Александър се овладя. Изабел, разбира се, беше права. По-добре да не му обръща внимание, да се държи цивилизовано.

– Такива като теб унищожават тази страна – продължи Лусен.

Очите му бяха мътни. Александър поклати глава и вдигна ръка на рамото на Изабел.

– Ела – промърмори той. Искаше само да ù спести тази грозна сцена.

– Не говоря за теб – изсъска Лусен. – Не, говоря за тази политически коректна лява курва.

Случи се толкова бързо, че Александър дори не се замисли. Направо действа. Замахна. Юмрук, удар, вик и Лусен се озова по гръб на пода, виещ от болка и с разкървавен нос. Чашата му се беше счупила и съдържанието ù се ле­еше по пода.

Няколко гости зяпаха зрелището.

Александър потърка кокалчетата си. Как болеше само!

Изабел скръсти ръце и поклати глава. Не изглеждаше ни най-малко впечатлена.

– Какво си въобразяваш, Александър? Че с насилие ще го накараш да престане да се държи като расист и идиот? Или може би смяташ, че ще промени мнението си за благотворителността, след като го просна на земята?

– Не го ли чу какво каза? Няма да позволя на никого да ти говори по този начин. Не съм искал да те разстройвам – добави той и приглади косата си.

– Да си ме разстроил?

Лусен изруга, но остана да лежи на пода, победен.

– Ами нали знаеш, насилие и бой…

Изабел се усмихна. Погледна нехайно кръвта, която шуртеше доста силно, докато Лусен нескопосано се мъчеше да я спре с носна кърпичка. После изгледа Александър иронично:

– При последното ми пътуване за Лекари без граници се озовах насред бой между банди. Приключи с четирима убити и десетки ранени. Двете с една конгоанска медицинска сестра ги позакърпихме. А после подновиха битката. – Тя пак се обърна към Лусен. – Едно пияно момченце от висшата класа би ми вдигнало пулса не повече от лекарство за кашлица. Без рецепта.

Тя хвана Александър за ръка, докато някой друг помагаше на Лусен да се изправи на крака. Един от сервитьорите събра парчетата стъкло. Суматохата вече беше приключила.

– Кокалчетата ти са ожулени. Явно удряш силно.

– Няма ли да ме превържеш? След като се бих, за да запазя честта ти?

– Дори и да оставим настрана факта, че не живеем в деветнайсети век, не държа особено някой да се бие за честта ми.

Тонът ù беше строг, но очите ù бяха усмихнати и той почувства, че би се сбил с всеки друг, който се държи неуважително с нея.

– Пази се от него – предупреди я Лусен задавено, докато си изтърсваше дрехите. – Той е играч. Възползва се от жените, а като му омръзнат, ги захвърля. Не си мисли, че си по-специална. – Той махна с ръка към Изабел.

Александър срещна очите на Евгений и вуйчо му, който вече вървеше към тях, кимна. Лусен вече нямаше да бъде добре дошъл тук. Александър се извърна с отвращение. Адреналинът му още беше висок. Не можеше да си го обясни. Никога не беше правил нищо подобно. Не беше посягал на никого само защото се е държал неучтиво с някоя жена.

– Бива си ви, доктор Сьоренсен. – Той ù подаде ръката си и тя я пое. – Гладна ли си?

– Много. Аз съм обикновена жена. Не ми харесва да гледам побоища. Но ако ме нахраниш добре, съм твоя завинаги.

Той се засмя, усети еуфорията, която винаги следваше пристъпите на адреналин.

– Тогава към масата.

След като се нахраниха, Александър предложи да излязат. В замъка беше горещо и пълно с народ, а той искаше да остане насаме с Изабел. Взе купа ягоди, бутилка и две чаши и я поведе навън. Минаха покрай много хора, които стояха по групички на двора и пушеха, но успяха да се промъкнат, без някой да ги спре. Седнаха – Александър обърна пейката така, че да бъдат с гръб към замъка и да гледат езерото. Вечер все още беше хладно, но около тях горяха огньове.

– Много съжалявам за станалото – рече той.

– Вината не беше твоя. За съжаление се случва все по-често. Гледам да не се ядосвам, ще изхабя твърде много енергия.

– Разбирам. Но не знам как успяваш да запазиш спокойствие. Той е такъв идиот и расист.

– Най-лошото е, че онези тъй наречени Шведски демократи се крият зад такива като мен и Лекари без граници, за да разпространяват ужасните си идеи. Според тях трябва да се помага на място, а не да приемаме бежанци тук. Само дето никога не съм виждала член на Шведските демократи да помага на когото и да било на място. Никога.

– Проклети лицемери! Иде ми да се върна и да го напердаша.

– Свиква се – увери го тя.

Той я погледна, представи си как удушава всяка ксенофобска гад, която някога се е възползвала от нея и идеалите ù.

Все още се питаше какво е видяла преди малко, когато изглеждаше толкова уплашена, но вместо да попита, вдигна ръка и приглади косата ù зад ухото. Тя мигна бавно и обърна лице към него, така че слънцето озари кожата ù в златно и розово. Той се наведе и леко я целуна по устата. Изабел затвори очи, пое си дълбоко дъх и двамата останаха така, докосвайки устните си.

