– Определено не – отвърна Александър и Изабел забеляза как той се скрива зад маската си.

Не беше осъзнала колко отдавна не го е виждала да говори и да се държи по този начин.

– Аз съм международен плейбой. Не бих намерил нито време, нито сили да уча нещо толкова сериозно като медицина. Но по-добре вие ми разкажете повече как сте работили заедно.

Той хвърли поглед на Изабел, съвсем безизразен и също толкова хладен. Ако беше всеки друг мъж, тя би помислила, че зад тези красиви очи прозира несигурност, но с Александър това беше просто немислимо.

– Бях неин научен ръководител – отвърна Себастиен и после се ухили по такъв начин, че я побиха тръпки. – Много я биваше. – Той вдигна ръка и я погали по бузата. – Прекрасно е, че те виждам, Изабел.

Александър изучаваше тъмнокосия французин обективно, доколкото му беше възможно. Себастиен изглеждаше на около четирийсет. Без брачна халка. Хубав, ако си падаш по самовлюбения типаж, излъчващ компетентност и самоувереност.

Александър го намрази от пръв поглед.

И като гледаше как французинът пипа Изабел, му се щеше да му беше стиснал ръката още по-силно.

Всички мъже се тревожат как изглеждат в сравнение с мъжете от миналото на своята жена.

Александър го беше чел някъде. Тогава го беше намерил за нелепо. Само несигурните мъже се тревожат за неща, на които нито могат да повлияят, нито ги засягат.

Сега обаче… Изабел е имала връзка с този нахакан доктор, това беше очевадно.

Той никога не би паднал толкова ниско, че да ревнува, но тук имаше нещо гнило. Изабел се беше вцепенила и не бе отронила и дума много дълго време. За разлика от Себастиен, който не млъкваше.

– Chе`rie, ти ме изненадваш. Та той изобщо не е твой тип.

– Глупости, аз съм типът на всички жени – намеси се Александър.

– Трябва да… – започна Изабел едновременно с него, но млъкна насред изречението.

Нещо определено не беше както трябва. Александър докосна ръката ù, беше леденостудена. Себастиен не беше само бивше гадже. Усещаше се нещо повече, долавяше се в иначе ежедневните фрази. Александър обаче бе израснал с родители, които бяха майстори на комуникирането чрез скрита критичност и Себастиен не можеше да го заблуди. Той опря длан на гърба на Изабел и като видя, че тя не показва неохота, я придърпа плътно към себе си.

– Е, нека не ви задържаме – каза решително на Себастиен. – Има отворен бар. Обслужете се. А сега ни извинете – и след тези думи двамата с Изабел си проправиха път покрай французина, без да чакат отговор.

– Какво става? – попита той веднага щом се отдалечиха достатъчно.

Тя си пое дълбоко дъх, поклати глава и после леко му се усмихна.

– Извинявай, не знам какво всъщност се случи. Имах дълъг ден.

Той я поведе през една зала, отвори малка вратичка и посочи:

– Да влезем тук.

– Къде сме? – попита тя и се огледа из стаята.

Александър придърпа един фотьойл.

– Седни.

Тя се отпусна на стола, облегна се и въздъхна.

– Доста се поуморих.

Той донесе тънко одеяло и покри коленете ù. Дори не се беше замислил какво темпо бе поддържала цял ден, просто я бе искал за себе си.

– Това е малката библиотека – отговори на въпроса ù, придърпа друг фотьойл и се разположи срещу нея. – Искаш ли да поговорим за станалото?

Тя прехапа долната си устна.

– Знаех, че Себастиен е тук. Видях го малко по-рано.

Значи него бе забелязала, когато се уплаши така. По дяволите, идваше му да се върне и да цапардоса един-два пъти френския лекар в идеалните зъби.

– Той обича такива събития. И е добър лекар – добави Изабел, почти замислено.

– Но лош човек?

Той искаше тя да се съгласи, да потвърди, че Себастиен Паскал е най-лошият човек, когото е срещала.

– Всички хора имат лоши страни.

– Не и ти – възрази той.

Тя се засмя.

– Напротив.

Той се облегна, изпъна крака.

– Кажи някоя.

– Понякога съдя хората твърде строго.

– Така ли? Не съм забелязал.

Тя пак се засмя, високо, и той се зарадва, че непринуденият разговор дава резултат. Цветът на лицето ù се беше възвърнал и ужасеният подплашен израз, който бе забелязал в очите ù, беше изчезнал. Какво ли ù е причинил този Себастиен?

– Били сте заедно? – попита той.

Тя въздъхна, забарабани нервно с пръсти.

– Да. Бях много млада. Той ми беше преподавател. Хирургия.

По-възрастен лекар. Сънародник. Талантлив. Разбира се, паднала е в капана. А Себастиен Паскал не изглеждаше като човек, който би се посвенил да започне връзка с млади студентки в подчинена позиция.

– Какво стана?

Изабел поклати глава.

– Сложно е.

– Винаги е така.

– Може би.

– Изабел?

– Да.

Той се вгледа в лицето ù, в извивките на тялото, в дългите крака. Как ли е изглеждала на двайсет години? Не е възможно да е била по-красива.

– Себастиен удрял ли те е? – попита той със спокоен глас.

