Беше истински шведски летен ден, толкова различен от спомените на Джина от детството с обгорялата земя и влажната горещина. Пристигна в Швеция на единайсет години, но си спомняше детството съвсем смътно и непълно. Винаги се беше питала дали нещо не ù e наред, щом помни толкова малко, но после учиха за това на един семинар по психиатрия. Как деца, преживели ужасни неща, после потискат спомените. Дали нейното детство е било ужасно? Тя си спомняше миризми и усещания. Понякога се сещаше и за звука от животинските крясъци и женските гласове, но нищо повече. Заслуша се през отворения прозорец. Тенста беше като ООН в миниатюра. Като се съсредоточеше, Джина успяваше да различи дори диалекта на жените, които се смееха долу на двора. Не помнеше смях в детството си. Никога ли не се бяха смели, или просто тя беше забравила?

Погледна записките си. Вече ги знаеше кажи-речи наизуст, но реши да ги мине още един път. Винаги отговаряше правилно на изпитните въпроси и смяташе всичко под сто процента за провал. Състудентите ù щяха да излизат през уикенда, цяла седмица го обсъждаха. Някой я беше поканил, винаги бяха мили и ù предлагаха да иде с тях. Тя обаче обикновено отказваше. Не можеше да си го позволи. Нито като време, нито финансово. Беше направила избор и харченето на пари за неща, които не са жизненонеобходими, ù беше непознато. А пък и можеше да използва времето за учене. Само така щеше да постигне бъдещето, което си беше набелязала, а и не го намираше за саможертва, ни най-малко.

Понякога обаче, днес например, една малка частица от нея копнееше да се поотпусне малко.

– Добре ли върви?

Баща ù подаде глава през открехнатата врата.

Джина кимна и посегна към тетрадката, та баща ù да не види, че се е заблеяла. Беше преповторила наум разговора с Питър десетки пъти. Той изглеждаше толкова измъчен и тя наистина беше останала поразена от разказа му. Беше си взела отпуск от работата, за да може да учи за изпитите, затова не се бяха виждали от няколко дни. Питаше се как ли се чувства той.

Баща ù извади кана с някаква напитка от хладилника.

– Трябва да излезеш, поне за малко – рече той, целуна я по главата и се върна към шахматната дъска.

„Той има право“, помисли си тя и присви очи срещу слънцето. Ако не друго, то поне за да си набави витамин „D“. Пропъди мислите. Обикновено не ù беше толкова трудно да се съсредоточи, никога не се разсейваше, докато учи. Когато другите се оплакваха, че прекарват твърде много време в интернет, пред телевизора или с телефона, тя не ги разбираше. В нейния свят нямаше място за мързел и немара. Човек решаваше и нямаше какво повече да се обсъжда. Прелисти записките, които преговаряше, впи очи в тях. Десет секунди след това мислите ù пак бяха поели в друга посока.

Изправи се, закрачи нервно, отиде до прозореца.

– Джина?

Пак беше баща ù. Тя се обърна.

– Да?

– На телефона. – Той ù подаде нейния мобилен.

Тя го взе със сбърчено чело.

– Кой се обажда? – попита учудено.

Той не звънеше почти никога и в никакъв случай през уикендите. Баща ù обаче просто ù подаде телефона, имаше вид, че иска да каже нещо, но после поклати глава и излезе от стаята.

– Ало? – обади се Джина колебливо.

Странно колко много мисли успяха да минат през главата ù за тези кратки секунди. Дали беше някой, който им мисли злото? Рядко ги тормозеха, те не привличаха вниманието към себе си, баща ù беше уважаван в квартала. Но все пак… Мразеше изненадите, тъй като те рядко бяха хубави. Макар че може би пък някой се нуждаеше от чистачка или сервитьорка в последната минута? Повечето студентски приеми бяха свършили, но кой знае.

– Здравей, Джина! Питър е.

– Питър? – Тя позна гласа му веднага, въпреки че никога не бяха говорили по телефона. – Станало ли е нещо?

Колкото и да е странно, първата ù мисъл беше, че всъщност е делничен ден и тя е забравила да отиде на работа. Но ако е така, защо пък точно Питър ще се обажда? Тя дори не знаеше, че той ù има номера. Ползваше предплатена карта, не беше регистрирана никъде.

– Да е станало ли? – учуди се той. – Какво например?

– В офиса, имам предвид. – Идиотски въпрос, сама го усети. – Не знам какви ги говоря. Просто се изненадах.

– Това не е ли твоят номер? – попита той притеснено. – Баща ти вдигна…

Джина се усмихна.

– Телефонът е мой, но татко е бил най-близо, затова е вдигнал.

Тя все още не разбираше защо се обажда. Двамата никога не говореха по телефона. Да не би да се нуждаеше от чистачка? Мълчаха толкова дълго, че тя се уплаши да не би да е затворил. Може би беше звъннал по грешка. Макар че нямаше представа как е възможно.

– Откъде имаш номера ми? – попита тя.

– От Наталия.

Разбира се.

Ново дълго мълчание.

– Къде си? – попита Джина в момента, в който Питър заяви:

– Днес времето е много хубаво.

– Да – съгласи се тя едновременно с неговия отговор:

– В колата.

Пак мъчителна тишина. Сега обаче се чу тихото мъркане на мерцедеса.

– Сигурен ли си, че нищо не се е случило? – настоя тя.

