– Всичко започна с онзи приятел, за когото ти разправях.

– Готвачът? Ромео?

– Да. Запознахме се преди десет години в Ню Йорк. Прекарвах там лятната си ваканция от Стопанския университет, купонясвах. Срещнахме се в един нощен клуб. Ромео тъкмо беше спечелил някакво телевизионно състезание и мечтаеше да отвори собствен ресторант.

Онази вечер Александър беше пиян и му се стори най-добрата идея на света да вземе част от наследството си и да го даде на хомосексуален италиански готвач. „Жалко че не си мюсюлманин – беше издрънкал завалено. – Това би ядосало дъртия още повече.“ И така, на следващия ден, все още доста пиян, той основа компанията „Голдън Грифин Бизнес Гроут“, за да може да даде начален капитал на Ромео.

– Инвестирах в онзи ресторант и вече имаме цяла верига по целия свят. Ромео е гений.

Единственото, за което съжаляваше днес, беше глупавото име, но вече нямаше как да го смени.

– Да не искаш да кажеш, че може да се забогатее толкова от няколко ресторанта? – усъмни се Изабел.

– Не. Един ден, съвсем случайно, изникна друга възможност. Запознах се с едно момче, което беше записало някаква мелодийка, която намираше за забавна и искаше да използва за рингтонове на мобилни телефони. Дружеството ми даде пари и на него. Днес това е един от най-теглените сигнали в историята. И после продължих в същия дух. Аз съм един от първите, инвестирали в игри за мобилни телефони.

Всичко беше започнало като пиянска шега, беше се разраснало до успешна фирма и накрая го беше направило финансово независим от семейството.

– Виждам потенциала и евентуалните проблеми няколко стъпки предварително. Сякаш пред мен има карта. В това отношение прилича на покера.

Може да се каже, че картите и бизнес делата му се опраш­ваха кръстосано. И в двете основното беше да проявиш търпение да дочакаш точния момент, да се осмеляваш да поемаш рискове, но да бъдеш и разумен. Преди десет години мобилните и дигиталните иновации все още бяха нещо необичайно и неразбираемо, но Александър веднага бе видял потенциала им. Дружеството му инвестираше систематично във фирми – понякога само няколко момчета в някое мазе, по-късно вече и момичета, – които разработваха всякакви дигитални услуги, приложения и други подобни. Когато мобилният пазар експлодира първо на запад, а после и на изток, парите започнаха да текат сериозно. Модерният път към несметни богатства се наричаше интернет.

– Парите, които дадох на „Медпакс“, са напълно чисти, имаш думата ми.

Изабел изглеждаше толкова облекчена, че Александър не знаеше дали да се засмее, или да се обиди. Не му беше хрумвало, че тя може да се тревожи за това.

– Срамота, Изабаел, да си мислиш такива неща за мен! – извика той и вдигна ръка, хвана я за гърлото и сложи палец точно там, където се усещаше забързаният ù пулс.

Александър никога не би го казал на глас, но опитът му сочеше, че колкото по-красива е една жена, толкова по-малко дава от себе си в леглото. Сякаш красавиците смятаха за достатъчно просто да са там. Не че той се оплакваше, но беше по-забавно с жена, която иска същото, което и мъжът. Обаче у Изабел, която несъмнено бе най-красивата жена, която бе срещал, под хладната повърхност се долавяше жар, която вероятно щеше да опровергае теорията му. Той беше готов да се обзаложи, че дори когато се целуват, тя става влажна. Че се притиска към роклята, защото триенето на кожата в плата я възбужда. Той подозираше, че двамата заедно…

Не, не искаше Изабел да го подозира, не искаше ненужни бариери между себе си и тази жена, която възнамеряваше да съблазни.

– Неморален съм почти денонощно, но определено не съм престъпник – промълви той, докато целуваше раменете ù.

Чу учестеното ù дишане, усети как тя се притиска към него и прошепна:

– Сега доволна ли си?

– Благодаря, че ми разказа – прошепна тя.

Устните им отново се срещнаха. Беше проста целувка, само устни и дишане, без език, но той не бързаше, точно това обичаше – любовната игра, началото. Докосна бузата ù, като несъзнателно долови, че нови звуци изпълват въздуха и че част от вниманието ù вече не е насочено към него.

Той се приведе. Изабел примигна и се отдръпна.

– Чуваш ли това? – попита тя.

В първия момент Александър не разбра за какво говори, но после и той я чу. Музика.

– Не каза ли, че ще има оркестър?

– Струнен оркестър. Все пак в замъка има бал. И случайно притежавам бална зала. Искаш ли да влезем?

– Страшно много.

Той се изправи и ù подаде ръка.

– Ела, сигурен съм, че ще има поне един валс.

 

 

16

„Разбира се, че Александър ще притежава собствена бал­на зала“, помисли си Изабел и се огледа из пищния салон. Позлатени тапети на стените, огромни полилеи и навсякъде вази с лалета и други пролетни цветя. В единия край свиреше оркестърът. Излъсканите инструменти блестяха и гостите вече се събираха.

Александър се обърна към нея и се поклони галантно.

