Точно така звучаха и нейните размисли. Лек флирт с един от най-красивите и симпатични мъже на света, преди да замине по работа – дали не се нуждаеше точно от това? Беше ходила по срещи и след Себастиен. Един-двама по-възрастни от нея лекари, няколко мъже, с които се беше запознала на различни работни срещи. Един хирург. Сериозни мъже. Интелигентни и интересни. Само дето нито един от тях не беше вълнуващ. Никаква страст.

– Не мога да му се обадя и да заявя, че съм си променила мнението – възрази тя.

За миг Лейла ù беше вдъхнала напразни надежди. Не беше възможно. Или пък беше?

– Току-що се сбогувахме завинаги.

– В този живот има много неща, които не можем да направим, съгласна съм. Но това не е от тях. Нищо не ти пречи.

– Ти пък защо толкова се вълнуваш от цялата тази история?

– Да го кажем така. – Лейла се изправи. – Страшно е уморително да бъдеш толкова загрижен, сигурно е от вродената ми добрина. Да добавим и обучението по психология. Просто ми е невъзможно да не се вълнувам. Отивам да пуша. Обади му се. Преди да е звъннал на някоя от другите си жени. Чаровен е, но не може да се отрече, че е коцкар.

Изабел се поколеба, но взе решение в момента, в който Лейла затвори вратата зад гърба си.

Александър вдигна още на първия сигнал, все едно беше чакал с телефона в ръка.

– Да?

– Може ли да променя отговора си?

Моля те, Боже! Нека не е поканил някоя друга!

– С най-голямо удоволствие.

– Променям го значи. Ще дойда с теб на сватбата.

– Много се радвам.

Помълчаха, след което тя зададе единствения смислен въпрос в случая.

– Какво да облека?

– Ами това е следобедна сватба, тъй че дълга рокля.

Мамка му! Нямаше време да си купи. А и колко щеше да струва? Или пък можеше да облече зелената? Не беше сигурна в разликите в дрескода. Дали висшите класи не прекаляваха с изискванията си?

– Изабел? Може би аз мога да помогна.

– С какво?

– Знам колко здраво работиш и съм наясно, че лекар доброволец, който печели единайсет хиляди месечно, за да спасява света, има по-различни приоритети. Затова имам решение на въпроса. Моя позната притежава ателие. Можеш да вземеш назаем рокля оттам. Вече проверих. По-точно сестра ми провери. Между другото, тя каза, че се познавате.

Изабел реши да не обръща внимание на последното изречение, да не се вълнува, че Александър говори за нея със семейството си.

– Да взема назаем? Сигурен ли си?

– Представи си, че е като да си я купиш втора ръка.

– Окей – склони тя. – Благодаря ти. Значи ще взема рокля назаем.

– Слушай…

– Какво?

– Страшно се радвам, че се обади.

– Аз също – промълви тя.

– По-късно ще ти изпратя всички подробности.

– Благодаря!

– Ще си прекараме весело.

Изабел усети, че на лицето ù грейва усмивка. Щеше да бъде изключително весело.

– Да.

Не беше съвсем сигурна, но ù се счу, че Александър въздъхна облекчено, докато затваряше.

 

 

21

Джина мина с прахосмукачката още един път. Хвърли поглед с крайчеца на окото към кабинета на Питър. Той вдигна очи, махна леко с ръка и ъгълчетата на устата му се извиха, сякаш не смееше да се усмихне открито. Джина спря насред движението с прахосмукачката и също бързо му махна, след което сведе поглед и продължи работа. Следващия път, когато се обърна натам, той се беше привел над компютъра. Пак бяха останали само двамата и Питър явно беше потънал в работа.

Тя отиде до стаята му и почука на рамката на вратата.

– Здравей! – поздрави той. – Влез. Ще ти преча ли, ако работя, докато чистиш?

Все едно му пука за мнението ù!

– Ни най-малко.

Питър беше изцяло съсредоточен върху екрана, погледът му препускаше по редовете, от време на време си отбелязваше нещо в бележник до компютъра, докато тя се движеше из стаята.

– Благодаря! – промърмори той, когато тя приключи и изгаси прахосмукачката. – Метрото вчера движеше ли се?

Джина подозрително сбърчи чело. Какво искаше да каже с това? Да не би да очакваше пак да му благодари? Вече му беше благодарила, няколко пъти.

– Да – отвърна кратко.

– А днес? Всичко наред ли е? Питам само защото днес е Валпургиевата нощ4.

– Обикновено няма проблеми – отговори тя.

Все още не беше сигурна какво правят. Да не би Питър да си бъбреше с нея? Ако е така, защо?

– Днес учихте ли? Или имате свободен ден?

– Винаги има лекции, като цяло никога нямаме ваканция. И очакват от нас да учим и в почивните дни. – Тя кимна по посока на бокса. – Трябва да хапна преди тръгване.

Той се изправи.

– Имаш ли нещо против да ти правя компания?

Джина сви рамене. Нямаше как да каже не, не знаеше как да отговори. Винаги беше предпочитала да яде сама. Хората все разглеждаха храната ù и я коментираха и тя мразеше това. Но може би нямаше да се свърши светът, ако Питър дойде с нея. Не беше чак толкова дразнещ, колкото си бе мислила доскоро.

Докато Джина си топлеше вечерята – ориз, подправен с кардамон, карамфил, кимион и зеленчуци, – Питър свали найлона от онези готови шведски сандвичи. Тя гледаше как чинията ù се върти в микровълновата и се питаше какво би казал той, ако му каже, че през целия си живот никога не е купувала кафе в картонена чашка, нито е яла купешки сандвич. Колко ли струваше с това скъпо сирене и вълниста маруля? Четирийсет крони? За толкова тя можеше да сготви няколко вечери за цялото си семейство.

