– Какво?

– Стой тук, докато се върна. Чакай ме. Недей да танцуваш.

Тя му пусна от онези усмивки, които му се искаше да улови с ръка и да носи навсякъде със себе си.

– Обещавам.

И Евгений се ухили още по-широко.

Тъй като целият персонал изглеждаше зает със сервирането на алкохол и раздигането на празните чаши, Александър сам намери една малка кухничка. Бяха наредени купчини подноси и порцелан, но той откри чисти чаши в шкафа и свали една. С крайчеца на окото долови движение и като се обърна, видя Том Лексингтън да пуши на малкия балкон.

– Всичко наред ли е? – попита Александър, докато завърташе крана на чешмата.

Огледа се за някаква кана или бутилка, която да напълни и да вземе със себе си.

– Радвам се, че започват да се укротяват – сви рамене Том и издиша дима.

Когато Александър спря водата, се чу нещо като суматоха.

– Чу ли това? – попита той и в същия момент се разнесе писък.

Том хвърли цигарата, притисна слушалката в ухото си и се заслуша. Александър отиде до вратата и я бутна. Някакво вълнение, което не можеше точно да определи, се забелязваше в отвъдния край на залата. Повечето гости се държаха нормално, но Александър забеляза няколко души да тичат към една врата. Пак се чу вик.

Местата на Изабел и Евгений бяха празни и Изабел не се виждаше никъде. Том си проправи път през множеството и Александър го последва плътно по петите. Цялото му семейство беше тук, всички хора, за които го беше грижа, но мислеше единствено дали не се е случило нещо с Изабел. И после Александър я видя. Тя беше коленичила до някакъв мъж, който лежеше по гръб на земята. Запретна роклята си над коленете, когато се наведе към него, а едната ù ръка беше на гърлото му.

– Какво става тук? – проехтя през врявата авторитетният глас на Том.

Изабел вдигна очи. Отметна косата от лицето си, забеляза Александър и после премести погледа си върху Том.

– Повикайте линейка. Не може да диша, получил е алергичен шок.

Гласът ù беше рязък, погледът – стабилен.

– Алекс?

– Да, какво да направя?

– Намери Джина.

Тя пак се наведе. Каза нещо на мъжа, чиито гърди се надигаха със затруднение. Том вече държеше телефона до ухото си. Александър се озърна, мерна Джина на вратата.

– Направете ù път – провикна се той, протегна ръка и задърпа Джина през морето от хора чак до Изабел.

– Би трябвало да има спринцовка с адреналин в палтото. Можеш ли да я намериш? – попита Изабел и точно това ù беше невероятното – гласът ù беше напълно спокоен.

Насред целия този хаос Изабел беше леденостудена. „И бомба да беше паднала, щеше да е съвсем същата“, помисли си той. Аналитична, съсредоточена, помагаща.

Джина забърза нанякъде.

– Том повика линейка. Какво мога да направя? – попита Александър.

– Изведи хората оттук. Помоли някой да намери аптечка. Джина?

Джина се беше върнала със спринцовката. Вече я беше извадила от опаковката. Заедно разкопчаха панталоните. Джина заби иглата в бедрото на мъжа, докато Изабел продължаваше да му говори.

Александър беше започнал да извежда гостите навън, когато дойдоха Майкъл и Дейвид.

Александър им кимна, също и на Питър, който се показа на вратата.

– Джина и Изабел държат всичко под контрол, линейката идва, ето го и Том с аптечката. Дали някой може да намери одеяло?

Дейвид се завъртя кръгом и изчезна.

Изабел взе аптечката и огледа съдържанието. Дейвид се върна с одеяло и те завиха мъжа, докато Джина му направи възглавница от тапицерията на един стол и кърпа за ръце и я пъхна под главата му.

Александър чу как Изабел тихо задава кратки въпроси.

– Знаете ли къде сте? Как се казвате?

– На сватба. Фарес Насиф.

– Добре, Фарес. Аз съм лекар. Получили сте алергичен шок, бихме ви инжекция и вече дишате по-лесно. След малко ще ви включа на система. Сам ли сте тук?

Майкъл клекна до тях.

– Това е братовчед ми – прошепна той. – Да повикам ли Нур? Съпругата му.

– Да.

Майкъл се върна с една жена, която покри устата си с ръце и коленичи до Фарес.

– Има ли някакви заболявания? – попита Изабел, докато внимателно забиваше иглата в ръката на Фарес.

– Не. – Съпругата мигаше уплашено, отново и отново.

– Джина, поеми тук – нареди Изабел и докато Джина се суетеше със системата, Изабел хвана жената за ръка.

Александър донесе стол и Изабел внимателно я побутна да седне. Погледна Александър:

– Тя е в шок, но няма страшно. Слушайте, Нур, мъжът ви вече е по-добре. Но трябва да отиде в болница, за всеки случай. Искате ли да отидете с него? Има ли още някой, който може да ви помогне?

– Да.

Нур прехапа устни и поизправи гръб и Александър забеляза, че лицето ù вече не е толкова бяло.

– Ще отида с него – каза тя решително и в същия момент пристигнаха двама парамедици с носилка.