– Може ли? – подаде той ръка.

Тя се плъзна в обятията му, гъделичкащото усещане за щастие се беше разпръснало из цялото ù тяло. Той се би за честта ù. Не беше престъпник, а финансов гений и я целуваше сякаш е най-сексапилната и най-привлекателната жена в света.

Плъзнаха се по дансинга. Александър, естествено, беше безупречен танцьор. Тя вече го знаеше, но имаше нещо специално в това да танцува с него в старинна бална зала.

– Какво има? – прошепна той и я придърпа по-близо до себе си.

– За втори път танцуваме заедно. Ставаме все по-добри.

Той стисна ръката ù и я завъртя, пак и пак.

Много по-късно, след плавен валс, по-бърза мелодия, от която пулсът ù се ускори, един весел бурен танц, който я разсмя, и после още един валс, Изабел каза с половин уста, облегната на гърдите му, че може би трябва да танцуват и с някой друг от гостите. Но той само я стисна по-здраво.

– Не – отсече. – Искам да танцувам с теб. Аз не съм домакин на събитието, тъй че нямам никакви задължения. Стой при мен.

Тази страст… Беше толкова изкушаващо. Хората рядко са чак толкова страстни. Това донякъде обясняваше любов­та ù към полевата работа – че изпитваше толкова силни емоции.

Оркестърът обяви кратка почивка и Александър я поведе към широко отворените врати. Тя се беше загряла и хладният въздух, който повяваше откъм градината, беше приятен. Разходиха се под дърветата. Александър спря, плъзна ръка около талията ù и внимателно я побутна назад, докато тя опря гръб на един гладък ствол. Ето я пак. Страстта. Той обхвана с длан главата ù и се наведе към нея. Как можеше да бъде толкова повърхностна, че да се възбужда от височината му и от доминиращата му позиция? Но явно беше такава. Другата му ръка докосна бузата ù и той я целуна – и това беше перфектната целувка, точно както тя беше сигурна, че ще бъде.

Всъщност човек най-много желае целувките.

Някой ù беше казал тези думи и те бяха чистата истина. Нищо не можеше да се сравнява с първата целувка. А Александър беше толкова ужасно добър. Груби устни, които омекваха, езикът, който най-сетне докосна нейния, слабите захапвания на долната устна. Другата ръка, която сега беше на гърдите ù, пръстите, които стискаха плата, търсеха път под него, милваха я. Тя усещаше краката му между бедрата си и го желаеше повече, отколкото бе желала когото и да било от много дълго време насам. Устата му отново покри нейната и сега се целуваха страстно, задъхано. Тя докосна ръцете му, харесваше ù колко са силни и мускулести и се остави на мига. Поне един уикенд можеше да бъде млада и безотговорна, помисли си, и да се целува с Александър де ла Грип под звездите. Светът нямаше да свърши само защото тя не държеше всичко под контрол.

Само дето точно това стана.

Светът наистина пострада.

Изабел първо чу неясни гласове. Към тях идваха хора. А после чу онзи глас, който най-малко искаше да чуе.

Висок мъжки глас, който някога я бе изпълвал с толкова сложни емоции, че все още ù беше трудно да ги загърби.

Глас, който Изабел първо бе обичала и от който после се бе бояла.

И тогава той застана пред тях. Развеселено изражение. Пронизващ поглед. Несмутен от това, че ги притеснява.

– Bonjour Изабел!

Значи не бе сбъркала – Себастиен наистина бе тук. Тя приглади роклята си с ръце, усети, че Александър е объркан. Тъмните очи на Себастиен я гледаха немигащо.

– Здравей! – отговори тя на шведски, за да създаде дистанция между тях, като дребнаво откаже да говори на френски с него.

Той пристъпи напред и преди тя да успее да реагира, я целуна по бузата – като че ли Александър не стоеше до нея. Ухаеше точно като едно време, същият афтършейв, същият сапун, и спомените я заляха, и тя отново беше на двайсет години. Как изобщо беше възможно да реагира по този начин? Устата ù беше пресъхнала, тя преглъщаше, търсеше думите. И тогава Александър се намеси.

– Александър де ла Грип – подаде той ръка на Себастиен. – Замъкът е мой, тъй че технически погледнато сте мой гост. Кой сте вие?

Гласът му беше учтив и шлифован, но Изабел долови стоманена нотка под любезните фрази и спокойните движения.

– Себастиен Паскал.

Докато мъжете се ръкуваха, Себастиен не можа добре да скрие гримасата на болка и Изабел погледна Александър крадешком. Да не би да притисна ръката на Себастиен? Като в някакъв глупав филм? Александър я изгледа невинно.

– Е, Себастиен, откъде се познавате вие двамата? – попита.

– С Изабел работехме заедно – отвърна Себастиен. – И други неща.

Дори и да бе усетил многозначителния тон, Александър с нищо не го показа.

– И вие ли сте лекар? – поинтересува се само.

– Дa. А вие… и вие ли работите с медицина? – попита Себастиен с лека усмивчица, сякаш за всички бе видно, че въпросът е абсурден.