– Ще ви взема утре сутринта – каза Юго и изчезна в чадската вечер, съпътстван от молитвата от минарето.

Изабел поздрави пазача – всички в Чад, които можеха да си го позволят, наемаха охранители – и се прибра в къщата. Беше покрита с пясък. Носеше го вятърът от Сахара и заедно с потта и праха образуваше плътен слой върху кожата. Тя се изми старателно, облече чиста фланелка и отиде в кухнята. Получи купа с храна от готвачката, която изглеждаше поне петдесетгодишна, но Изабел знаеше, че е по-млада от нея самата, и която издържаше себе си и шестте си деца с чистене и готвене при малкото западняци, идващи в Масакори.

– Мерси! – каза Изабел.

Храната беше една и съща всеки ден – стар фасул с лук и нещо, което приличаше на домати. Хората често си представяха, че в Африка се яде прясно манго и луксозни плодове, но тук, общо взето, нямаше нищо за ядене.

След като се нахрани, тя взе компютъра си и затърси в кой от ъглите на къщата може да хване уайфай сигнал, стига да има късмет. Иконката на скайп показваше, че има входящо съобщение. Тя щракна върху нея и отвори прозореца. Предполагаше, че е от Лейла. Прочете съобщението.

 

Alex_Grip иска да те добави в контактите си.

Приеми/Откажи

Тя примигна няколко пъти. Колебаеше се. Наистина ли беше Александър? И ако да, какво искаше?

Прие поканата му с едно щракване с мишката. Зачака, стиснала юмруци над клавиатурата.

Чу се писклив сигнал и излезе съобщение за видеоразговор. Тя натисна зелената икона и почака.

Александър беше чакал пред компютъра в продължение на два часа. Чад се намираше в същата часова зона като Швеция, което значеше, че Изабел е шест часа преди него. Според Лейла вечерният час започваше в шест тамошно време, тъй че той седя и се взира в екрана от дванайсет часа нюйоркско време. В един момент почти тичешком отиде да си направи кафе и когато се върна, тя беше приела поканата му.

Екранът примигна и после Изабел се появи пред него. Той сякаш задиша нормално за пръв път от часове. Досега не беше съвсем сигурен дали тя ще иска да говори с него. Сега обаче седеше срещу него, пред екран на другия край на света.

– Здравей, Александър!

Беше с бяла фланелка и си беше вдигнала косата на кок. Слънцето грееше зад гърба ù, той виждаше прости бетонни стени и избелели плакати с логото на УНИЦЕФ. Не се усмихваше, а го гледаше зорко.

– Здравей! Как си? – попита той.

– Имах няколко дълги дни – отвърна тя неангажиращо и отпи от бутилка бира. Отиваше ù. – А ти?

– Чувствам се добре. – И беше вярно – сега, когато я гледаше, се чувстваше далеч по-добре. – Какво правиш?

– Нищо особено. Тук има вечерен час, понеже навън е твърде опасно. Между залез и изгрев не бива да мърдам от базата, тъй че пия бира и се опитвам да си почивам. Да обработя спомените от деня.

– В безопасност ли си?

Тя вдигна вежди:

– Да, сега бива. В съседно село имаше няколко битки, но тук няма нищо.

– Къде живееш?

– „Медпакс“ притежава къща. Живея сама, но в съседната къща има няколко служители на Червения кръст. Понякога играем карти.

– Как върви с децата?

– Днес беше хубав ден. Никой не умря.

– Ужасно съжалявам за онзи ден. Имаш ли време да поговорим малко?

– Почакай да си сложа слушалки.

Той видя как тя включва прости бели слушалки първо в компютъра и после ги поставя в ушите си. Струваше му се странно интимно. Да знае, че гласът му сега ще влиза право в ушите ù, че няма да го чува никой друг, освен нея. Тя кимна, че е готова. Той се нагласи на стола и приближи лице към екрана.

– Знам какво си мислиш, но не съм спал с онова момиче.

– Окей – сви рамене тя, но той долови съмнението по лицето ù.

Искаше му се да има някакъв начин да докаже, че казва истината. Две секунди след като с Корнелия излязоха от ресторанта, той я отпрати към дома ù с такси. През цялото време беше съзнавал, че не нея желае.

– Исках да го знаеш. И че съжалявам, задето… Не знам. Задето се държах гадно.

Задето чувствам нещо, което никога преди не съм изпитвал, и това ме побърква от страх.

Тя се усмихна леко.

– Благодаря, че ми го каза. Радвам се, че се обади.

Картината взе да засича и да изчезва.

– Александър?

– Ало?

– Тук връзката с интернет е ненадеждна, сигурно ще прекъсне всеки момент. Чуваш ли ме?

Картината замръзна и подскочи.

– Губя те. Пази се, Изабел. Утре пак ще се обадя. Може ли?

Той я чу да отговаря:

– Да.

Разговорът прекъсна.

Затвори капака на лаптопа. Изправи се. Загледа простиращия се под него Ню Йорк. Сега щеше да излезе да потича. И после да се обади на Ромео. Време беше да се вземе в ръце.

