Ще ти се обадя. Да, но дали?

Тя беше извратена, извратена, извратена. И този път беше подплашила Александър завинаги. Добра работа, доктор Сьоренсен!

В понеделник сутринта я събуди Лейла.

– Свободна си, идвам да те взема и отиваме на обяд.

Изабел изстена. Първоначалният ù импулс беше да откаже. Нямаше сили да вземе душ, нямаше сили да приказва.

– Ще те взема в единайсет и половина – заяви Лейла и затвори.

И тъй като ù се стори още по-уморително да се обади на Лейла да ù каже, че не иска да се виждат, в уречения час Изабел излезе и застана на „Васагатан“. Черен спортен автомобил със свален гюрук и с прословутия ягуар на капака профуча през улицата и заби спирачки точно на автобусната спирка пред входа на Изабел.

– Какво ще кажеш? – ухили се Лейла.

Изабел отвори вратата.

– Не ми казвай, че там са отишли всички пари на „Медпакс“.

Лейла изсумтя.

– Евгений ми го зае. Заплатата ми от „Медпакс“ не стига и за прилични обувки.

Изабел скочи в колата и Лейла отпраши с бясна скорост в мига, когато шофьорът на автобуса зад тях натисна клаксона. Лейла направи бесен и неразрешен обратен завой и ягуарът полетя през центъра на града.

– Отслабнала си – отбеляза Лейла, като хвърли бърз поглед на Изабел, преди да мине в другата лента и да се плъзне пред един камион, който примигна срещу тях с фаровете.

Изабел се вкопчи в дръжката на вратата.

– Сигурно е оптична илюзия. През последните три денонощия ядох само сладкиши и сладолед.

– Истинска персийска храна – това ти трябва. Персийките имаме перфектни тела благодарение на храната, която ядем.

– Да не е от онези ресторанти, дето те карат да седиш на пода?

На Изабел никак не ù се ходеше до някакво предградие, за да обядва, предпочиташе да си лежи на дивана вкъщи и да яде сладолед. Денонощен магазин и удобен диван – една жена не се нуждае от нищо повече. Освен това нямаше желание да пътува в една кола с Лейла. Кой би помислил, че тази жена ще кара като надрусан автокрадец?

– Не. Има маси. Какво ти става?

– Изпитвам съвсем естествено нежелание да умирам. Била съм в някои от най-опасните държави в света и все пак не съм преживявала автомобилна катастрофа. Моля те, не ме убивай насред пътя за Солентюна.

Увери се, че е затегнала добре колана, докато Лейла правеше завой с далеч над позволената скорост.

– След малко сме там – заяви бодро тя. – На магистралата наистина ще пришпоря този красавец.

Изабел стисна очи. Обеща си, че ако оживее, ще стане по-добър човек.

– Ще ми разкажеш ли как беше? – попита Лейла, след като се настаниха в ресторанта.

Помещението беше боядисано в ярки цветове, столовете бяха червени, а от ароматите откъм кухнята устата на Изабел се напълни със слюнка. Може би пък идеята да яде и друго, освен захар и трансмазнини, не беше толкова лоша.

– Беше както обикновено.

Тя си сложи от майонезата с патладжани върху прясно изпечения хляб и го пъхна в устата си. Лейла беше поръчала пълно обедно меню с множество дребни ордьоври и Изабел изведнъж усети, че е гладна като вълк.

– Като изключим, че избухна война и те евакуираха – отбеляза Лейла и я погледна през масата с най-психоложкия си поглед.

– Знаеш, че не ми е за пръв път. Преживявала съм и по-лошо.

Лейла се вторачи в нея, но Изабел отбягваше погледа ù.

– Иначе как се чувстваш у дома? Знам, че понякога е тежко.

Хората обикновено си мислеха, че е прекрасно да се прибереш вкъщи. Че е облекчение да си отново в добре устроено общество. Истината обаче беше далеч по-сложна. Човек заминаваше с толкова много мечти да промени положението. После се прибираше и чувстваше, че само е докоснал повърхността. Наистина този път тя не отсъства от Швеция кой знае колко дълго, но все пак ù трябваше известно време да се приспособи. Да свикне с това, че децата, които вижда по улиците, са здрави, чисти и в безопасност и че хората ходят на шопинг, че харченето на пари им е хоби. Че без да се поколебаят, дават петдесет крони за картонена чашка кафе, сума, която може да представлява разликата между живота и смъртта в друг край на общия ни свят. Че се оплакват по социалните мрежи от времето и други безсмислици, докато другаде умират деца, защото на никого не му пука.

– Гледам да се грижа за себе си – каза тя и ù се прииска да се справяше по-добре с това.

Лекарите, които не го правеха, ставаха цинични и нечувствителни. Мисълта да се превърне в една от тях беше кошмарна – клише за лекар доброволец, загубил вярата си, че може да промени нещата, дори с малко, към по-добро.

– Александър се тревожеше за теб. Поговорихте ли?

– Мхм...

Изабел се протегна към купа с кисело мляко, като избягваше проницателния поглед на Лейла.

Поговорихме. Освен всичко друго.

– Изабел? Какво има? Знаеш, че можеш да ми кажеш, ако е станало нещо.