– Джина, наистина ще разбера, ако не можеш. Или не искаш. А и баща ти прозвуча сърдито. И сигурно искаш да бъдеш със семейството си. И вероятно нямаш време. И може би ме мразиш, след като чу онази история. Сещаш се.

– Не те мразя.

Тя почака. Сърцето ù затуптя малко по-бързо.

– Искаш ли да се поразходиш с мен? – попита той накрая.

Макар да беше започнала да се надява точно на този въпрос, той ù се видя толкова разтърсващ, че загуби ума и дума.

Пътуванията с колата можеше да обясни с факта, че Питър просто е мил.

Но не и това. Беше нова крачка. В нова посока. Ако се съгласеше, щеше да поеме риск. А тя ненавиждаше рисковете точно толкова, колкото ненавиждаше и разочарованията.

После обаче пак погледна през прозореца. Видя лятото навън. Беше съсредоточена, знаеше какво иска от живота, беше подредена и умна. Но беше също и млада. И харесваше Питър. А и двамата трябваше да поговорят.

За онова, което той ù каза. И за други неща.

– Да – каза тя просто и усети, че от този момент нещата се променят.

Но за пръв път, откакто бе избягала като ужасено дете с баща си и брат си и си бе обещала не само да оцелее, но и никога повече да не бъде зависима от никого, бил той трафикант на хора или шведските миграционни служби, да, за пръв път щеше да направи нещо импулсивно и единствено за себе си. Щеше да направи онова, за което всички говореха, но което тя самата никога не беше пробвала. Щеше да живее в настоящето.

– Да, с удоволствие ще се разходя с теб. Ще дойдеш ли да ме вземеш?

Докато чакаше отговора на Джина, Питър така стискаше телефона, че се наложи да избърше потта от дисплея, преди да затвори. След това го захвърли на седалката до себе си. Въздъхна облекчено. Най-сетне се беше осмелил да ù се обади и тя се беше съгласила. Реши да зареже климатика, свали прозореца и остави летния въздух да милва лицето му, което цъфна в усмивка. Джина се беше съгласила и не го мразеше, и искаше да го види. Точно сега имаше чувството, че сам може да премести цяла планина.

Когато спря пред входа ù и слезе от колата, я видя как приближава. Зърна я през мръсното стъкло на входната врата и за миг го обхвана паника. Как щяха да се поздравят? Искаше му се да е смел, но не се престрашаваше да прегърне това идеално човешко същество.

Джина излезе и му се усмихна. Питър пъхна ръце в джобовете.

– Какво ще кажеш за Юргорден?

Тя кимна.

Паркираха пред „Юргодсбрун“ и бавно поеха пеш по моста. Наоколо беше пълно с народ и беше неизбежно Питър да се натъкне на познати. Висшите класи ходеха на разходка точно на Юргорден. Той поздрави една позната двойка. Спряха се да побъбрят, ръкуваха се с Джина, погледнаха я с любопитство, продължиха по пътя си, като си шепнеха оживено. Случката се повтори. И още веднъж. Всеки път Джина ставаше все по-мълчалива.

– Нещо не е наред ли? – попита той накрая.

Тя поклати глава, но между очите ù се беше появила бръчка на притеснение.

– Джина?

Тя скръсти ръце и отмести поглед към върховете на дърветата.

– Живея в Стокхолм от над десет години. За пръв път идвам на Юргорден. Красиво е, много красиво.

– Но?

– Чувствам се не на място. И приятелите ти. Да, мили са, но не забелязваш ли как ме гледат? Знаеш ли, сервирала съм на партита, по които са ходили. И сега не ме разпознават. Мисля да се прибирам вкъщи.

Изпълни го отчаяние. И срам, като видя нейната несигурност. Той я беше подложил на това. Искаше единствено да ù предложи един хубав, приятен ден, но се беше провалил. Тя беше права, а той беше идиот.

– Прости ми – промърмори. – Не се сетих, че може да се получи така. Прости ми, Джина.

Питър прокара пръсти през косата си, усети как сълзите изгарят гърлото му. Каквото и да направеше, все излизаше погрешно. Трябваше да се досети. Трябваше да я закриля, да се постави на нейно място.

– Вината не е твоя – увери го тя.

– Моля те, Джина, не си отивай.

На практика той я умоляваше. Тя прехапа устни.

– Може да отидем някъде другаде? – предложи тя колебливо.

Той изпита такова облекчение, че гласът му потрепери:

– Къде ти се ходи?

– Ако изберем от моите места, ти пък ще се почувстваш като аутсайдер. Какво ще кажеш за Сьодер?

– Никога не съм бил в Сьодер.

Погледът му изведнъж се развесели.

– В такъв случай предлагам разходка в Танто.

Питър откри пътя до Сьодермалм, като следваше табелите и ползваше джипиес. Паркира на улица, за която даже не беше чувал, и си помисли, че той, в ръчно шитото си сако и скъпи дрехи, вероятно ще се чувства не по-малко идиотски тук, в Сьодермалм с миниатюрните му кафененца и тълпи от хипстъри, отколкото в предградието на Джина. Но слънцето грееше, никой от сьодермалмците не го зяпаше и Джина вече нямаше вид, че се чувства неловко, затова той усети как настроението му се покачва. След като слязоха до блещукащата вода и тънката ù ръка докосна неговата, той си свали сакото, нави ръкавите на ризата и реши да се наслади на тази събота, която се очертаваше най-хубавата в живота му.