Изабел им обясни положението, като използваше кратки и ясни думи и терминология, която звучеше като извадена от телевизионен сериал. Фарес дишаше през кислородна маска и държеше ръката на съпругата си. Все още изглеж­даше драматично, но вече се усещаше, че най-страшното е минало.

Том дойде, Александър се облегна на рамката на вратата и загледа усмихнат Изабел, която даваше отчет и нареждания на парамедиците.

– Тя е с мен. Бива си я, а?

Черните очи на Том само се вторачиха в него.

Парамедиците излязоха с носилката и в залата останаха само Изабел, Джина, Александър и Питър.

– Аз ще закарам Джина вкъщи, когато приключи – предложи Питър.

Александър го погледна учудено.

– Съгласна ли си, Джина? – попита той и се вгледа в лицето ù.

Тя обаче само кимна:

– Да.

Александър ги видя как си тръгват заедно. Когато се опомни от тази изненада, той се обърна към Изабел, която беше седнала и като че ли дишаше дълбоко.

Той изправи един паднал стол и ù се усмихна леко. Косата ù беше разрошена и роклята се беше измачкала.

– И ти ли искаш да се прибираш? Да се обадя ли за кола?

– Дали младоженците няма да се обидят? Ако си тръгнем от тържеството преди тях?

– Ти току-що спаси живота на братовчеда на Майкъл. Мисля, че ако зависи от младоженците, имаш пълно право да правиш каквото ти скимне.

Изабел се отпусна на задната седалка. Облегна глава на дланта си и остана така, докато колата напускаше „Гамла стан“.

– Леко се притесних – призна тя след малко.

– Не си личеше – увери я той и протегна ръка към нея.

– Въпросът е, че тук няма никакво значение дали си добър лекар. Ако нямаше спринцовка, той нямаше да оживее.

– Е, за щастие имаше.

– Да. Жена му обеща да ми се обади да ми каже какво става, но не се безпокоя много.

Тя облегна глава на рамото му и Александър застана така, че да може да положи бузата си върху косата ù. Не беше сега моментът да се опитва да съблазни жена, която току-що е спасила нечий живот. Но беше наясно, че ако продължаваха с това темпо, косата му щеше да побелее, докато вкара Изабел в леглото. Той затвори очи, усети аромата ù. Не беше онова, на което се бе надявал, но с Изабел нищо не ставаше както се бе надявал и той не се оплакваше. Размърда се и бузата ù падна на ключицата му. Покрито с коприна коляно се потърка в крачола му. Мека гръд докосваше гърдите му. Той преглътна. Въздухът в колата сякаш изчезна и пулсът му започна бързо да се ускорява. Изабел пак помръдна. Сякаш ù беше трудно да си намери удобна поза. Този път едната ù ръка се озова на бедрото му, високо на бедрото му. Май щеше да се наложи да я премести, помисли си той задъхано. Започваше да се възбужда. Беше неловко. Но ако трябва да бъде честен, беше зажаднял за секс. Не че това беше най-важното на света, разбира се. Не беше някакъв невротичен сексманиак, но обичаше редовния секс, а Изабел твърде дълго го беше държала на сухо. Той се нагласи на седалката, но тя го последва, притисна се още повече към него.

– Изабел… – изтръгна се от устните му.

Тя бавно обърна глава, докато лицата им не се озоваха съвсем близо едно срещу друго. Когато колата мина под една улична лампа, той мерна за миг луничките под тънък пласт пудра по носа и страните ù.

– Какво? – Гласът ù прозвуча нисък и дрезгав.

Наведе се и я целуна леко по носа.

– Имаш лунички на челото – промърмори той и после си помисли, че определено сгреши, като я целуна, като вдъхна аромата ù, като я прегърна, докато контактът с нея не накара всеки квадратен сантиметър от тялото му да заклокочи от нетърпеливо очакване.

– Уморен ли си? – попита тя и кимна бавно, навлажни устни и те проблеснаха, той се вторачи в тях. – Или искаш да продължиш вечерта?

През целия си живот Александър никога не беше пропускал подобна покана, не му беше минавало през ума, че е възможно, но този път му отне няколко секунди, докато думите на Изабел, тонът ù и въпросителната усмивка наредиха късчетата от пъзела.

– Не си ли… – започна той, но се задави и се покашля. – Мислех, че ти си уморена.

Помилва с длан нежната кожа на голата ù ръка.

– Не – отвърна тя и красивите ù очи проблеснаха. – Спасяването на животи не ме уморява. Даже напротив.

Телефонът ù даде сигнал. Тя го извади и бързо прочете есемеса.

– Всичко е наред. Ще го задържат през нощта, но изглежда няма нищо сериозно. – Тя прибра телефона в чантата си. – Докъде бяхме стигнали?

– Искахте да продължите вечерта с мен, доктор Сьоренсен. Искаш ли да дойдеш у нас? Казват, че барчето ми е добре заредено.

Тя се протегна леко като изящна дива котка.

– Не се съмнявам – отвърна. – Едно съвсем малко уиски може би ще ми дойде добре.

– Обичаш ли уиски?

Никога не би го повярвал, но изведнъж си я представи гола, на кожено кресло, с чаша уиски в едната ръка и дебела пура в другата.

– Окей, Александър. Можеш да ми покажеш апартамента си. И барчето си. – Тя направи кратка пауза. – И останалото, ако искаш.