Гласът на Лейла вдъхваше такова доверие, че Изабел усети у себе си колебание. Толкова ли страшно щеше да е да попита? Да помоли за съвет как да успокои хаоса в главата си? Но тя не вярваше в тези глупости със споделянето на чувства. Или по-точно, вярваше, когато се отнасяше за други хора, такива, които не са ненормални. Тя не говореше за чувствата си, понеже беше извратена. Знаеше го от тийн­ейджърка. Постепенно осъзнаваше, че явно другите момичета нямат нейните фантазии и мисли. Но поне в други отношения беше нормална. Не беше в тежест на никого. Спасяваше човешки животи и не вредеше никому. Стига да не кажеше или да не направеше нещо погрешно, нямаше значение каква е отвътре.

– Как е положението в болницата? – смени темата тя.

Безсмислен въпрос. Лично беше говорила с Идрис сутринта. Той беше настинал здравата, но иначе всичко беше наред.

– Стабилно. Нали знаеш, че отговорността за твоето състояние е моя?

Това им беше недостатъкът на брилянтните психолози – не можеш лесно да им отклониш мисълта.

– Добре съм, няма за какво да се тревожиш.

Лейла си свали очилата и ги избърса със салфетка.

– Работата ми е да се тревожа.

Никога ли не е мигала или така ги обучават в университета? Нали всеки мига? Средно петнайсет пъти в минута, ако си спомняше правилно.

– Знам, че ти е трудно да се доверяваш на другите – продължи Лейла, когато им донесоха основните ястия.

Купи и подноси с димяща храна и студени сосове.

– Не е вярно – възрази Изабел, докато си пълнеше чинията с шафранов ориз, спаначена яхния, нахут и миришещ на чесън млечен сос. – Постоянно се доверявам на хората. Не е моя вината, че на повечето не може да им имаш вяра.

– Желая ти само доброто, знаеш го, надявам се.

Изабел кимна.

– И те уверявам, че няма как да ме шокираш, дори и да пробваш. Не можеш да ми кажеш нищо, което да ми развали мнението за теб. Да загубя уважение.

– Дори ако се окажа лош човек?

– Ти не си лош човек.

Изабел поклати глава. Мразеше подобни изказвания. Не означаваха нищо.

– Познаваме се едва от две години. Има много неща, които не знаеш за мен.

– Знам повече, отколкото си мислиш. Но защо трябва да сме или добри, или зли? Послушни или лоши? Хората са сложни, поне повечето. Невъзможно е да си само едното.

– Не съм съгласна. Съществува граница между добър и лош, човек винаги има избор.

Лейла се усмихна.

– Сега говориш как би трябвало да стоят нещата, не как стоят в действителност. Мислиш ли се за лош човек? Наистина лош?

– Нали каза, че всички сме и добри, и лоши.

– Защо смяташ, че си лоша?

Черните очи на Лейла не се отместваха от нея.

Изабел си напълни устата с храна. Лейла чакаше. Изабел преглътна, избърса си устата.

– Права си, не обичам да си разголвам душата.

– Интересно си подбра думите.

– Ако споделяш тайните си, хората могат да ги използват срещу теб. Няма ли да ядеш повече?

– Ям само докато се почувствам седемдесет и пет процента сита. Как се чувстваш, когато поставям под въпрос думите ти? Че хората не решават автоматично да използват тайните и слабостите ти срещу теб?

– Все едно си ходила на курс как да говориш с немирни лекари.

– Да, курсът се оказа полезен – подсмихна се Лейла. – Какво се боиш, че може да се случи?

Хората да разберат колко лоша съм всъщност.

Мисълта дойде съвсем автоматично. Тя беше жена, фантазираща за неща, които никоя жена не би трябвало да харесва. Коя нормална модерна жена се възбужда от това? Не, тя беше повредена и ако Лейла знаеше истината, щеше да се съгласи. Може би не открито, беше прекалено голяма професионалистка, но наум. И тогава Изабел щеше да стои така. Оголена. Разкрита. Посрамена.

– Не се боя, Лейла. И не искам повече да говоря за това. Ще има ли десерт? Ако ще ме убиваш с тази кола на връщане, искам поне да съм пила кафе.

След като Лейла я остави пред входа, Изабел остана на място с ключа в ръка. Разговорът я беше пробудил от някакво вцепенение. Тя беше самостоятелна жена, компетентен лекар и добра колежка. Но беше и ходещо клише. Умно момиче със самочувствие, зависещо от представянето пред другите. Зряла жена, която на трийсет и една години все още смяташе, че е добра само ако майка ù го потвърдеше.

Което тя не правеше никога.

Изабел се огледа. Ранното лято се беше развихрило около нея. Стокхолм беше разцъфтял, първите туристи вече пристигаха. Улиците и ресторантите бяха пълни с народ до късно вечер. Стигаше ù толкова самосъжаление. Реши го. Тази вечер щеше да излезе. Вместо да си стои вкъщи и да се вайка. Животът в Африка я беше научил да цени хората, които спазват обещанията си. Добротата, верността и стабилността бяха най-хубавите качества. Не да бягаш, когато стане сложно. Щеше да се поразкраси, да пие алкохол и да се среща с мъже, с цял куп мъже. Щом тялото искаше да живее, беше крайно време и тя да поживее малко. Дръпна входната врата и забърза нагоре към апартамента.