Затаи дъх. Броеше секундите.

– Можете да продължите – каза онзи накрая и махна на спътника си да дръпне каруцата.

Колата потегли бавно и Изабел едва дишаше.

Преминаха, без да се случи нищо, и когато Юго натисна газта, тя се облегна на седалката и издиша.

Погледна Юго и видя, че кокалчетата му върху волана са побелели.

– Здравейте, докторе!

Една от сестрите излезе да посрещне Изабел, когато колата спря и тя слезе.

Юго даде газ и потегли толкова бързо, че тя дори не успя да му каже довиждане.

– Не очаквахме да дойдете днес. Чухте ли, че в съседното село има сражения? Ранените вече започнаха да пристигат.

– Тук?!

– Не ги интересува, че сме детска болница. Но доктор Идрис ще се зарадва, че сте тук.

Сражения.

Изабел знаеше какво означава това, беше го виждала твърде много пъти. Изнасилени жени. Ранени мъже. Пострадали деца. Нямаше никакво значение, че това е детска болница, ситуацията не позволяваше тежко ранени хора да пътуват чак до Нджамена.

– Ще трябва да ги настаним в коридорите – въздъхна Изабел. – Имаме ли одеяла?

Рамо до рамо с персонала, който не беше избягал от безредиците, тя превързваше рани, наместваше кости и шиеше. Нямаше време да мисли за друго, освен за следващия пациент, нямаше време да се бои.

Слънцето вече залязваше, а Юго не дойде с колата, тъй че тя лесно взе решението да остане в болницата и през нощ­та. Изабел и другите се редуваха да поспиват по час-два от време на време. Потокът от пострадали намаля към зазоряване, но стаите и коридорите бяха толкова пълни, че едва можеха да вървят между пациентите. Миризмата и писъците бяха надвиснали като някакъв страховит облак над болницата.

– Трябва да започнем да изписваме онези, които могат да ходят – поклати глава Изабел, като се стараеше да говори със спокоен глас, отказваше да се поддаде на тревогата и страха.

Идрис кимна. Лицето му беше посивяло от умора. Той кихна.

– Да не се разболяваш? – обезпокои се тя.

Изглеждаше ужасно. Но сигурно и с нея беше същото.

– Отивам да изписвам, които мога. Да смея ли да се надявам, че най-лошото мина?

– Надеждите са безплатни.

– Доктор Изабел?

Тя се обърна и видя един от местните служители.

– Да?

– В лекарската стая пристигна съобщение.

Изабел отиде.

Още преди да седне, знаеше какво ще чуе. Вдигна сателитния телефон.

– Здравей, Лейла, какво става?

– Довечера се прибираш. Уредих ти място на един от самолетите на Червения кръст.

По дявoлите, не искам!

– Това е заповед – добави Лейла, сякаш прочела мислите на Изабел. – Няма какво да се обсъжда. Прибираш се. Дори не се опитвай да ми противоречиш.

Идрис беше влязъл в лекарската стая и я гледаше въпросително. Нямаше нищо странно – Лейла така крещеше по телефона, че ушите на Изабел заглъхнаха. Тя покри с ръка слушалката.

– Иска да ме прати вкъщи.

– Досетих се. Тя е права. Ти си бяла, европейка. И жена. Твърде опасно е. Няма нищо. Ще се справим.

– С всички тези пациенти?

Дай ми знак и ще остана.

– Не, Изабел – каза Идрис решително. – Време е.

Той се изправи и подаде ръка. Тя също стана и я стисна силно. И дълго.

– Довиждане!

Пак ще се видим.

Дано да станеше така.

Юго я чакаше пред болницата все едно нищо не се беше случило. Тя нямаше сили да го пита защо не е дошъл предния ден. Не попита и откъде знае, че тя ще замине. Просто седна в колата и почака да я закара до дома ù. Чувството за поражение беше като лош вкус в устата.

Вече нямаше блокади.

Пътят беше пуст, все едно никога не е имало младежи с автомати и мъртви очи, и те стигнаха в Масакори без злополуки.

Изабел влезе в къщата, взе си багажа и остави колкото пари можа за готвачката, в случай че тя се върнеше. Спря, замисли се за Мариус. Ако нещата стояха различно… Но нямаше никакво значение колко несправедлив е животът, колко боли, тя не можеше да направи абсолютно нищо за него сега, той беше просто едно от многото деца, които беше принудена да изостави. Остави и шоколада, излезе и пак скочи в колата. Десет минути по-късно двамата с Юго бяха на път към Нджамена и летището.

Александър не можа да заспи. Изабел не беше отговорила в скайп, а Лейла спомена за размирици. Имаше чувството, че стомахът му ще се обърне от притеснение. Дълго търси в Гугъл информация за лекари на терен и сражения, но се принуди да спре.

Сега просто зяпаше през прозореца.

Чакаше.

Телефонът иззвъня. Беше Лейла.

Той се хвърли към него, притисна го към ухото си.

– Да?

– Наредих ù да се прибира. Бунтовниците се опитали да превземат съседното село.

– Тя къде е?

Устата му така беше пресъхнала, че едва говореше.

– Един момент – каза Лейла и изчезна.