Извади чинията. Ароматът се разнесе из стаята, но Питър не каза нищо, просто отиде и наля вода и за двамата. Постави чашите на масата. Взе си и чаша кафе.

– Как е баща ти?

Джина не можеше да се сдържи, подозрителността беше автоматична.

– Какво искате да кажете?

Питър хвана чашата с две ръце. Прекаляваше с кафето, помисли си тя, сигурно щеше да се отрази на съня му. Тогава направи връзката, спомни си разговора им.

– А, имате предвид как спи? Горе-долу. Много е трудно да се определи на какво се дължи.

Не каза нищо повече. Не желаеше да споделя как баща ù понякога се събужда с писъци посред нощ, вече не толкова често като преди, но все пак. На никого не беше казвала колко се страхуваше като малка от тези писъци. Как мъничкото ù семейство правеше всичко възможно да защити останалите от собствения си страх, мъка и тревога. Заедно бяха виждали какво ли не. Амир беше само двегодишен, но тя и баща ù бяха преживели неща, за които никога не говореха. И двамата защитаваха третия. Трудно беше за обяснение.

– Да, безсънието е неприятна работа – отбеляза Питър и Джина видя в погледа му нещо, което никога не беше допускала, че може да долови точно в очите на Питър де ла Грип – топлота.

Той чоплеше сандвича си, но не ядеше. Напоследък беше отслабнал много. Дали защото не се хранеше добре? Съществуваха безброй причини човек да загуби апетит. Депресия. Терзания. Рак.

– Какво учиш сега? В университета?

– Цялата първа година учим „Здравият човек“.

– Цяла година?

– Да, има много за научаване, преди да започнеш с истински страшното. Болестите.

Той отхапа от сандвича, сдъвка залъка и пак го пусна в чинията. Избърса си устата със салфетка.

– Например?

Тя се усмихна леко.

– Химия и биология. Латински термини.

– Изглеждаш щастлива, когато говориш за това, явно ти харесва. Аз бях пълна скръб в училище. Кога решаваш какво искаш да специализираш?

Той пак вдигна сандвича. Отхапа, сдъвка, остави го. Винаги ù се беше искало да може да се храни по този начин – контролирано и благовъзпитано, даже понякога се упражняваше на шведски навици, когато останеше сама на масата.

– Избираш чак след като завършиш. Първо изкарваш стаж, трябва да получиш и разрешително. Много време има дотогава.

Тя остави приборите и отпи от водата. Реши в продължение на пет минути да не яде. Би трябвало да може пет минути само да седи и да разговаря.

– Ами вие? Харесвате ли работата си? – поинтересува се тя.

– О, да. Винаги ми е било най-съкровена мечта да стана посредствен финансист.

Джина се засмя. Очите ù бяха красиви, като се усмихваше.

Когато тя се изправи, и Питър стана от стола си. Тя изми чиниите и избърса плота след себе си. Подсуши си ръцете с една кърпа, докато той си допиваше кафето. Не си беше изял сандвича, но ако тя можеше да каже нещо положително, поне не го изхвърли, а го уви в найлона и го прибра.

– Трябва да вървя – каза Джина.

– Свободна ли си утре? Неработен ден е.

– Нямаме лекции. Но ме помолиха да почистя тук няколко часа, така че ще дойда около обяд.

– Значи ще се видим – рече той и едва по-късно, в метрото, Джина осъзна, че и Питър явно ще работи въпреки празника.

На другия ден отново се озоваха заедно в бокса. Питър приключи в момента, в който тя изгаси прахосмукачката, и двамата пак седнаха един срещу друг на масата. Той ù наля вода, докато тя вадеше салфетки и топлеше яденето си. Това беше малка чинийка с хлебчетата самоса, които баща ù правеше, и Джина се двоумеше дали да му предложи. Питър обаче извади нов сандвич и тя реши да запази храната за себе си.

– След това ще се прибираш ли? – попита той. – Или ще ходиш някъде? Нали е петък…

Тя едва не се изсмя. Избърса устата си със салфетката. Баща ù правеше божествени самоса. Когато имаше сили, често помагаше в ресторантчето в културния център и хлебчетата му винаги се търсеха.

– Не, ще се прибирам. Рядко излизам. Ами вие? Ще ходите ли някъде?

Тя го погледна крадешком. Беше подходящо облечен, изглеждаше гладко обръснат и леко ухаеше на афтършейв. Всъщност изглеждаше по-свеж от дълго време насам. Тя се изненада, че въобще се появи днес. Свободният петъчен ден означаваше тридневен уикенд, затова дори най-младшите служители и най-бесните кариеристи не бяха дошли на работа, в целия офис бяха само те двамата с Питър. Той сигурно щеше да ходи някъде по-късно, в района на „Стюреплан“ може би. Много пъти се беше прибирала оттам късно след работа и ù бяха подвиквали пияни мъже, които приличаха на Питър и колегите му. Понякога бяха просто сексисти, които обсъждаха частите на тялото ù, което, разбира се, беше достатъчно неприятно. Понякога обаче бяха и расисти и крещяха с цяло гърло как никога не са били с черно момиче. Джина се правеше, че не ги забелязва, но всички тези години на коментари и погледи ù влияеха и затова избягваше места, където сто процента бе сигурно, че поне един човек ще обсъжда външния ù вид. Стигаше ù, че обикновено е единственият не-бял човек там, където работи.