– От какво е изтъкан? От въздух?

– Най-фината коприна на света. И не бива да носиш чорапогащник, всеки шев ще се вижда – обади се Лоло иззад паравана. – Разбира се, би трябвало да носиш чорапи и колан с жартиери, стилът пасва – продължи тя и Изабел чу копнежа в гласа ù. – Но няма как. Сложи ли си бельото?

Изабел погледна тънкия сутиен и още по-тънките прашки, които беше купила. Бяха копринени, почти без шевове и струваха цяло състояние.

– Ще замръзна от студ – отбеляза Изабел.

Вярно че беше слънчев втори май, но не минаваше петнайсет градуса.

– Вероятно. Но няма как. Това е изкуство, а то иска жертви. Освен това няма да е зле зърната да настръхнат леко. Секси е.

Изабел бързо си сложи тънкото бельо и се запита кога последно е носила прашки. Това беше най-тъпата дреха на света, но Лоло даде такова нареждане и Изабел се подчини, тъй като беше достатъчно суетна да иска да изглежда красива в най-луксозната рокля, която щеше да носи в целия си живот.

Бързо навлече и тънкия комбинезон.

– Готова съм – каза смутено.

С това бельо се чувстваше дори по-гола, отколкото без него.

– Ела – заповяда Лоло.

– Ще заминавам за Африка след две седмици – обясни Изабел притеснено, когато се показа иззад паравана. Сложи ръка върху корема си, чувстваше се по-скоро като тромава тийнейджърка, отколкото като космополитна лекарка. – Винаги ям повече преди подобни пътувания. И не тренирам колкото би трябвало.

– Не приказвай глупости, великолепна си и в моята рокля ще изглеждаш като богиня. Всички жени заслужават поне веднъж да покажат тази си страна. Остава само да я облечеш, хубавице.

Лоло свали роклята от закачалката и за своя изненада Изабел усети нещо, подобно на копнеж. Как може да изпитваш подобни чувства към едно парче плат? Тя протегна ръка, докосна бронзовата коприна. Лоло ù помогна с обличането и отстъпи крачка назад.

– Леле, бива си те, жено!

Изабел се погледна в огледалото. Роклята правеше нещо с фигурата ù. Не се виждаше нито един недостатък, изпъкваха най-хубавите ù черти. Кожата ù блестеше като бяла коприна, луничките изглеждаха красиви и ù придаваха характер, очите ù бяха огромни, коремът ù изчезна, тя беше само бюст, крака и талия.

– Нека пробвам и обувките – помоли с внезапна жажда.

Щеше да ходи на звездна сватба и щеше да прекара суперяко.

Лоло ù помогна внимателно да сложи пяна на къдриците си и да ги оформи така, че да заприлича на филмова звезда. Изабел си сложи червило и си провери грима. Лоло ù даде шал за раменете.

– Но само в църквата – инструктира я. – Това не е рокля, която да криеш под глупав шал, ясно?

Изабел кимна послушно.

– Какво мислиш за това? – попита тя.

Импулсивно беше взела евтината, но необичайна широка гривна, която си беше купила едно време в Африка. Не автентични, но лъскави и екзотични камъни в златисти и бронзови цветове. Блестяха като залеза над централноафриканската пустиня. Лоло им хвърли поглед и кимна утвърдително.

– Успех, сладурано! Колата ти дойде. Зашемети ги.

Изабел взе такси до църквата в „Гамла стан“, Стария град на Стокхолм. Колата спря точно пред „Стуршюркан“. Венчавката беше насрочена за три часа и гостите вече пристигаха. Тя плати и слезе бавно и внимателно заради високите обувки. Камъните на калдъръма бяха стари и неравни и тя пристъпи несигурно.

Пред църквата вече се бяха събрали множество хора, които тя смътно познаваше от клюкарските вестници. Актьори, музикални звезди, спортисти.

– Здравей, Изабел!

Тя се обърна и най-сетне срещна познато лице. Усмихна се на Наталия де ла Грип – или по-скоро Наталия Хамар – и пристъпи към нея.

– Колко хубаво, че дойде! – Думите на Наталия прозвучаха съвсем искрено.

– Благодаря! – отвърна Изабел и покри раменете си с шала.

– С Александър ли идваш?

– Не.

Той, разбира се, беше предложил да я вземе, но някакъв бунтарски дух у Изабел я накара да откаже. Тя не беше някаква глупачка, съвсем спокойно можеше да стигне и сама до църквата. Сега обаче, като се огледа, Изабел се запита дали нямаше да бъде по-разумно да приеме. Накъдето и да се обърнеше, виждаше само двойки, двойки, двойки. Да не би във висшата класа да нямаше необвързани жени?

– Боже, колко много знаменитости! – отбеляза тя.

– Да, Аса и Майкъл познават много хора – кимна Наталия и дискретно посочи един мъж, когото Изабел разпозна като бивш американски президент. Впечатляващо.

– Бил е приятел на бащата на Аса. А онази там – Наталия наклони глава към облечена в синьо жена, която имаше особено британски вид, нещо като кралска особа или най-малкото херцогиня, – е била близка приятелка с майка ù. И двамата родители на Аса починаха.

Наталия помаха на някакъв грамаден брадат мъж, който дойде под ръка с блондинка в прилепнала рокля. Дори Изабел, която не проявяваше и капка интерес към спорта, знаеше, че той е прочут хокеист.

