Огледа се из бара. Беше най-обикновено квартално заведение, в каквото отдавна не беше стъпвал и каквото сам не би избрал никога.

Миришеше на бира и пържени картофи. Прашни пластмасови растения в ъгъла и зелена изкуствена кожа на закрепените за стената пейки.

– Насам! – провикна се Изабел.

Махаше от една ъглова маса в дъното на помещението. Когато стигна при нея, тя му се усмихна широко. Очите ù блестяха. Масата беше покрита с халби и бутилки, и купи с ядки. Около нея седяха Изабел и четирима мъже. Трима брадати яки типове.

И Себастиен Паскал.

Изабел пак пусна странната ослепителна усмивка, но този път Александър долови нещо зад нея, сякаш беше просто фасада. Тя ги представи.

– Свен и Кристиан са от Лекари без граници. Работили сме заедно през годините. Йойстайн е от нашите логистици, един от най-добрите. Бяхме заедно в Либерия. – Мълчание, колкото за един удар на сърцето. – А Себастиен вече познаваш.

Гласът ù беше съвсем неутрален, но неизказаните думи между тях бучаха в ушите му.

Александър се ръкува с мъжете, един по един. Със Себастиен накрая. Стисна ръката му здраво, значително по-силно, отколкото онзи път в Сконе. Ако му счупеше нещо, поне наоколо имаше достатъчно лекари, с които да се консултира.

После седна на последния свободен стол. Озова се точно срещу Изабел. Себастиен беше вдясно. Другите мъже бяха разпръснати, като Изабел седеше в центъра. Александър не можеше да отмести поглед от нея, тя сияеше. Не изоставена жена, а кралица със свитата си. Трима рицари и един змей.

– Случайно попаднахме на Себастиен – каза тя уж небрежно.

Аха. Значи го беше повикала като подкрепление. Нямаше нищо против.

Сервитьорката дойде и си записа новите поръчки. Александър поиска тъмна бира, облегна се назад и се настани удобно. Изабел извади телефона си, изщрака нещо набързо и той получи есемес:

Приятел е на Кристиан. Нямах представа, че ще дойде.

Той я погледна през масата, доволен, че ще може да бъде нейният рицар на бял кон. Кимна ù.

– Пияна ли си? – размърда устни беззвучно.

– Много – отвърна тя и му се усмихна замаяно.

– Александър, откъде се познавате с Изабел? – попита един от брадатите супергерои.

Александър беше забравил имената им, само Изабел беше от значение.

– Той е богаташ, който непрекъснато пътува по света. Така се срещнахме – обади се Изабел.

Никой сякаш не се замисли колко нелогично звучи този отговор. Като гледаше броя бутилки на масата, Александър не се и учудваше. Изглежда всички здраво бяха пийнали.

– Нали знаеш, че тя е легенда?

Погледът на Александър се задържа върху красивото засмяно лице на Изабел. Тя изглеждаше на място, където и да се намира, дори тук, понеделник вечер в смрадлив пъб в Сьодер.

– Това не ме изненадва – отвърна той и се вгледа в сивите ù очи. – Тя е сред най-възхитителните хора, които съм срещал.

Погледите им се преплетоха над масата и той разбра, че е усетила опита му да помоли за прошка.

– Разкажете ми – помоли той. – Разкажете ми за легендата доктор Сьоренсен.

– Преувеличават – махна тя с халбата.

– Напротив, разкажи за онзи път, когато изкупи всички лекарства в Порт-о-Пренс.

Тя поклати глава.

– Искам да чуя. – Да, да. Добре тогава. Беше след земетресението. Дойдоха пациенти, натровени с нещо. Оказа се, че са им дали лекарства в някаква клиника, която някой се възползвал да отвори. Двамата с колегата отидохме и установихме, че някак са се докопали до запас от лекарства за раково болни и сега ги изписват на всички. Опитахме се да ги изкупим, но те отказаха, вероятно съзнаваха, че от някой друг могат да изкарат още повече пари. Накрая казах, че познавам Златан Ибрахимович и ако ми позволят да купя лекарствата, ще им взема автограф.

– Те знаеха ли кой е Златан?

– Навсякъде по света знаят кой е Златан – обади се логистикът и удари с длан по масата, засмян.

– Свързах се с мениджъра му. Златан ми изпрати две снимки с автограф, които след това препратих в Хаити.

Брадатите мъже завиха от смях и така си чукнаха халбите, че бирата се разплиска.

– Значи така действат Лекари без граници? Разправят небивалици.

– Веднъж бяхме на мисия и една от лекарките получи бъбречна криза. Знаеш ли как боли от бъбречни камъни?

Александър поклати глава.

– Смята се за едно от най-болезнените състояния, сто по скалата между нула и сто. Така боли, че буквално не можеш да стоиш на едно място. Заведохме лекарката в болница и там поискаха да я задържат. Тя обаче отказа, не искаше да заема легло. И твърдо отказа да прекъсне мисията и да се прибере у дома, което би било единственото нормално решение. Дадоха ù обезболяващи и всички се прибрахме и си легнахме. Наредихме ù да ни събуди, когато пак има нужда от инжекция. Вместо това тя остави всички да се наспят и сама си би инжекцията – което е суперхардкор – и на другия ден асистира за девет-десет операции.

