– Александър си е купил апартамент в Стокхолм – обясни Наталия и погледна брат си предупредително. – Ако още си тук, когато Дейвид излезе в отпуск по бащинство, може двамата да си пообщувате малко повече?

Да бе, разбира се! А може и адът да замръзне.

Дейвид каза небрежно:

– Можем да поговорим, като му дойде времето.

Александър изтълкува от този отговор, че Дейвид има не по-голямо желание да си общуват, отколкото да му извадят всички зъби без упойка. Така че се ухили, тупна зет си силно по гърба и каза:

– Ще чакам с нетърпение – след което се сбогува и тръгна към новия си дом.

Преди обаче да стигне до вратата на апартамента си, получи есемес от Наталия, че ще може да заведе Изабел на сватбата.

Седна на новия си диван, кръстоса ръце на тила си и заобмисля следващата стъпка.

Сега оставаше да убеди Изабел.

 

 

20

– Идвам след около две седмици – каза Изабел и се вгледа в лицето на Идрис от насечената скайп връзка.

Зад него се виждаше оборудването на болницата – нищо повече от маси със стоманени крака и платнени покривки. Един западняк трудно можеше да си представи колко прости са условията там. Изабел качи крака на бюрото си и взе лаптопа на коленете си. Беше останала почти сама в „Медпакс“, Лейла беше в кабинета си, но другите вече си бяха тръгнали.

На екрана, на другия край на света, Идрис си бършеше челото с кърпа. Той беше един от най-добрите лекари, които Изабел познаваше, и един от малкото местни специалисти, решили да останат в бедната си нестабилна родина. Повечето хора с медицинско образование в Чад рано или късно се предаваха и се местеха в страни, където ще получават редовна заплата и безопасност за семейството си, където борбите между клановете и насилието не правеха съществуването опасно и бъдещето несигурно.

– Чакаме те с нетърпение, но всичко е под контрол – каза той и нагласи простите очила на носа си.

Двамата винаги разговаряха на френски. Чад е бивша френска колония, френският на Идрис беше грамотен и подправен с арабски фрази.

– Как се чувстваш?

Идрис имаше вид, като да не е мигвал от дни. Вероятно така и беше.

– Снощи правихме три цезарови сечения. – Той поклати глава и не каза нищо повече. Изабел знаеше какво означава това.

Да, те бяха детска болница, но ако някоя жена раждаше, нямаше как да я отпратят, особено пък посред нощ. В Чад нощите бяха изпълнени с диви зверове и мъже с лоши намерения. Те обаче разполагаха с ограничени ресурси и често жените идваха твърде късно. Не всички цезарови сечения завършваха с благоприятен изход. Лекарите в Швеция рядко виждаха в практиката си някое дете да умира. Идрис виждаше много. Ужасно много. Тя се вгледа в лицето му. Дългият белег от мачете тръгваше от скалпа и се спускаше по бузата. Веднъж го беше питала от какво е. „Недоволен пациент“, отвърна той лаконично. Тя се запита дали затова е решил да работи в детската болница. Децата рядко изразяваха недоволството си с насилие. Повечето родители бяха благодарни.

– Да донеса ли нещо? – попита тя.

– Да ти се намира кислороден апарат?

– Толкова ли е лошо положението?

Идрис кимна. Съществуването на детската болница до голяма степен зависеше от достъпа до кислород. Апаратите в болницата бяха стари и работеха денонощно. Но „Медпакс“ имаше да плаща заплати и общи разходи. Както и доста подкупи, за да поддържа някаква минимална безопасност. А кислородните апарати бяха скъпи.

– Ще повдигна въпроса на следващата оперативка – обеща тя.

– Мариус е тук. Иска от онзи шведски снакс, който беше донесла миналия път.

Изабел чу смях и протести някъде зад екрана. Очите ù се насълзиха. Беше се запознала с Мариус при последното си посещение в Чад. Осемгодишно сираче, което никой не искаше. Тя често мислеше за него, надяваше се някак всичко да се нареди.

– Ще донеса. Поздрави го от мен.

Идрис кимна и приключиха разговора.

Тя не помръдна. Винаги изпитваше много особено чувство, когато говореше с човек, който се намираше толкова далеч и живееше при коренно различни условия. Потърка очи. Часът беше седем, беше работила здраво през последните дни и беше крайно време да се прибере вкъщи. Или да излезе. Не наричаха ли сряда „малката събота“ или някаква подобна глупост? Както и да е, при всички случаи трябваше да направи нещо, вместо да седи и да се тревожи за думи, които е изрекла или е премълчала.

Александър не се беше обаждал. Това беше голата истина. И никак не беше странно, точно обратното. Цяла събота ù праща съобщения и ù звъня, но тя отговори единствено с кратък извинителен есемес и накрая той се отказа. А сега беше сряда, тъй че тя беше получила каквото бе пожелала – той я остави на мира.

Срамуваше се от начина, по който се справи със ситуацията. Влезе в интернет. Няколко минути сърфира безцелно. Изкушението да го провери в Гугъл беше почти неустоимо, но тя го преодоля. Беше свършено и толкова по-добре. Тя затвори капака на лаптопа и се изправи.

В този момент телефонът ù завибрира и тя погледна дисплея.

Александър де ла Грип. Сериозно?