Но когато тя се отдръпна, очите ù бяха сериозни.

– Александър, трябва да знам. Имаш ли приятелка? Тук или в Ню Йорк? Съжалявам, но чувствам, че трябва да попитам, преди да продължим. Не искам да си вра носа и не би трябвало да слушам клюки, но прочетох нещо и оттогава се питам.

Той предположи, че е видяла онзи блог. Не беше особено ласкав. Поклати глава.

– Това беше случайно момиче, с което излязох един-единствен път. Ще ми се да можех да върна времето назад, беше голяма глупост. Сто процента съм необвързан. Иначе не бих направил това.

Той отново докосна устни до нейните, а после продължи към ухото ù. Тя имаше толкова нежни уши, тънки, чувствителни и благоуханни. Той си пое дъх, Боже, как му харесваше това ухание! Кожа и антибактериален сапун. Хладна като мокра кърпичка.

– И аз не съм обвързана – промълви тя.

Той лекичко я ухапа по ухото.

– Знам – прошепна. – Питах Лейла.

Тя се отдръпна.

– За психолог Лейла много приказва.

– Може би.

Той целуна брадичката ù, после отново устата, съвсем леки целувки, защото нямаше закъде да бърза.

– Но трябва да знаеш, че много ме бива да измъквам тайни от хората.

– Не е тайна, че не съм обвързана – отвърна тя.

– Но имаш други тайни, нали?

Той се наведе, протегна се към купичката, взе една ягода и ù я подаде. Гледаше я внимателно, докато тя отхапваше от тъмночервения плод. Идеше му да се наведе и да оближе сока от устата на Изабел.

– Може ли да те попитам нещо? – проговори тя след малко.

– Изглеждаш изключително сериозна, така че ми се ще да откажа – отвърна той, понеже предпочиташе да ядат ягоди и да се целуват, да пият вино и да гледат звездите.

– Парите, които даде на „Медпакс“, онези сто хиляди…

Тя прехапа устни, но после събра кураж:

– Откъде идват? Чисти ли са?

Александър дълго се взира в нея. Косата ù падаше около лицето, грееше под слънчевите лъчи.

– Питаш ме дали съм престъпник ли? – промълви той бавно. – Дали не съм използвал „Медпакс“, за да пера пари? Като оставим настрана това, че съм почти сигурен, че е невъзможно, наистина ли имаш толкова ниско мнение за мен?

Тя преглътна. Но не сведе очи.

– Повечето хора не могат просто импулсивно да захвърлят сто хиляди.

Той въздъхна. Но трябваше да се досети, че ще стане така.

– Имаш право и заслужаваш обяснение. Идвам от заможно семейство, както със сигурност знаеш – започна той.

Изабел кимна, но той предполагаше, че тя едва ли схваща колко слаби са тези думи. Родът Де ла Грип изцяло господстваше в шведския бизнес. Чак до миналата есен. Винаги са били богати, макар, разбира се, това никога да не се обсъждаше открито, и все още бяха заможни. Когато баща им загуби контрола над „Инвестум“, претърпяха тежък удар от гледна точка на престижа, но в никакъв случай не можеше да се твърди, че „Хамар Капитъл“ ги е унищожила. Напротив – икономически не бяха пострадали ни най-малко.

– Значи живееш от парите на родителите си?

Александър поклати глава, замисли се дали някога е обсъждал тези въпроси с жена. Защото тук ставаше дума за американския му живот, а той беше само и единствено негов собствен. Нищо общо с Де ла Грип, нищо общо с наследството. Той, само той. И никога не бе допускал нито една жена там.

– Въпросът е следният, красива Изабел – промърмори той и прокара показалец по луничките на рамото ù. – И нека това си остане между нас, все пак трябва да поддържам имиджа си на плейбой. Умея да печеля пари.

Очите ù се присвиха и той разбра какво означава това. Тя никога нямаше да се задоволи с уклончиви отговори.

– Какво по-точно искаш да кажеш?

– Наследил съм голямо богатство, с което бих могъл да си живея добре в Швеция. Но по-важното е, че повечето от парите си съм спечелил съвсем сам.

Той замълча. Колкото и да се мъчеше да се дистанцира от семейството си, колкото и да общуваше с хора, които обичат да се хвалят с положението си, този разговор го измъчваше. Не му беше приятно да говори за себе си и доходите си. Но не желаеше Изабел да се съмнява в него. Тя му влияеше толкова силно.

Да, в известен смисъл всички хора са уникални. Но Изабел бе по-уникална от всеки друг. Силна и едновременно ранима. Хладна и компетентна и същевременно разкриваща, макар и рядко, уязвимост. Неувереност, която я караше да сбърчва чело. И на всичкото отгоре беше невероятно красива, разбира се. Мисълта за нея бе започнала да го обладава, лежеше с часове, фантазирайки за тялото ù, сантиметър по сантиметър. Желаеше я и ако цената за това бе да се покаже откровен с нея, щеше да го стори.

– Но как може да печелиш толкова много пари? Едва ли от покер?

Той поклати глава. Не, беше много по-сложно. Наистина беше странно, че не бе говорил с никого за това. Дори Наталия и Евгений не знаеха всичко. Дали и те не го подозираха в престъпления? Трябваше да се погрижи за това.