Питър поклати глава. Този път си беше изял целия сандвич.

– Никъде няма да ходя. Ако искаш, с удоволствие ще те закарам до вас. Предполагам, че днес влаковете не се движат по нормалното разписание?

– Много мило, но наистина няма нужда. Цял живот пътувам с градския транспорт, свикнала съм.

– Знам, че няма нужда – отвърна той спокойно. – Но ще ми бъде приятно, затова предлагам. Стига да искаш, разбира се.

Тя си помисли за удобния автомобил, за бързото прибиране у дома. Един път не се брои, но два пъти… дали не беше глупаво?

Колебаеше се.

– Ами… стига да не ви затруднявам.

– Запазих радиостанцията, която намери миналия път – каза Питър, докато се отдалечаваха от центъра.

Той беше добър шофьор, спокоен и търпелив. Това я бе изненадало още първия път. Тя гледаше през прозореца. Тази част от пътуването ù беше любимата, когато тъкмо бяха седнали и тялото ù най-сетне можеше да се отпусне, а градът се плъзгаше покрай тях и тя можеше да го гледа отвътре.

– Чакат ли те вкъщи?

– Да.

– Какво е усещането?

– Хубаво. Ние сме много близки.

Татко, Амир и тя – те бяха сплотено малко семейство и се допълваха един друг. Но Джина беше силната, онази, която се движеше по широкия бял свят. Разчитаха изцяло на нея.

– Звучи приятно.

– Понякога се тревожа за брат си.

Изрече го тихо, не можа да разбере как ù хрумна. Защо му го каза?

– Така ли?

Тя извърна поглед от лицето на Питър, престори се, че гледа през прозореца.

– Не е болен, нищо такова, но никога не излиза. Все си стои у дома. В стаята си. Играе компютърни игри.

– На колко години е?

– На тринайсет.

– Значи е доста по-малък от теб?

– Да, беше само на две, когато дойдохме от Сомалия.

– Баща ти е дошъл сам с две малки деца? Чак от Сомалия? Сигурно му е било много тежко.

– Да.

– А майка ти?

– Почина.

Питър замълча.

– Не ходи ли на училище? – попита след малко. – Брат ти, искам да кажа.

Тя стисна чантата си. Нямаше с кого да говори за това, не искаше да тревожи баща си. С Питър беше неочаквано лесно да разговаря.

– Ходи, но няма приятели. Не знам. Ядосва се, когато го питам.

– Понякога това е голямо изпитание. Да си намериш приятели.

Не се беше замисляла. Самотата на братчето ù винаги я измъчваше и тя искаше единствено да му помогне.

Питър мина в другата лента. Подминаха „Йерва круг“, бързо приближаваха Тенста.

– А той иска ли да има приятели?

– Не знам. Твърди, че не иска, но аз не съм толкова сигурна.

– Може би е преживял нещо лошо? Тогава ти е по-лесно, ако си сам.

Джина мълчеше, сплела пръсти върху чантата в скута си. Въртеше разсеяно простичкия пръстен на показалеца си. Амир ù го беше подарил, когато беше пет-шестгодишен, купил го на площада в Тенста със спестяванията си. Защо не ù беше хрумвало досега? Че само влошава нещата, като му додява с настояванията си да си намери приятели. Дали и с Питър ставаше нещо подобно? Тя рядко го виждаше да разговаря с някого. Нито в службата, нито при други социални обстоятелства. Истината беше, че Питър изглеждаше самотен. Толкова самотен, че може би закарваше чистачката до дома ù само за да има с кого да си поприказва.

– Трудно е да завържеш познанство – промълви той, за­гледан в пътя. – Има ли сомалийски музикални групи? Които да са известни извън страната? – попита след малко и тя изпита благодарност, че сменя темата.

– Не бих казала. Честно казано, не се интересувам чак толкова от културното си наследство.

– Защо?

– Виждам бъдещето си в Швеция.

– Но обичаш сомалийска храна?

Тя се засмя:

– Да, много.

Той спря пред входа ù.

– Стигнахме – рече тихо.

– Много благодаря. Предполагам, че ще се видим на сватбата утре. Аз ще сервирам.

– Не знаех.

Тя се съгласи, когато сватбеният агент се обади, защото заплащането беше високо, а и не беше нещо, което да не е правила и преди. Сега обаче се чудеше дали няма да е малко странно. Дали Питър щеше да я поздрави, или щеше да се престори, че не я познава?

– Как ще стигнеш дотам?

Тя замига недоумяващо. Не можеше да говори сериозно.

– Ама вие не може да ме закарате там! Та вие сте гост. Аз съм от обслужващия персонал. Ще изглежда толкова странно.

– Но…

– Ще ми платят таксито – прекъсна го тя бързо.

Гласът ù беше рязък, но не можа да се сдържи. Чувстваше се някак изложена на показ и както винаги, когато бе притеснена, реагира с гняв. Още не беше минала курса по психиатрия и все пак знаеше, че такава е класическата защита при комплекс за малоценност, и това я вбесяваше.

Но Питър беше близък приятел на Аса Белке, общуваха в Юршхолм, принадлежаха към висшата класа. Какво му беше щукнало?