Не биваше да вдига. Наистина не биваше…

Е, защо пък не?

– Ало?

– А, доктор Сьоренсен! Жива си значи. Какво става?

Гласът на Александър звучеше като слънчеви лъчи и приключения. Боже, как харесваше този глас! Топлотата и веселието в него, но също и суровата сила и твърдостта. Това беше мъж, който се би за нея, който се изправи пред Себастиен, който научи всичко за благотворителната дейност заради нея. Разбира се, тя беше наясно, че това поне отчасти е манипулация от негова страна, че зад всичките му действия има скрити намерения, но все пак…

– Всичко е нормално. Работя – отговори тя.

– Че какво друго? Започвам да подозирам, че нямаш никакъв друг живот.

Тук имаше право. Тя се усмихна.

– Ами ти? Още ли си в Сконе?

– Където ме изостави, искаш да кажеш?

– Извинявай – смотолеви тя.

– Харесва ми, когато ми се извиняваш. Заряза ме, така че сега трябва да ми се реваншираш.

– Трябва ли?

– Задължително е. Питам се, искаш ли да ме придружиш на едно нещо.

– Какво нещо?

– Сватба. Една приятелка ще се омъжва.

Не можеше да приеме. Знаеше го, но сватба… Изабел си падаше по сватбите.

– Кога е?

– В събота.

– Тази събота? Доста е скоро.

– В „Стуршюркан“ – добави той. – Вечеря в „Ридархюсет“.

Изабел сбърчи чело, не беше чувала друг да се жени в „Стуршюркан“, освен кралските особи. И после „Ридархюсет“? Та там организираха празненства само за аристокрацията!

– Точно за каква сватба говорим? – попита тя с подозрение.

– Моя приятелка, Аса Белке, се омъжва за един финансист, Майкъл Шамон.

– Бъзикаш ли ме?

Дори Изабел бе чула да се говори за тази сватба. Трудно беше да не чуеш за нея. Светското събитие на годината, така я нарекоха. Очакваха прочути гости от цял свят.

– Ще ми спасиш егото и ще хапнеш хубава вечеря. Знам колко избухлива ставаш, когато си гладна.

Тонът му беше лековат, но тук ставаше дума за приятелите му, сигурно и цялото му семейство щеше да присъства. Тя мигаше объркано, не знаеше как да отговори. Трябваше да планира пътуването си до Чад. А и вече беше взела решение, глупаво постъпи, че изобщо вдигна, когато телефонът звънна.

– Съжалявам, Александър, но ще трябва да ти откажа. По-добре да не се виждаме повече. Трябваше да ти го кажа, вместо да пращам есемеси или да не вдигам. Реших го.

– Сигурна ли си? – Сега гласът му беше по-тих, по-сериозен. – Надявах се да продължим да се виждаме… Мислех си, че сме… Харесвам те.

И аз те харесвам. Твърде много.

– Сигурна съм.

– Окей – въздъхна той.

Тя долови в гласа му разочарование и топлота, но не и обвинение. Това не беше мъж, който си го изкарва на другите. Боже, как харесваше тази му черта! Александър мълчеше и Изабел затаи дъх, сама не знаеше защо. Притисна телефона до ухото си.

– Тогава ти желая щастие във всичко – промълви той. – Вършиш изключителна работа, надявам се, че го знаеш. Радвам се, че се запознахме. Беше наистина чудесно.

„Изабел – чу тя тихо гласче в главата си, – какви ги вършиш?“

 – Благодаря – прошепна.

– Довиждане, Изабел.

Тя отвори уста, но побърза да затвори, преди да се е разколебала. Част от нея вече се беше разколебала, но беше твърде късно и тя знаеше, че е постъпила правилно. Въздъх­на дълбоко. Звукът отекна силно в празната стая.

– Кой беше?

Изабел се обърна стресната. Лейла стоеше облегната на рамката на вратата със скръстени ръце и вдигнати вежди.

– Не че е твоя работа, но беше Александър.

– И какво искаше?

– Нищо, което да засяга „Медпакс“. Искаше да ме покани на сватба в събота. Отказах.

– Да, чух. – Лейла влезе, придърпа един стол, седна и хвърли проницателен поглед на Изабел. – Нека да позная. Бланш те е повикала да сковете някоя етажерка през уик­енда, затова ти отряза един хубав мъж, който очевидно си пада по теб. За да помагаш на майка си.

Изабел скръсти ръце. Едно беше тя да се сърди на майка си, друго – да слуша критики за това.

Лейла облегна длани на бюрото, затропа с лакираните си в черно нокти.

– Ще ти дам един съвет.

– Пак ли? Още си пазя всички други, които си ми давала.

Лейла я изгледа с присвити очи.

– Обади се на Александър и кажи, че си размислила. Поживей си малко.

– Не знам каква обратна връзка получаваш обикновено, Лейла, но съветите ти са ужасни. Току-що скъсахме.

Не че някога са били заедно, но пък така звучеше по-окончателно.

И болеше ужасно.

– Не говори така, хората дават луди пари за моите съвети. Нали заминаваш за Чад след две седмици? Какво толкова? Излез с Александър, харесвате се, между вас прелитат толкова искри, че околните ги заболяват роговиците. Ако не ти хареса, какво от това – нали скоро заминаваш. В такъв случай ще приключи по естествен начин.