– Как така?

Той взе още един пръст, целуна го леко.

– Има неща, които искаш от мен. За които не смееш да ме помолиш. Защото все още смяташ, че трябва да пазиш тайните си.

– С никого не съм споделяла толкова, колкото с теб – каза тя искрено.

– Една вечер, в която да правиш с мен каквото пожелаеш… чакам с нетърпение.

– Мислиш, че няма да се справя?

Той се усмихна:

– Au contraire, ma chѓrie.10

Колко често ù се случваше да попадне в дискусии, в които мъжете да заемат нейното място? Често намеците бяха толкова недоловими, че тя се усещаше едва дълго след това. Странното чувство, което не я напускаше, беше като малки иглички, които започваха да бодат чак когато се прибереше у дома. Не че не търпеше да ù се противоречи, напротив. Да спориш и да ти се налага да намираш добри аргументи, е необходимост, когато работиш в благотворителния свят. Но имаше много мъже, чиято единствена цел в даден спор беше да я смачкат.

Александър, който вече говореше за благотворителност, работа на терен и помощ за третия свят, сякаш е изучавал темата през целия си живот, никога не се опитваше да блесне за нейна сметка.

Неудържимото привличане, което изпитваше към него, се дължеше точно на това. Комбинацията от арогантност и уважение. Да, тя искаше да доминира над него. Искаше да го накара да коленичи пред нея, както той бе сторил с нея.

Неговите очи, така приковани в нейните, че сякаш чуваше всяка дума в съзнанието ù, се помрачиха. Може би беше от осветлението. Горяха свещи, небето през прозореца беше лазурносиньо, както става само през няколко дни в годината, и двамата сякаш общуваха без думи. Тази закачка, тази игра между тях, беше задвижила нещо друго. По-рано този ден тя си го представи като врата, която е отворила и през която е минала.

Но това не беше врата.

Беше по-скоро люк на десет хиляди метра височина, който се е отворил и я е засмукал.

Между тях щеше да се разрази битка. Тя обичаше, когато Александър доминираше над нея, вероятно повече, отколкото искаше да признае пред себе си. Но смяташе да се възползва от този шанс да създаде някаква равнопоставеност.

– Ако искаме да се получи, трябва и ти да ми разкажеш някои неща – заяви тя.

– Както искаш, бейби.

Не.

Тя поклати глава.

– Не за секс. Лични неща.

Бдителността внезапно изостри невероятно красивите черти. Аха! Не му беше толкова комфортно, колкото се преструваше. Отлично.

Тя се облегна назад. Погледна го, затърси вход. Спомни си колко често си беше мислила, че това е мъж, преживял неща, които би искал да скрие.

– Кое е най-тежкото ти преживяване?

Той се изсмя. Поразкрачи крака.

– Нямам някакви кой знае какви травми. Твърде зает съм да живея тук и сега.

– Не. Така няма да стане. Не можеш да искаш абсолютна искреност от мен и в замяна да ми замазваш очите с небивалици.

Очите му проблеснаха и по лицето му се изписаха сякаш стотици нюанси от чувства. Изабел долови бдителност. Вълнение. Малко, съвсем малко гняв. И страх.

Красивият Александър. Какво ли крие от мен?

– Видях го още миналото лято. Определено си имаш демони.

– Нима ги няма всеки човек?

– Всъщност не – отвърна тя. – Познавам хора, които не са преживели кой знае колко тежки неща. Но те пък са невъобразимо скучни. А сега ми разкажи. Наистина искам да знам.

Александър също се облегна назад. Не я изпускаше от поглед дори когато се протегна към чашата си и отпи от шампанското.

– Не е нищо особено – започна той. – Иска ми се да кажа, че съм травмиран, но…

Мхм, така ли?

– В училище ли?

Той сви рамене. Прокара пръст по ръба на чашата.

– Какво е станало в училище?

– Беше гадно, но днес дори не се сещам за него. В един период бях в немилост. Защитих един съученик, когото тормозеха. Наказаха ме с тотално изключване от групата. Никой не говореше с мен.

– Каза ли на някого?

– Не. В моето семейство не биваше да показваш слабост. Нямаше да ми помогне. Стиснах зъби. Свикнах.

– В прогимназията ли беше?

Той кимна.

– А след това си учил в пансион, нали?

– Да. Там беше окей. Освен обичайното. При цялата му предсказуемост тормозът наистина е отвратителен.

– Момичетата харесваха ли те?

Той се усмихна вяло.

– Да, Изабел – отговори и очите му проблеснаха. – Момичетата ме харесваха. И аз тях. За много неща съм благодарен на жените.

Тя знаеше точно какво прави той в момента. Чувстваше се крайно неловко от това колко близо я е допуснал и сега се опитваше да си върне надмощието. Но тя не желаеше да чува за многото му истории с жени.

– Разкажи ми за родителите си – подкани го, сигурна, че има още много неща, които не ù е разкрил.

Той я погледна с празен поглед. Мълчеше.

Само че тя беше виждала как го прави Лейла. Изчакваше. Затова и тя почака.