Той зачака. Опитваше се да диша равномерно. Да не си изпусне нервите. Притискаше слушалката до ухото си, мъчеше се със силата на мисълта да накара Лейла да побърза, да му каже какво става.

Бунтовниците се опитали да превземат селото.

Какво значеше това, по дяволите? Там война ли се водеше? Всичко това му се струваше сюрреалистично.

– Ало? – върна се Лейла.

– Какво става?

– Изабел пътува насам. Току-що го потвърдиха. Лети с Червения кръст от Нджамена, самолетът е до Париж, хванала го е в последния момент. Известно време е царял хаос, но изглежда сега се е поуспокоило. Говорих с Идрис. Болницата е обезопасена. Имало нещо като демонстрация на сили между два клана. Приключила е.

– Но Изабел се прибира?

– Да. Категорично. Ще пренощува в Париж и вдругиден каца на Арланда.

Александър затвори.

И се зае да си събира багажа.

37

– Тя искаше да демонстрира как добре е преодоляла фобията си от инжекции, но още щом лекторът извади иглата, припадна – засмя се Джина.

– Иглите са си страшни – засмя се и Питър.

Той включи електрическата кана за вода, извади две високи чаши и сложи чаени торбички. Червен чай за Джина, обикновен черен за него. Сипа вода, остави място за мляко в нейната и пусна три бучки захар.

– Ще ти се развалят зъбите – каза той, докато гледаше как последната бучка се разтваря.

– Няма. Имам здрави зъби и ползвам конец. Би ли ми подал чиния?

Тя извади кутията с кнедли от баща ù.

Мисълта за сомалийските кнедли напълни устата ù със слюнка.

Питър нареди чинийки, салфетки и чаши вода.

Джина извади лъжици, мляко и кнедлите.

– Изглежда много празнично – отбеляза тя, погледът ù се плъзна по розовите рози, които ù беше подарил, и леко поруменя.

– Ами имаме повод да празнуваме – отвърна той, постара се гласът му да звучи весело и безгрижно, не искаше да я притесни. Подаде ù чашата чай. – Наздраве за всички шестици на изпитите!

Тя отпи от чая и остави чашата до чинийката си.

Питър нареди сандвичите, които беше купил, на една табла и ги разряза наполовина. Джина не обичаше шведско сирене, затова той беше донесъл един сандвич с бри и един със скаридена салата, за която тя твърдеше, че има вкус на риба, но винаги ядеше с охота.

Той я наблюдаваше скришом, обичаше да гледа чевръстите ù, почти припрени движения, докато вадеше прибори и тряскаше шкафове, винаги чакаше смехът ù да експлодира.

Напоследък тя се смееше по-често.

Той също.

Седнаха на масата. Питър трябваше да приложи сериозен самоконтрол, за да не скочи да ù държи стола, но успя да се възпре и си остана на мястото, стиснал с две ръце чашата. Пиенето на чай не му беше любимо, но Джина обичаше и по някое време през последните седмици Питър реши да разшири мирогледа си и да пробва нови неща. Затова сега пиеше горчив горещ чай.

Джина си сипа още захар, бързо я разбърка и после се протегна към сандвича със скариди. Ядеше го, като чупеше малки парченца от хляба, загребваше с лъжица плънката и я лапваше. Зеленчуците ядеше отделно. Кисели краставички, копър и резени домат.

Питър се усмихна.

– Какво има? – попита тя и си избърса устата.

– Нищо – отвърна той и отхапа от една кнедла.

Трохите паднаха на масата. Той никога не беше очаквал, че щастието би могло да дойде под формата на крехки златисти парченца тесто.

– Охо, какво става тук?

Питър вдигна поглед към гласа.

Наближаваше девет вечерта, в офиса бяха останали само двамата с Джина.

Мъжът, който се беше появил, Даг Билинг – викаха му Даге, – беше сред колегите, за които Питър имаше най-лошо мнение. Избърса устата си и видя как Джина свежда поглед, оставя сандвича и седи съвсем неподвижно сякаш са я заловили в някакво прегрешение.

Даге стоеше със скръстени ръце. Очите му се задържаха дълго върху Джина, преди да се ухили многозначително на Питър.

– Нищо не става. Ядем – отвърна той и после се ядоса на себе си.

Кога се беше превърнал в човек, който смята, че трябва да се извинява за действията си?

– Ядете значи? Така ли му викат вече?

– Какво искаш?

– Забравих си телефона. Но изведнъж ми се прииска шоколад. Черен шоколад, ако ме разбираш.

Питър се изправи рязко.

– Това беше крайно неуместно.

Аз ли се държа неуместно? Не аз точа лиги по чистачките.

Погледът му се плъзна по тялото на Джина, от горе до долу, спря се върху гърдите ù.

– Макар че разбирам защо. Има нещо у черните жени.

Джина също рязко стана от стола.

– Джина, почакай – помоли я Питър.

– Трябва да си вървя – отвърна тя.

– Не, той трябва да си върви.

Джина обаче наведе глава и се опита да си тръгне. Даге протегна ръка и я хвана за лакътя.

– Може да идеш да ми почистиш бюрото. А после аз ще дойда да го инспектирам.

– Пусни я – изръмжа Питър в момента, в който Джина се отскубна.