– Леле!

– Историята не свършва тук. Ден-два след това една рана ù се инфектира сериозно, така че сама си назначи антибиотично лечение и си направи превръзка. А после получи белодробна инфекция. И тогава отказа да се прибере у дома. Това беше в Ирак. Бежански лагер. Работеше денонощно и кашляше повече от пациентите си. Накрая си заби използвана игла. В такива случаи стандартната процедура е да вземаш лекарства за ХИВ. От тях може да ти стане ужасно зле и разбира се, на нея ù стана. Получи толкова много странични ефекти, че не можеше да се държи на крака.

– Какво стана?

– Наложи се да ме приберат у дома – промърмори Изабел. – Насила.

Всички избухнаха в смях.

Той ги погледна.

– Вие сте луди. Била си ти?

– Това беше първата ми мисия с Лекари без граници, бях в ужас, че ще ме вземат за некадърница.

– Казах ти, че е легенда.

– Изабел прави всичко по-добре от другите – обади се Себастиен и устата му леко се изви. – Като машина е. Да?

– По-добра е от машина, Себастиен – изсмя се един от брадатите и Изабел се ухили.

Александър обаче усети, че думите на Себастиен я нараниха. Изабел и нейната вечна битка да бъде добра, да бъде винаги най-добрата. А този задник седеше срещу нея и ù се подиграваше.

Александър се вторачи в Себастиен, обмисляше сто начина да го удуши.

Французинът изсумтя и се изправи.

– Ще проверя дали имат някакви прилични вина – каза той и отиде на бара.

Александър го проследи с поглед. Видя как застава на бара. Поколеба се. Чу как другите пак започват да споделят спомени. Реши се. Стана и тръгна небрежно към бара. Проби си път, докато се озова точно до Себастиен.

Французинът го изгледа изненадано и Александър доби учтиво, невинно изражение, като че бе дошъл само да си поръча бира и да размени няколко плоскоумни делнични реплики. Това беше елементарна покерджийска техника. Да криеш намеренията си от противника, като същевременно търсиш слабости, анализираш какъв играч седи срещу теб. Беше направо смешно лесно да прецени Себастиен. Александър беше израснал сред гадняри и ги различаваше за миг. Французинът беше точно от онези хиени, които се нахвърлят на слабите и безпомощните. Александър умееше да се разправя с такива на шест различни езика.

– Е? – започна той възможно най-приветливо.

– Е?

Зъбите на Александър проблеснаха, застана така, че да личи колко е висок и широкоплещест. Притисна Себастиен към бара с вид, че хората зад него го бутат. Усмихна се.

– Ти си бил с Изабел?

Бдителността в погледа на Себастиен. Неопитен играч, поне не когато силите са изравнени.

– Не знам какво ти е казвала.

– Така ли?

– С Изабел имахме зряла връзка. Нищо повече.

– Тя ти е била студентка.

– Беше пълнолетна, а аз просто водех един курс. Не е нещо, за което да звъниш у дома и да цивриш. Не е получавала някакво специално отношение. Освен това тя се хвърли в обятията ми.

Александър направи още една крачка напред. Заряза покерните аналогии и смени стратегията. Изпъчи гърди, притисна го, вторачи се в очите му.

Погледът на Себастиен започна да шари.

– Не знам какви лъжи ти е наприказвала, но не обичам да ме заплашват.

– Не ми дреме какво обичаш. И не те заплашвам.

– А какво искаш тогава?

– Ще се изразя възможно най-ясно. За да няма недоразумения между нас двамата. Заради езиковите разлики, нали разбираш. Ако дори си помислиш нещо, което може да е неприятно за Изабел, ако я дразниш, ако кажеш и дума, която да сметна за обидна за нея, ще те хвана за гърлото и ще стисна, и ще стискам, докато очите ти изскочат от орбитите.

Той вдигна ръка и Себастиен отстъпи назад. Александър се ухили. Отпусна ръка върху рамото на французина и леко го потупа.

– Виждаш ли разликата? Това вече беше заплаха.

Александър си взе бирата и се върна на масата. Усмихна се широко на Изабел.

– За какво говорихте? – попита тя с подозрение.

– Не помня. Май за анатомия.

Глупаво, разбира се. Безсмислено? Вероятно. Но какво иначе да стори? Все пак беше тук в качеството си на рицар на бял кон. А един рицар трябва да защитава дамата на сърцето си.

Той седна. Погледна брадатите мъже. Бяха нахакани и арогантни, но ако някой в целия свят имаше право да се смята за голяма работа, това бяха Лекари без граници.

– Следващите бири са от мен – каза той. – Разкажете за още легендарни подвизи, които сте извършили.

 

 

41

Изабел беше сигурна, че нещо се е случило на бара, тъй като Себастиен изглеждаше като ударен с юмрук в слънчевия сплит, а Александър седеше на стола си с невинен вид. Но Александър никога не беше невинен. Себастиен тръгна от бара към масата с яростна стъпка и тя знаеше, че каквото и да е станало между тях, сега ще се изостри.