– Приятел на Майкъл – обясни Наталия. И продължи в същия дух и с другите гости.

Изсипваше се сърцето на елита и ако Изабел случайно не познаеше някого, Наталия ù разясняваше. При появата на една от кралските дъщери и партньора ù фотографите направо полудяха. Прииждаха все повече млади и супербогати финансисти.

– Аса и Майкъл познават всеки, който е богат, известен и между трийсет- и четирийсетгодишен – рече Наталия лаконично, когато пристигна поредната бизнес принцеса с мъжа си.

После назова имената на още няколко графове и графини. Колкото и смешно да се струваше на Изабел, тя познаваше доста хора от партито в замъка, но тази компания беше малко по-млада и – ако е възможно – още по-бляскава.

– А това е Дейвид, съпругът ми – извика Наталия и Изабел се усмихна, като чу гордостта в гласа ù, когато тя се обърна към мъжа си, който дойде пеш.

Изабел поздрави Дейвид, от когото в интерес на истината можеше да ти секне дъхът, и после погледна към малкото бебе в ръцете му.

– Това е Моли – каза Наталия и очите им се срещнаха съзаклятнически.

– Прекрасно! – усмихна се Изабел. – Радвам се, че всичко се е наредило толкова хубаво.

– Да – кимна Наталия. – Накрая се нареди. – Тя вдигна ръка на рамото на Изабел и леко го стисна.

И в този момент Изабел усети нещо като електрически ток. Започна от врата, спусна се по гръбнака и се разпространи във всички посоки. Наталия беше насочила вниманието си към Дейвид и Изабел затвори очи. Усещането беше сякаш нещо я зарежда отвътре. Никога не беше вярвала, че е възможно да почувстваш нечий поглед. Сега обаче се убеди в противното.

Тя отвори очи и се обърна бавно, косата ù леко се развя и къдриците паднаха по раменете и гърба. Изправи гръб, почувства се точно толкова висока, колкото беше върху високите италиански обувки. И след това срещна очите на Александър, видя как се разширяват при вида ù.

Очите му запламтяха и Изабел усети как я привличат към себе си. Тя се усмихна, даде му всичко, което притежаваше, всичко, с което по случайност се беше родила и от което толкова рядко се възползваше.

Погледът му бе прикован в нея и той просто стоеше и я зяпаше, все едно тя наистина беше такава звезда, каквато се бе почувствала за един кратък миг.

Да, това беше един от хубавите моменти в живота ù.

 

 

23

– Доктор Сьоренсен, предполагам? – попита Александър с небрежен тон.

След това обаче не се сдържа и се ухили и направи нещо, което намираше за неприлично и се вбесяваше, когато другите мъже го правеха: изпи я с поглед, направо я погълна. Изабел беше най-красивото човешко същество в целия свят. Роклята, къдриците като на филмова звезда, бижутата – широки, екзотични, еротични гривни на ръцете.

Магия! Беше като кралица.

Той я прегърна. Обгърна с ръце бронзовата коприна и я стисна силно.

– Толкова се радвам, че се съгласи. Изглеждаш фантастично – промълви той с лице в косите ù.

Толкова беше висока, по-висока от всички около тях, и Александър никога не беше изпитвал такава примитивна радост от собствения си ръст. Другите мъже нямаха шанс. Днес Изабел беше негова.

Тя отвърна на прегръдката му, плъзна ръце по гърба му, докато той усети топлината ù по цялото си тяло. Усети аромата на нещо, което за пръв път не беше дезинфектант, и цялата тази мекота накара мислите му да препускат безредно. Това все по-малко приличаше на привличане и все повече на фикс идея. Той не я пускаше и си мислеше, че трябва малко да забърза ритъма, да я вкара в леглото скоро, иначе щеше да полудее. Не можеше да го обясни другояче. До последния момент не беше сигурен дали тя наистина ще дойде, или пак ще се разколебае. Боеше се, че в крайна сметка няма да дойде, и сега осъзна колко по-различно е всичко, когато тя е тук. Колко по-прекрасно е, когато тя е в обятията му, как сивата перспектива да прекара този ден без нея го беше измъчвала! И после едно не особено дискретно покашляне напомни на Александър, че не са сами, тъкмо обратното. Изопна развълнуваното си лице, неохотно се отдръпна от Изабел и се обърна към Наталия. Тя му се усмихна развеселено.

– Здрасти, сестричке! – каза той нехайно. – Бих искал да кажа, че и ти изглеждаш фантастично, но знаеш ли, че имаш повръщано на рамото?

Тя изсумтя.

– Само почакай и ти да станеш родител и ще видиш колко е лесно. Трябва да се радваш, когато дрехите ти не са наопаки.

Докато Наталия вадеше мокра кърпичка, Александър се ръкува с Дейвид. Зет му държеше Моли на ръце, но и така някак успяваше да изглежда като финансов магнат. Наталия се бършеше и гледаше ту Александър, ту Изабел с нескрит интерес.

– Престани – прошепна ù той.

– Нищо не правя – отвърна тя, но очите ù направо танцуваха в орбитите от жизнерадост.

– Какво има? – попита той.

– Нищо. Просто се радвам, че дойде с Изабел. Харесвам я.