– Нали сте наясно, че съм от обслужващия персонал? Чистачка? Слугиня?

– Ами нали каза… Не исках… Мислех, че ти е приятно. – Той беше объркан. – Нещо лошо ли казах?

Тя понечи да стане, оплете се в предпазния колан, измъкна се яростно.

– Довиждане! – каза, тресна вратата и бързо се прибра в блока, без да се обръща.

„Сама си си виновна“, помисли си, докато чакаше асансьора. Вече се надяваше на другия ден той наистина да се престори, че не я познава. Качи се в асансьора и облегна чело на стената. Каква идиотка беше само!

 

 

4 Валпургиева нощ – чества се в нощта на 30 април срещу 1 май преди деня на Света Валпурга, символ на идващата пролет. Според германската средновековна митология тогава злите сили се събират да се веселят и да пируват и се опитват да попречат на идването на пролетта. В по-съвременен смисъл – шумно, необуздано веселие. – Бел. ред.

22

Изабел погледна листчето с адреса и после номерата на улицата. Почти не се виждаха табели, все едно живеещите тук вече знаеха къде се намира всичко и нямаха желание да помагат на непознати. Никога не бе стъпвала в тази част на града, точно на границата към Юргорден и всички посолства. Вече два пъти беше минала точно оттам, преди да осъз­нае, че анонимната врата до голяма витрина само с един празен стол на нея всъщност е входът на ателието. Беше го потърсила в Гугъл, но не откри нищо. Кой е чувал за фирма, за която няма и дума в интернет, особено пък в Швеция?

– Ехо! – провикна се тя през решетката на вратата.

Някой дръпна завеската и на вратата се показа слаба, почти кльощава жена на двайсет и няколко години. Зад нея Изабел видя неочаквано просторно помещение, пълно с платове, манекени, списания и изложени рокли. Около Изабел се разнесе тиха музика и аромат, който тя определи като плодов чай.

– Заповядай!

Жената, с вързан за китката игленик и преметнат през врата метър, я посрещна с протегната ръка.

– Изабел, нали? Казвам се Лоло Шанел. Добре дошла!

Тя извади карфица от ъгълчето на устата си и плъзна поглед по Изабел. Това беше преценяващ, премерващ поглед, Изабел кажи-речи почувства как я разделя на сантиметри и обиколки.

– Шанел? Сериозно?

Лоло сви рамене.

– Може да се каже, че с това име нямах друг избор, освен да стана моден дизайнер. Номер четирийсет и две, нали? Освен на бюста, разбира се. Работих по мерките, които ми изпрати, така че сега можем да нанесем последни корекции.

Изабел беше пратила мейл с всички възможни мерки, включително номера на обувките си. Нейна цветна снимка в цял ръст, която Лоло поиска, беше принтирана и закачена на таблото. Дотук цялото преживяване беше сред най-сюрреалистичните, на които е била подлагана някога.

Погледът на Лоло продължи работа, плъзна се преценяващо по бедрата на Изабел.

– Извивки, това ми харесва. Повечето ми клиентки не са яли от седемдесета година. Взе ли бельото, за което те помолих? Не мога да повярвам, че това е естественият цвят на косата ти. И всички тези лунички… много се радвам, че роклята показва толкова много кожа. Застани там.

Изабел, леко замаяна от потока от думи на Лоло, се озова пред огромно огледало. Тя се погледна, изправи гръб и глътна корема си колкото можеше повече.

– Познаваш ли Аса? Завърти се.

Изабел поклати глава:

– Не, познавам само Александър.

– Тя е от редовните ми клиентки. От години искам да направя булчинската ù рокля. И сега, когато най-после реши да се омъжи и всички ще присъстват, взе че избра Валентино. Този некадърник!

– Той не направи ли булчинската рокля на принцесата?

Според Изабел тя изглеждаше като излязла от приказките.

– Да, но аз съм по-добра и Аса би трябвало да го знае. Сега ще получи рокля като от магазин на едро. Твоята ще е по-хубава от всичко, за което Валентино може да мечтае.

– Това да не е някаква вендета? В такъв случай не бих искала…

В този момент Лоло извади една закачалка с рокля с бронзов цвят и Изабел млъкна насред изречението. Не че кой знае колко разбираше от haute couture, но никога не бе виждала нищо подобно.

– Еха! – възкликна накрая.

– Нали? – ухили се Лоло доволно.

Тя леко завъртя закачалката и роклята сякаш оживя, разнесе енергията си из стаята, избълва шарени пламъци като някакъв неопитомен звяр.

– Това е най-хубавото ми творение и е като създадена за теб. Намерих и обувки, най-добре ги вземи. Италиански са. Ръчно правени. Всички ще ти завиждат.

Лоло се усмихна толкова широко, че доби почти маниакален вид. Косата ù беше щръкнала на всички страни и цялата беше покрита с конци като някакъв луд гений шивач.

– Не съм свикнала да ходя на високи токове – притесни се Изабел.

– Няма значение. Съблечи се – нареди Лоло и посочи един параван. – Там има комбинезон.

Изабел се скри послушно зад паравана, съблече се и отвори опаковката на тънкия комбинезон. Вдигна го с два пръста.