Изабел се наведе към него. Отраженията на свещите мъждукаха в сивите ù очи, караха ги да изглеждат като огньове или звезди. Тя покри с ръка неговата и Александър усети – ама че глупаво! – гърлото да го стяга.

– Благодаря, че ми разказа – прошепна тя.

Седяха в мълчание. Около тях звънтеше порцелан. Ухаеше храна. Чуваха се разговори. Поръчаното пристигна, но той не беше гладен, тя също не докосна своето.

Александър се усмихна леко. Щом Изабел не беше гладна, значи все пак се беше шокирала.

– Толкова съжалявам, Алекс. Това, което описваш, си е чисто блудство.

– Казах ти, че не ми е оставило някаква травма.

Тя наклони глава.

– Значи казваш, че си бил изоставян, бит и използван сексуално, но нямаш травми?

– Не и в сравнение с други хора.

– Няма какво да се сравнява. Иска ми се да го знаех, преди да се раздрънкам за размяна на ролите. Извинявай. Не биваше да го предлагам. Сигурно ти е трудно, напълно разбирам защо не искаш.

Той дълго я гледаше, мислеше. Изпитваше странна, необяснима еуфория. Сякаш неща, за които не беше подозирал, че му тежат, изведнъж изчезнаха. Като че ли някаква тежест, непрекъснато неприятно чувство, просто се вдигна от гърдите му. Появи се и нещо друго. Най-вече облекчение. Но и радост. Доверие. И споделяне.

– Само че аз искам – каза той и беше вярно, любопитно му беше и искаше да пробва.

– Но нали каза…

– Не. Това е в миналото. Искам го. И ти вярвам.

Ако преди два месеца някой го беше попитал дали съществува жена, на която да има пълно доверие, Александър би изсумтял пренебрежително. Сега обаче вярваше на Изабел. Изцяло. И чувството никак не беше лошо.

– Не бива да ти е неприятно. Трябва да ми обещаеш, че ще ми кажеш в такъв случай. Трябва да ти е хубаво. Можеш ли да ми обещаеш?

– Абсолютно.

– Ами ако отида твърде далеч? Нямам опит. – Тя се усмихна криво. – И съм доста силна.

Александър се засмя и отново намери себе си, остави обърканото тийнейджърство и пак стана зрелият мъж, в който се беше превърнал.

Хвана Изабел за ръката.

– Никога не можеш да отидеш твърде далеч с мен.

Тя вдигна вежди.

– Добре тогава – засмя се тихо той. – Ако мога да поискам нещо, предпочитам да не ми завреш вибратор някъде.

Тя кимна милостиво и Александър си помисли, че е постъпил разумно, като е поставил някакви граници. През него мина съвсем нова и непозната тръпка. Наистина ли се беше съгласил на това? Сериозно?

Улови погледа ù. Нещо се беше случило тази вечер. Близост, каквато не бе изпитвал преди. Пак протегна ръка и тя я пое. Вдигна нейната към устата си, притисна устни към кожата ù, вдъхна уханието ù.

– Е, как ще го направим? – попита той тихо.

– Утре – каза тя и очите ù проблеснаха.

Той пак целуна ръката ù, промълви думите между целувките по топлата длан:

– Ще дойдеш ли у нас?

– Не, не. Ще ти се обадя и ще ти кажа къде ще се видим.

Той се усмихна на това командорене. Беше секси.

– Окей – съгласи се.

– А сега да ядем – каза тя.

Хранеха се и приказваха за храна и вино, и филми, които са гледали, не за секс. Александър усети как доброто му настроение се връща с пълна сила. Беше щастлив само да седи тук с Изабел. Да яде и да се смее с нея, да флиртува с нея. Да я желае. Нищо скрито помежду им, осъзна той. Тя вече знаеше всичко за него. А той знаеше повече за нея от всеки друг. Утре щеше да бъде изцяло неин и тя щеше да прави с него каквото пожелае.

Той нямаше търпение.

 

 

48

Джина гледаше през прозореца на метрото. Прелитаха стени и перони. Хора се качваха и слизаха. Играеха си с телефоните или просто седяха и зяпаха в празното пространство. Тя обичаше да пътува с метрото, харесваше ù как свързва целия град и всички квартали. Човек можеше да пътува от Тенста до „Т-сентрален“, да смени влака, да стигне до Йостермалм и по този начин да се качи в един свят и да слезе в съвсем друг.

Беше допуснала ужасна грешка, като се забърка с Питър. Тя, която никога не правеше нищо необмислено, непланирано, неанализирано, се беше оставила на течението. Беше си въобразявала, че умее да контролира емоциите си. Мислеше си, че след като двамата са толкова различни във всяко отношение, няма как да почувства каквото и да било. Е, явно беше сгрешила, тъй като той я целуна и оттогава в нея бушуваше буря.

Стисна кожената си чанта. Прибираше се след изпита. Беше рядък лукс да се прибере у дома посред бял ден. Чантата ù беше пълна с учебници и синия бележник формат А4, който си беше купила в университета и бе запълнила с подробни записки. И чантата си беше купила със собствени пари. Толкова се гордееше с нея и онова, което символизираше. Но сега я виждаше със съвсем други очи. Виждаше колко е проста, опърпана и евтина.

Мразеше този факт.

