– Някой познат? – полюбопитства Александър.

Ромео се подсмихна.

– Още не. Затова значи си толкова особен. Здравата си хлътнал. Е, крайно време беше.

– Това ми харесва в приятелството ни – знаеш как да показваш съчувствие.

– Отначало помислих, че те е хванал рак или нещо подобно, държеше се толкова странно. Просто съм облекчен.

„Анализът на Ромео, разбира се, е абсурден, но пък интересен на теоретично ниво“, помисли си Александър. Наистина ли беше влюбен в Изабел? Разбираше, че за околните може би изглежда точно така. Но той не беше такъв човек. Отпи от питието. При всички случаи рано или късно щяха да се разделят. Скараха се и той пропътува половината земно кълбо, за да си отвлече мислите от нея, тъй че трябваше да я забрави и да продължи напред. Преди никога не е било проблематично, не биваше да лежи буден, изтощен от часовата разлика, и да преповтаря в ума си всяка дума, която са си разменили. Не биваше да се усмихва, като се сетеше внезапно за нещо, казано от нея. Не биваше да се срамува от станалото.

Не биваше да се чувства толкова… Не биваше да чувства.

Пресуши чашата.

– Още едно?

– Само че с повече водка и по-малко тоник – заръча на сервитьора.

Щеше да сложи край на тази лудост. Още сега. Винаги беше умеел да потиска емоциите, разчиташе на силата на волята и настройката. И на отвличането на вниманието, разбира се.

Затова, когато две кикотещи се жени дойдоха при него и попитаха не е ли Александър де ла Грип и в такъв случай дали могат да си направят селфи с него, той се усмихна широко и чаровно.

– Ние сме шведки – казаха те.

– От най-хубавия вид – отвърна той и придърпа и двете на коленете си. Те се облегнаха през смях на гърдите му.

– А това не е ли Ромео Роци? – попита едната с ококорени очи.

Ромео се поклони леко:

– Ciao!

Жените пак се закискаха и Александър ги прегърна по-здраво.

– Не се занимавайте с Ромео, той е гей. Ти нямаше ли някаква работа на бара?

Ромео поклати глава.

– Ще се оправиш ли без мен?

Александър плъзна ръка по бедрото на едната жена и я погледна в очите.

– Отивай, ще се справя.

Жената отговори, като се притисна към чатала му. Беше дребна и слабичка, засмяна и в добра форма. Приятелката ù беше съвсем същата. Ако искаше да се разсее от сериозните докторки със сиви очи и милиони лунички, това беше точният начин.

– Какво ще кажете да си поръчаме бутилка шампанско? – предложи той.

Жените плеснаха с ръце и нададоха радостни писъци.

Ромео се оттегли с поглед, който беше наполовина развеселен, наполовина тревожен.

Когато се събуди, Александър беше напълно дезориентиран. Сърцето му препускаше лудо. Беше сънувал нещо. Дишаше дълбоко. У дома. Беше си у дома. Умората от пътуването плюс кошмари, не инфаркт. Огледа се. Беше сам, слава Богу! Имаше бледи спомени как Ромео го изпрати с асансьора, настани го в такси и му нареди да се прибира вкъщи.

Потърка очи и зачака сърцето му да се успокои. Измъкна се от леглото, заклатушка се към кухнята и пи вода. С чашата в ръка гледаше нюйоркския пейзаж през кухненския прозорец. Преди обичаше този апартамент, обичаше да бъде в Ню Йорк, но тези дни не струваха пукната пара. Не беше свършил нищо. Не беше тренирал, не беше работил. Какъв беше смисълът да пие и да купонясва, щом не му помагаше? Ако не успееше да намери спокойствие тук, къде, по дяволите, да отиде? Погледът му продължаваше да се рее през прозореца. Не можеше да продължава така.

Взе телефона си. Натисна иконката с часовника, намери картата с часовите пояси. Изабел сигурно вече беше в Чад. Той беше нагласил часовника на Нджамена, столицата. Взря се в екрана. Там беше сутрин. Беше свалил снимки от Гугъл Ърт. Разгледа суровия пейзаж. Запита се къде ли е тя. Слънцето грееше, сигурно вече наближаваше четирийсет градуса.

Той остави телефона. Пак го вдигна.

Набра номер, зачака нетърпеливо.

– Да, Лейла на телефона?

– Александър се обажда. Де ла Грип – добави той. – Искам да знам скайп името на Изабел. Ще го уредиш ли?

Мълчание.

– Лейла?

– Знаеш, че не можеш да ми даваш нареждания само защото си ни дарил пари, нали?

Той изсумтя.

– А ти знаеш, че спокойно мога.

Пак мълчание. И после:

– Харесвам Изабел. Може да изглежда много твърда и жилава. Не знам какво става между вас. Но тя е сложна личност.

– Знам.

– Обади се след шест вечерта нейно време. Тогава имат вечерен час, така че тя ще си бъде в базата. Ще ти изпратя адреса. Но… Александър?

– Да?

– Преди това го обмисли много внимателно.

„Твърде късно е за това“, помисли си той.

– Чао! – каза само.

Есемесът пристигна. Той щеше да вземе душ. Да пие кафе. Да размишлява.

 

34

„Времето лети неусетно при работата на терен“, помисли си Изабел, когато между двама пациенти установи, че е в Чад вече пет дни.

– Дишай дълбоко – каза тя на френски на пациента, четиригодишно момченце с бляскащи очи и висока температура.