– Майка ми не е топъл човек – каза той най-сетне. Тонът му беше троснат, неохотен. – Винаги съм бил любимецът ù.

– Как се чувстваше от това?

Той дълго я гледа.

– Ти как мислиш? – попита накрая кротко.

– Мисля, че е било сложно. Да те обича човек, който вероятно поставя собствените си нужди на първо място.

Точно тя добре знаеше какво е чувството.

– Обърнах се към брат си и сестра си. Първо към Питър. Но той не можеше да ме търпи. Шест години по-голям е, тъй че нямах шанс. Така и не схванах, че той не осъзнава как родителите ни ни настройват един срещу друг. Когато пораснах, зарязах опитите да се сближа с него. Сега общуваме възможно най-рядко.

Тук имаше нещо повече, с този брат, по-късно тя трябваше да се поразрови, но сега искаше да продължат нататък.

– Разкажи ми за баща си.

Александър направи гримаса, изпъна крака, почеса се по брадичката.

– Татко е расист. Хомофоб. Шовинист. Пълно клише.

– Какви са отношенията ви?

– Нямаме отношения. Като бях малък, татко ме смяташе за чувствителен. Смъртен грях в неговите очи. Трябваше да стана по-твърд.

– Как?

– С бой.

– Удрял ли те е?

– Пребиваше ме. И мен, и Питър. И ме караше да се занимавам само с мъжествени дейности. Лов. Спорт.

– Обичаш ли лова?

– Мразя го. Татко го знаеше. За мен това е само избиване на невинни животни от преситени хора.

– Затова съм вегетарианка. Виждала съм как колят животни и чувствам, че не мога да съм съучастничка в това, тъй че те разбирам.

Замълчаха. Спогледаха се. Той прехапа устни. И тя най-сетне улови недооформената мисъл, която беше проблясвала в покрайнините на съзнанието ù толкова пъти. Мариус. Той приличаше на Мариус, когато разказваше за семейството си – същият изоставен поглед. Същото бдително и измъчено изражение.

– Чувствителността не е недостатък. Ти си интелигентен човек, тъй че сам го знаеш. Но все пак ти го казвам, за всеки случай.

– Това е зад гърба ми. На баща ми не му дреме за мен, нито на мен за него.

– Какво има, Александър? Какво не ми казваш?

Той въздъхна.

– Смяташ да ме тормозиш, докато изплюя камъчето, нали?

– Несъмнено.

Той махна на сервитьора.

– Ако ще говоря за това, ми трябва нещо по-силно от шампанско.

 

9 Причина, смисъл да съществува (фр.). – Бел. ред.

10 Напротив, скъпа. (фр.) – Бел. ред.

47

Александър си играеше с ножа до чинията. Внезапно и съвсем ненадейно въздухът в ресторанта беше станал труден за дишане.

Нелепо.

Той се протегна към водката с лед, която му бяха донесли. Инстинктите му подсказваха да използва чара си, за да се измъкне от ситуацията, да не допуска Изабел толкова близо. Но бяха възникнали нови нужди и вече не беше възможно да се осланя на старите навици. Искаше да бъде честен с Изабел. И то не по онзи безсмислен начин. Не с онези тъпотии, които беше казвал на поне стотина жени.

Искам да бъда честен с теб. Не играя игрички.

Клишета, които беше ръсил безброй пъти. Фрази, които не означаваха нищичко, освен че му се правеше секс, и после можеше да продължи нататък, без да го винят, че е нарушил някакво обещание.

Не. Искаше да бъде наистина честен, което го учудваше до дън душа.

Но това не значеше, че му е лесно. Напротив. По дяволите, колко беше трудно! Толкова, че почти му се искаше да си беше останал в Ню Йорк и да беше продължил да води безсъдържателния си полуалкохолизиран, но неусложнен живот.

– Не знам откъде да започна – промърмори той. – Наистина нищо не е в сравнение с нещата, които ти си виждала. Никакви мъчения. Никакви лишения.

Замълча. Как се беше стигнало дотук? Трябваше всичко да се върти около секса, тази история със съвестната Изабел Сьоренсен. Кога беше престанало да бъде „просто“ секс? Но сега той вече знаеше. Изабел не беше каква да е жена. Беше започнал да подозира, че тя е жената. И ироничното беше, че той никога нямаше да я заслужи, ни най-малко.

– Все пак ми разкажи. Започни отначало.

Той се предаде.

– Трябва да разбереш, че съм наясно – изтеглил съм джакпота в лотарията на живота. Бял, западняк, богат и роден в Швеция. Знам, че съм ударил една от най-големите възможни печалби. Знаех го и преди ти и аз да започнем… преди да започнем да общуваме.

Александър отново замълча. Дори не знаеше как да нарече онова, което имаха с Изабел? Излизаха ли? Ходеха ли? Дали тя изобщо го искаше за друго, освен за секс? Той стис­на чашата си, устоя на изкушението да погълне алкохола наведнъж.

– Макар, разбира се, напоследък все повече да го осъзнавах. Какъв късмет имам.

– Но?

– Израснах по странен начин. Колкото повече си мисля за онова време, толкова по-откачено го намирам.