– Ще го поема.

Идрис си тръгна и Изабел отиде да види семейството. Поздрави набързо бащата, Мохамед, мъж с татуировка на птичи следи върху бузата. Майката, Халима, която не изглеж­даше и ден по-голяма от петнайсет години, седеше, прегърнала момченцето.

– Как се казва? – попита Изабел меко, докато погледът ù се плъзгаше по пациента.

– Ахмед – прошепна Халима.

Беше увита в плат с ярки цветове. Имаше същата татуировка на бузата като тази на мъжа ù.

През цялото време, докато Изабел го преглеждаше, момчето мълчеше. Това никога не беше добър знак. Дете, което плаче или пищи, иска да живее. Когато Изабел се опита да му направи инжекция, то се оказа толкова обезводнено, че иглата не влезе.

– Лекарство – обади се бащата ядосано. – Трябва му лекарство.

Да, Ахмед се нуждаеше от лекарство. И храна. И да престане да ходи при лечителя, който му беше направил тези белези по корема.

Тя напълни капкомер с хранителен разтвор и им обясни:

– Давайте му от това. По една капка в устата, докато свърши.

– Къде отивате? – попита бащата и ù препречи пътя. – Вие сте лекар, трябва да останете.

– Ще се върна. Давайте му капките. Трябва да се погрижа и за другите пациенти, ще дойда пак веднага щом мога – обеща тя.

Мохамед се вгледа в очите ù, но после се отдръпна. Изабел се усмихна окуражаващо на Халима, която вече беше започнала да дава хранителния разтвор на сина си, и отиде при следващия пациент.

Когато дойде пак, Ахмед сякаш изглеждаше малко по-бодър. Този път Изабел успя да вкара иглата във вената и му включи система. Може би все пак щеше да оживее. Тя го погали по главичката, кимна на родителите и отново ги остави. Това беше един от най-неприятните моменти – че никога нямаше време да остане по-дълго, че неспирният поток от болни хора я принуждаваше да бъде безчувствена, да не показва състрадание, когато нямаше друг избор, освен да се опита да помогне на възможно най-много страдащи. През целия ден работи без спиране, болницата беше претъпкана и в почти всяко легло лежаха по двама пациенти.

Когато тя се върна при семейството късно следобед, Ахмед лежеше, покрит с фолио. Дишаше с хриптене и тя поръча да докарат един от последните кислородни апарати, благодарна, че поне той работи както трябва. Провери пулса на детето и измери температурата. Преслуша сърцето. Освети очите му с фенерче, но те не реагираха.

Нямаше какво повече да направи, не и тук. Въпреки системата, въпреки фолиото, въпреки всичките ù усилия, тя виждаше как Ахмед гасне, виждаше как се отпуска и безмълвно се изплъзва от ръцете ù, как умира пред очите ù. Главата му беше клюмнала на гърдите, които вече не се надигаха. Тя го погледна, преслуша го със стетоскопа, макар вече да знаеше.

Сложи длан върху малкото телце преди да се обърне, да погледне първо Мохамед и после Халима в очите и да поклати глава.

Халима скри устата си с ръце и тихо захлипа.

Изабел усети как сълзите напират и в нейните очи.

– Той беше по-добре, преди да дойдем – изръмжа Мохамед.

Гласът му беше груб, лицето извито.

– Беше много болен – изрече Изабел меко, искаше по някакъв начин да облекчи жестоката мъка от загубата на дете.

Мохамед пристъпи към нея и внезапно извади нож. Оръжията бяха забранени в болницата, но той го беше скрил под дрехите и сега го размахваше пред лицето на Изабел.

– Съжалявам! – промълви тя, като се мъчеше да звучи спокойно.

Дали някой щеше да ги чуе?

– Вие го убихте. С лекарството си.

Изабел заотстъпва, надяваше се някой да дойде, преди ситуацията да излезе от контрол.

– Моля ви, оставете ножа. Ахмед беше тежко болен. Направих всичко възможно. Лекарството е най-доброто, но той беше много слаб. Сърцето му не издържа.

И преди се беше оказвала в опасни ситуации, но няма как да свикнеш с насочени към теб ножове.

Мохамед присви очи и тя се запита дали би могла да го блъсне, преди да е успял да я намушка. Твърде невероятно. Мамка му! Мамка му! Не смееше да погледне Халима. Как са могли да пропуснат да му вземат оръжието? Тук всички носеха ножове, но пред болницата имаше пазачи, тяхна работа беше да гарантират безопасността.

В този миг някой дръпна завесата и Идрис влезе в стаята.

– Стига – каза той спокойно и изправи внушителното си тяло между Изабел и Мохамед. – Тя е добър лекар. Направи всичко възможно. Синът ви беше болен. Сега е при Аллах.

Мохамед я изгледа с омраза, но бавно свали ножа.

Идрис разпери ръце, сякаш за да я предпази.

– Върви си, Изабел, аз ще се погрижа.

– Сигурен ли си?

– Тръгвай.

Изабел излезе заднишком, стигна с треперещи крака до лекарската стая и се тръшна на стола. Извади шишето си, пи вода и затвори очи. Слънцето вървеше към залез, забеляза тя и в същия момент чу гласа на Юго.

– Докторе? Трябва да тръгваме. Тази вечер улиците са опасни.