Детската болница на „Медпакс“ се намираше в пустош­та. Пациентите бяха предимно от околните села. Понякога идваха и хора от номадските групи, които живееха в пустинята. Нерядко им се налагаше да ходят дни наред, за да стигнат дотук. Почти винаги децата, които водеха, бяха в много тежко състояние. Една от големите тревоги беше, че чакаха прекалено дълго и идваха твърде късно в болницата. В най-лошия случай децата умираха веднага щом пристигнеха. Случваше се да обвинят лекаря. Тук беше нещо като европейското средновековие с всички принадлежащи към него суеверия. Доста от дългосрочната им работа се състоеше в това да обикалят селата и да обясняват предимството да заведат детето си на лекар, вместо да ходят при шамани с направо опасни методи. Тя се надяваше, че реално допринася с нещо, тъй като за починалите деца тук тъжаха също толкова, колкото навсякъде. Разликата беше, че родителите в Чад трябваше да имат някакви стратегии да преживяват загубата на едно или повече деца, понеже тук това се случваше безкрайно по-често. Но мъката си беше същата.

Изабел продължи нататък. Прегледа едно шестмесечно бебе със затруднено дишане. Недохранване и белодробна инфекция. Обичайното.

– Има ли диария? – попита на френски.

Майката, момиче на не повече от шестнайсет години, кимна.

– Ще го включим на система – каза Изабел на медицинската сестра и се усмихна на майката. – Можеш да стоиш при него. И ще ти дадем нещо за ядене.

– Мерси, докторе – прошепна момичето.

Изабел продължи нататък. Оставаха ù още поне двайсет пациенти. Някои познаваше от миналата есен и радостта от повторната среща беше двустранна. Счупена ръка, зарас­нала както трябва, недохранено дете, което беше пораснало и сега ù се усмихваше. Други от познатите от есента бяха умрели, научи тя. Автомобилни катастрофи, глад и инфекции отнемаха животи в тази страна, където оцеляването беше сред най-трудните в света. Повечето пациенти, които идваха, обаче бяха нови и потокът не спираше и за миг. Тя избърса потта от челото си. Нямаше термометри, но нямаше да се изненада, ако минаваше четирийсет градуса.

След като приключи с новите тазсутрешни пациенти – малария, белодробни инфекции и незаздравяващи рани, – тя се отби за малко в лекарската стая. Състоеше се от маса и задвижван от генератор хладилник, скрити зад перденце. Отвори хладилника. Както почти винаги пластмасовите бутилки бяха рядка стока, но тя беше купила безалкохолно от летището, беше запазила бутилката и редовно я пълнеше с филтрирана вода, която пиеше на бавни глътки.

Перденцето помръдна и влезе Идрис.

– Как върви? – попита той.

– Прегледах детето с болки в корема. Включих му система. Как мина цезаровото?

Вярно, това беше детска болница, но жената спешно се нуждаеше от операция и нямаха време да я изпратят в Нджамена, където имаше по-голяма болница. Пътуването отнемаше три часа с автомобил, а пациентите им нямаха коли. Нито телефони. Нито радиостанции. Повечето нямаха нищо.

– Добре мина. – Идрис погледна часовника. – Но наближава шест, трябва да се прибираш.

Това беше вбесяващо. Налагаше се да зарязва всички пациенти, без да знае колко от тях ще преживеят нощта. Но да наруши вечерния час би било лудост, която тя не си позволяваше да предприема без огромна неотложна необходимост. Мъртвият лекар не беше от полза за никого.

– Тази нощ ще работиш ли? – попита тя.

– Да.

Идрис бачкаше по-здраво от всеки друг, когото Изабел бе срещала. Беше в детската болница всеки ден и през нощ. Месец след месец. В болницата имаше и местен персонал и нивото беше значително по-високо, отколкото хората в Швеция предполагаха. Един път Изабел попита Идрис каква е специалността му и той отвърна лаконично: „Всичко“. Лекарите в Чад умееха да оказват спешна помощ, да правят цезарови сечения и коремни операции, да се справят с тежки седалищни раждания директно след като завършеха университета. Имаше много малко лекари на глава от населението и те отговаряха за значително повече тежко болни пациенти от който и да било западен техен колега. Това, разбира се, създаваше невероятно добри професионалисти. Водеше обаче и до вечната трагедия в развиващите се страни – колосалното изтичане на мозъци.

– Болницата е препълнена. Да се надяваме да не се случи нищо.

И под „нищо“ той имаше предвид голяма катастрофа, война или епидемия от холера.

Често надеждите се оказваха неоснователни.

– Иншаллах! – рече Изабел.

Идрис, който също като нея беше християнин, кимна в знак на съгласие.

Шофьорът Юго, който помагаше с всичко – от грижата за колите до чистенето на болницата, – я откара обратно до Масакори, селото, където живееше. Шведите все я разпитваха за разстоянията в Чад. Колко е пътят до столицата? Колко близо е селото до болницата? Тук обаче тези въпроси ù се струваха безсмислени. Онова, което на картата изглеж­даше като десетминутно пътуване с автомобил, често се оказваше едночасово адско тътрене с много подскачане и вибрации. Пътят можеше да е отнесен от дъждовете. Или върху него да е паднало дърво. Или внезапно да е изникнала нова барикада. Човек никога не можеше да бъде сигурен. Този ден обаче пътуването отне по-малко от четвърт час и мина без злополуки.