Питър я беше целунал. Истинска целувка. Още ù беше трудно да го повярва. Несъзнателно докосна устните си с пръсти. Искаше ù се да не ù беше харесало толкова много. Да не ù беше повлияло така.

Когато прегледа още веднъж въпросите след изпита, се вцепени от потрес. Беше пропуснала една подточка. Нямаше да има сто процента. Не можеше да обясни ужаса, който изпита при тази мисъл. Всички изпити досега беше вземала, без да изгуби и една точка. По всяка задача и всеки въпрос в целия курс по медицина беше постигала перфектен резултат. А сега щеше да изгуби поне една точка. Защото не беше съсредоточена. Защото беше излязла да се забавлява, вместо да се концентрира. Беше непоносимо. Буквално ù беше невъзможно да го понесе.

Слезе в Тенста, мина през запуснатите подземни коридори, качи се по стълбите към центъра на предградието, вървя пеш до вкъщи в топлината, под слънцето. Трябваше да престане с това. С всичко. Чистенето в офиса беше само временна работа, заместваше някого, скоро щеше да напусне. И тогава станалото между нея и Питър щеше да остане в миналото, сякаш изобщо не се е случвало.

Дори нямаше да е трудно, мъчеше се да се убеди тя. Беше преживявала какво ли не. Това тук нищо не беше.

– Ехо! Прибрах се – извика, като отвори вратата.

Откъм кухнята долитаха гласове. Татко и Амир. В първия момент ù се стори, че се карат, толкова силно говореха. После обаче ги чу да се смеят. Нима в дома им толкова рядко се разнасяше смях, че тя не можа да го разпознае?

И след това се чу тих глас, който тя веднага позна.

Питър.

Забърза към кухнята с неприятно усещане в цялото тяло. Това не беше добре. Видя първо брат си. Лицето на Амир грееше по начин, който не беше виждала преди или поне от много отдавна. Той говореше на висок глас, жестикулираше с дългите си ръце и се смееше.

– Какво става тук?

Усещаше как погледът на Питър я изгаря, но избягваше да се обръща към него.

Какво става?

– Имаме гости – каза баща ù.

– Виждам – отвърна тя и най-после погледна към Питър.

Загорял на слънцето. Висок и едър в малката кухничка.

– Кога си дошъл?

– Исках да те изненадам. – Той се усмихна широко.

Косата му беше леко разрошена и ръкавите на ризата му бяха навити. Сакото беше метнато на облегалката на стола. На пода беше оставен сак и в него се виждаха бутилки с вода и спортни дрехи.

– Купил ми е футболни обувки! На мен! И врата, истинска врата! Само ще се преоблече и ще идем да ритаме!

Амир почти крещеше от вълнение. Носеше екип и футболни обувки и те бяха толкова лъскави и нови, че заслепяваха.

Баща им се засмя, когато Питър вдигна една мрежа със също толкова лъскави топки и оранжеви конуси, за да я покаже.

Погледът на Джина шареше между тях – Питър, баща ù и брат ù. „Трима срещу един“, помисли си. Само тя ли виждаше опасността тук?

Питър излезе. Джина си наля чаша вода, отпи, взираше се в баща си и брат си, без да пророни и дума, и чакаше Питър да се върне преоблечен.

– Искаш ли да дойдеш с нас? – предложи той, все така широко усмихнат.

Джина поклати глава. Питър поведе навън Амир, дърдорещ щастливо. Пътната врата се затръшна зад тях.

Баща ù не каза нищо, събра си вестниците и се премести в хола, където се настани на креслото.

Джина седна край кухненската маса. Чакаше и тропаше с пръсти. В гърдите ù вреше и кипеше.

Когато се върнаха, Амир беше зачервен и потен. Питър се смееше и приказваше на висок глас за свободни удари и игра в атака.

Амир отиде да се изкъпе. Питър стоеше прав, усмихнат, облегнал бедро на пейката в кухнята. Косата му беше още по-разрошена, а кожата – леко поруменяла. Изглеждаше доволен, докато пиеше вода от синя пластмасова бутилка.

Бял мъж, център на вниманието.

Джина стискаше чашата си. Раздразнението я заливаше на вълни.

– Питър, какво правиш тук?

– Играя футбол – сви рамене той и си избърса челото. – Беше много весело. Трябваше да дойдеш с нас.

Тя скръсти ръце. Той или се преструваше, че не забелязва колко е ядосана, или наистина не го виждаше.

– Явно си решил да озариш предградията с присъствието си и да раздадеш малко подаяния – заяви тя сковано. – Да насочиш вниманието към себе си. Може би да поуспокоиш съвестта на висшите класи?

– Неее, беше просто импулс – отвърна той. – Спомних си, че искаш Амир да излиза. Не видя ли колко беше щастлив? Мислех, че и ти ще се зарадваш. – Той се взря в лицето ù. – Ядосана ли си?

Смаяният му тон не я омилостиви.

– И какво ще стане после? Когато ти омръзне? Какво, мислиш, ще стане тогава? Когато не можем да си позволим да му купим нови обувки, след като тези му умалеят?

Питър сбърчи чело.

– Не мислех…

– Именно – прекъсна го тя още по-раздразнено. – Не мислиш, понеже не ти се налага да мислиш. Животът ти е лесен. Правиш каквото искаш, без да се налага да мислиш. Возиш чистачката в скъпия си автомобил. Купуваш играчки на самотно момче. Като някакъв шибан Дядо Коледа.