Шофьорът изглеждаше напрегнат и погледът му шареше.

– Толкова ли е късно?

Дори не беше намерила време да хапне през деня.

Юго я погледна подканящо.

– Елате.

Изабел се изправи. С крайчеца на окото зърна някаква сянка. Беше Мариус, той я гледаше с големи уплашени очи. Къде щеше да отиде тази вечер?

– Докторе? – повтори шофьорът умолително.

Тя се поколеба.

Идрис влезе в стаята.

– Отидоха си. Върви си вкъщи и се наспи – каза ù спокойно.

Изабел се огледа за Мариус, но той беше изчезнал, сякаш никога не е бил там. Тя се качи в колата с натежало сърце.

Когато се прибра в къщата, взе телефона и седна в ъгъла, където имаше безжичен сигнал. Колкото и да беше чудно, имаше покритие. Сигурно някой сателит минаваше над тях. Позвъни на Лейла.

– Чула ли си нещо?

– Не. Какво става?

– Не знам. Но ми се струва нестабилно. Можеш ли да провериш в Министерството на външните работи и във фирмата за сигурност?

Лейла обеща да ù се обади пак и Изабел затвори, тотално изтощена. Когато пътуваш с Лекари без граници, работи цяла машина, която се грижи за безопасността, но „Медпакс“ беше малка организация и тя трябваше да разчита на собствения си опит и на онова, което Лейла можеше да направи от Швеция. Опасенията ù се засилиха.

Готвачката дойде и остави пред нея купа с яхния.

– Мерси! – кимна Изабел.

Включи лаптопа, който беше взела със себе си в стаята. Отвори скайп.

Александър сигурно я беше чакал да се появи на линия, тъй като позвъни веднага.

– Е, как е положението в Чад? – попита той с широка усмивка.

Изабел замига бързо и усети как плачът напира. Беше си въобразявала, че ще успее да зарови дълбоко всички емоции, че няма да им се поддаде, преди да си легне в кревата, където да поплаче на спокойствие. Но плачът просто дойде от само себе си, като физическа реакция. Тя не можеше да го контролира и внезапно всички бариери паднаха. Не можеше да отрони и дума. Сълзите се стичаха свободно.

– Изабел – прошепна той от другия край на земното кълбо, – много тежко ли беше днес?

Тя си избърса очите, но сълзите продължиха да текат и тя не можеше да ги удържи.

Той мълчеше, докато тя плачеше. Докато тъжеше за онези животи, които не беше успяла да спаси, докато плачеше за умрялото момченце, за приоритети, които бе принудена да подреди. Мариус. Страхът, когато ножът се насочи към нея.

– Животът е толкова несправедлив! – изхълца тя.

– Да.

Избърса сълзите, помъчи се да се успокои.

– Извинявай – промърмори носово.

Той протегна ръка. Сякаш галеше екрана, сякаш се опит­ваше да я докосне. Тя сложи ръката си близо до неговата.

– Благодаря! – каза тя. – Благодаря, че се обади.

– Искаш ли да ми разкажеш?

Тя поклати глава:

– Не днес. Твърде скоро е.

– Знай, че за мен си истински герой.

– Не, само не тази дума. Мразя я.

Тя не беше никакъв герой, беше просто лекар, посредствен лекар.

– Добре – съгласи се Александър.

– Толкова съм уморена.

– Лягай си. Утре пак ще се обадя.

Тя пак подсмъркна.

– Благодаря ти!

Изабел не можеше да заспи. Лежеше и се ослушваше през мрежата против комари, въобразяваше си, че чува нещо – шепот, тъпани.

Когато слезе сутринта, цареше тишина. Нямаше следа от готвачката. Не работеха нито скайп, нито мобилните телефони, така че вместо това прати имейл на Лейла.

„Как са се справяли хората без интернет“, зачуди се тя, докато чакаше отговор. Получи го почти веднага.

Повишили са военната готовност. Положението се оценява като нестабилно. Помисли дали да не се прибереш.

Изабел прочете кратките редове. Кога ли пък положението в Чад е било стабилно? Не искаше да си отива. Още утре опасността можеше да премине.

Искам да остана.

Тя изпрати писмото, изключи компютъра и излезе да провери дали Юго е дошъл. Когато той дойде, лицето му беше сурово и след като се настани на предната седалка до него, тя сякаш усети мирис на стрес да изпълва купето.

– Благодаря ти, че дойде! – каза му.

– Сега навън е опасно.

Бяха минавали по този път всеки ден повече от седмица и нито веднъж не ги бяха спирали.

Сега обаче имаше блокада. Една каруца им препречваше пътя. Двама мъже, въоръжени с автомати, чакаха.

Юго изруга тихо и натисна спирачките.

Изабел се вгледа в блокадата.

Опасно, ужасно опасно.

Не смееше да погледне Юго, докато двамата въоръжени мъже, не много над тийнейджърската възраст, вървяха към тях. Единият спря пред колата, докато другият дойде при тях. Пъхна глава през сваления прозорец, погледна навътре.

Изабел сведе очи, трябваше да изглежда възможно най-невидима и безобидна, остави Юго да говори.

– Къде сте тръгнали?

– Към болницата.

– Тя коя е?

– Лекарка.