 

 

35

На другата сутрин Юго я чакаше пред къщата. Той хвърли фаса си на улицата и Изабел го видя как угасва в червения пясък. Селото се състоеше от прости бетонни двуетажни къщи и от множество малки глинени къщурки. Мършави животни и бъхтещи се до припадък хора съжителстваха тук с една от най-големите популации от насекоми в света. В столицата Нджамена, където живееха почти всички чужден­ци, имаше университет, луксозен хотел и търговски център, но тук, в Масакори, човек сякаш се връщаше стотици години назад във времето. Почти нямаше магазини, а течащата вода беше извънредно оскъдна. Местните здравни грижи се извършваха от лечители, които лекуваха пациентите си с народни церове – в най-добрия случай неефективни, а в най-лошия смъртоносни.

– Bonjour le docteur!6 – поздрави шофьорът и ù отвори вратата.

Тя седна в колата и Юго насочи трополящия и дрънчащ джип извън Масакори. Тази сутрин имаха късмет. Пътят не беше отнесен от наводнение и не се наложи да минат през нито една блокада.

Изабел гледаше през сваления прозорец. Колата подскачаше и тя се подпираше с ръка на тавана.

– Единият от кислородните апарати предаде Богу дух – съобщи Идрис вместо добър ден, когато тя пристигна в болницата.

– Merde!7

Знаеха, че е въпрос на време апаратът да се предаде, но отчаяно се нуждаеха от него.

– Ще бъде приоритет, когато говоря с Лейла – обеща тя, но се запита дали това ще изиграе някаква роля.

Колко струваше един кислороден апарат? И дори „Медпакс“ някак да успееше да си го позволи, как щяха да го докарат дотук?

– Визитация? – попита тя.

Идрис взе бележника си и двамата заедно се приготвиха за сутрешната визитация.

– Docteur!8

Изабел се обърна по посока на вика, усмихна се и коленичи. Разтвори широко ръце:

– Мариус!

Беше се питала дали ще го види отново, всеки ден го търсеше с поглед, попита персонала и Идрис за него. Най-сетне! Тя го прегърна, усети колко е слаб – мършаво момчешко телце, изпъкнали кости и никакви подкожни тлъстини. Тя мигна, за да прогони напиращите сълзи, този път си позволи да изпита облекчение и благодарност.

Боях се, че си умрял.

Задържа в прегръдката си детето малко по-дълго, отколкото може би трябваше, сякаш се опита да му прехвърли от собствената си енергия.

След това го побутна лекичко на една ръка разстояние, огледа го, забеляза ясния поглед и свежия цвят на кожата. Беше недохранен и имаше онова изтормозено изражение, което почти винаги се виждаше у бездомните сираци, но иначе изглеждаше здрав.

– Добре ли се чувстваш? – попита тя, знаеше, че Идрис е нетърпелив да продължат.

Той имаше над сто пациенти на легло и се нуждаеше от нея. За външен човек можеше да изглежда безсърдечно да бързаш твърде много, за да прегърнеш малко момченце, но тя знаеше истината. Идрис винаги преценяваше всички за и против и сто болни деца тежаха повече от едно момче.

Мариус вдигна ръка и показа съвсем малка раничка.

Тя я погледна.

– Можеш ли да ме почакаш? Стой тук и след малко ще ти сложа лепенка. Освен това ти нося подарък.

Разбира се, това беше против всички правила, против всички етични принципи. Да се сближаваш с местното население, да раздаваш подаръци. Всички знаеха, че води до усложнения.

– Чакай ме – повтори тя, погали го по бузата, изправи се и забърза след Идрис.

Визитацията отне няколко часа и едва дълго след пладне Изабел намери време да намине в лекарската стая. Мариус седеше под една маса и си играеше с камъчета. Той се изправи, когато тя дойде, погледна я с бдителните си очи, сякаш искаше да се увери, че не е заплаха, след което раменете му се отпуснаха и той се усмихна криво. Прегърна го още веднъж.

– Ял ли си нещо? – попита и погледна омалелите му панталони и изтънелия потник.

Мариус кимна, но тя знаеше, че може би просто иска да я успокои. Вярата му в другите хора кажи-речи не съществуваше. Така става, когато водиш живот без капчица безопасност и сигурност. Тя беше срещала много улични деца през живота си, беше виждала малки деца да умират от глад, беше виждала четири-петгодишни да трябва да се справят сами на света, беше виждала недохранени осем-деветгодишни да продават мършавите си тела за храна и наркотици. Това беше действителността, с която трябваше да свикват лекарите на терен, ако искаха да си вършат работата добре. Но за нея Мариус беше по-различен. Сама не знаеше защо се привърза към него. Понякога просто става така.

Отвори найлоновата торбичка, която държеше в заключено чекмедже в лекарската стая. Всяка сутрин я носеше със себе си, всяка вечер я връщаше обратно в селото, пазеше я все едно съдържа злато. Подаде на Мариус снакса. Беше изключително непрактичен подарък, заемаше място в багажа и изобщо не беше хранителен, но си заслужаваше заради радостта на Мариус. Подаде му и малък шоколадов десерт, това поне съдържаше мазнини и минерали, помисли си тя с надеждата, че той ще успее да го запази за себе си. Беше купила десет и смяташе да му ги дава един по един.