката високо, за да не се влачи по земята. Щеше пак да вземе такси и да се преоблече на място.

– Боже, бих убила, за да разбера какво ще правиш – въздъхна Лоло със завист в гласа.

Изабел се сбогува. Може би майка ù имаше право, помисли си тя, докато чакаше на тротоара. Може би беше наивна и четеше във връзката си с Александър повече, отколкото съществуваше. И може би наистина не можеше да се вярва на мъжете. Но точно сега нямаше намерение да се безпокои. Може би по-късно, но не и сега.

Усмихна се, когато седна в таксито. Сега щеше да си поиграе с Александър. И тук нямаше място за съмнения.

Това щеше да се превърне в паметна битка за господство.

Тя смяташе да ù се наслади. И смяташе да победи.

 

 

11 Нали? (фр.). – Бел. ред.

50

Александър беше получил нареждане от Изабел да хване такси и да чака тя да му изпрати адреса, тъй че сега той седеше в колата и обикаляше безцелно. Стокхолм минаваше покрай прозорците, но на него му беше трудно да се съсредоточи, като не знаеше какво ще стане. Досега не беше съзнавал колко е свикнал да има пълен контрол над съществуването си. Отстрани можеше да изглежда, че той просто се носи през живота, възползва се от случайните възможности, но досега не беше усетил какъв изключителен контрол упражнява над живота си.

Телефонът извибрира.

„Бастюгатан“ 16.

Александър даде на шофьора адреса в Сьодермалм, облегна се на задната седалка и поглади бедрата си с длани. Беше облечен изцяло в черно, както му беше наредила тя. Тънки черни панталони, черен тишърт. Черни чорапи, черни обувки. Никакво бельо. Чувството далеч не беше толкова секси, колкото би предположил човек, но Изабел решаваше и той се подчиняваше. До него беше сакът с играчките, които бяха купили, от другата му страна – букет, увит в целофан.

Таксито спря пред червена сграда от края на деветнайсети век. Александър влезе, почака очите му да привикнат със сумрака. Миришеше леко на дим.

– Александър де ла Грип? – чу се глас и се появи възрастна жена с карирана престилка и сбръчкано лице.

Приличаше на онези икономки от старите филми и внезапно го споходи странното чувство, че се е върнал назад във времето.

– Заповядайте! – покани го тя.

Отвори вратата на асансьора с дракони от ковано желязо и тапицирани с червено кадифе стени. Златна лампа на тавана хвърляше мъждива светлинка. Тя натисна едно копче, затвори решетката и вратата в лицето му. Асансьорът заскрибуца нагоре.

Когато спря, той слезе.

Изабел стоеше на прага на апартамента и сърцето на Александър почти спря.

– Здравей! – проговори тя тихо и по цялото му тяло пробяга тръпка.

В бялата си рокля изглеждаше като богиня, слязла за малко от Олимп, за да се позабавлява, без да я е грижа дали обикновеният смъртен ще издържи присъствието ù. Едната ù ръка беше облегната на бедрото.