Тя не отговори веднага, гледаше в празното пространство с изражение, което трудно можеше да се разтълкува.

Александър чакаше и сърцето му бумтеше яростно в гърдите. Несъмнено и той бе разбивал женски сърца. Беше спал с омъжени жени през кажи-речи половината си живот и често се бе държал егоистично. Но никога не беше наранявал жена физически. От самата мисъл му се повдигаше. Разбира се, той беше наясно, че светът е такъв, че някои мъже се държат като свине, но не желаеше да го приеме. Мъжете просто не може да удрят жени.

– Не съм сигурна как да отговоря на този въпрос – накрая изрече бавно тя и обърна лице към него. – Беше много отдавна. Просто се стреснах, като го видях тук, и се изненадах от собствената си реакция. В известно отношение съм доволна, че се видяхме и разговаряхме. Добре е за мен. Сякаш сложих точка, ако ме разбираш.

Той издиша въздуха, който не бе усетил, че е задържал. Отговорът ù умишлено ли беше толкова неясен? Идваше му да излезе, да намери Себастиен и да го убие.

– Беше ли влюбена в него?

Тя сведе очи към ръцете си – несъзнателно дърпаха една ресна на одеялото.

– Да. Силно.

– А сега? Какво изпитваш сега?

– Че е време да погледна напред. Разбира се, отдавна продължих напред, все пак минаха десет години, имах сума ти приятели оттогава.

– Радвам се да го чуя.

Тя се засмя.

– Недей с този тон. Определено не са колкото твоите.

– Неее, не съм имал нито един приятел.

Той се усмихна при звука от смеха ù. Тя облегна брадичка на дланта си.

– А ти влюбвал ли си се? Ако мога да попитам.

Александър прокара показалец по подлакътника на стола.

– Не и по начина, който описваш – отвърна и си помисли, че не само Изабел има неща от миналото си, които трудно се обясняват пред външен човек.

Никога не бе изпитвал такава любов. Понякога му се струваше, че е някакъв дефект, понякога – огромно предимство. Обичаше компанията на жените, чувстваше се чудесно с тях, но винаги бягаше, преди да е станало сериозно.

Изабел кимна и не го притисна за повече обяснения. Цялото напрежение бе напуснало лицето ù, сега изглеждаше просто млада и ранима. Щастлива и леко разрошена след целувките му.

Александър се облегна назад, опита се да погледне ситуацията обективно. Тя беше пламенна идеалистка и компетентна професионалистка. Секси до полуда. Целувките им бяха чиста еротика, предвещаваха страст и жар отвъд обичайното. Но тя беше и жена със сложно минало, което може би не бе затворена страница. Точно сега той би трябвало да отстъпи крачка назад. Залозите бяха високи, а изходът – неясен. Ако той продължеше, само щеше да стане още по-сложно, знаеше го. В най-лошия случай у Изабел щяха да се пробудят очаквания. Може и да говореше за бив­ши гаджета и да криеше тайни, но далеч не притежаваше неговия опит, не и в тази игра. Дали не беше крайно време той да се вслуша в предупредителните сигнали? Да сложи край, докато още може. Да се отдръпне, преди да е станало трудно и объркано и някой да бъде наранен безсмислено. Зад вратата на тази стая все още течеше празненство, макар да наближаваха малките часове на нощта. Поне две дузини жени навън щяха да приемат Александър с отворени обятия. Щяха да му предложат онова, което обичаше най-много – секс и интимност без други очаквания, освен да се забавляваш и да живееш за мига. Там, навън, беше сигурно и безопасно. Тук вътре беше рисковано. Той винаги е бил разумен играч. Трябваше още сега да стане от стола, да каже нещо хладно и дистанцирано и да се измъкне.

Александър съзнаваше всичко това, докато се навеждаше, слагаше ръката си на крака на Изабел, чувстваше топлината през одеялото и тънката зелена рокля, усещаше как Изабел потреперва по същия начин, както винаги, когато я докоснеше. В този момент той минаваше една граница, за която по-късно може би щеше да съжалява.

Може би.

– Утре – каза тихо. – Искаш ли дойдеш с мен до Копенхаген? Можем да отлетим сутринта и да обядваме.

– Със самолет?

Той я погали по коляното, бавно, почти замислено. Доста от гостите бяха дошли с частни самолети. Можеше да помоли някого да му заеме своя. Щеше да отведе Изабел за цял ден в родината на баща ù. Щеше да я махне оттук, където я дебнеха пияни идиоти и садистични лекари от миналото.

– Там се намира един от най-добрите ресторанти в света – заубеждава я той, като не спираше да я милва. – Какво ще кажеш? Ще обядваш ли с мен утре?

– В Копенхаген? – Гласът ù беше тих.

– Само един обяд. Все пак трябва да се храниш.

Тя кимна, все едно думите му са логични, а човек винаги трябва да говори логично.

– Да, трябва.

И после тя се усмихна и от усмивката ù в тялото му забушува буря. Не, разбира се, че все още не можеше да я изостави. Не беше отговорен за чувствата и очакванията ù, само за своите. А това между тях беше хубаво, повече от хубаво. Никой от двамата нямаше да остане разочарован, той си го обеща.