14

Лейла стоеше до прозореца в стаята на Изабел. Беше го открехнала и бе запалила една от тънките си черни пурети. Издишваше синьо-сив дим през прозореца и се правеше, че не забелязва демонстративното кашляне на Изабел.

– Пасивното пушене далеч не е толкова опасно, колкото се твърди – заяви Лейла невъзмутимо и духна още едно облаче миришещ на ментол дим.

Тя носеше тясна черна рокля и лъскави черни обувки с яркочервени подметки. С катранените си очи и диадемата в лъскавата черна коса повече от всякога приличаше на персийска царица в изгнание.

Докато Лейла пушеше, Изабел извади роклята, която беше купила. Събитието беше официално, а тъй като единствената подобна рокля, която притежаваше, беше десетгодишна, се принуди да си купи нова.

– Хубава е – отбеляза Лейла.

– Благодаря.

Изабел внимателно облече зелената рокля и леко потрепери.

– Рядко се контя, не намирам външния вид за толкова важен – подхвърли тя и си помисли, че в обикновени случаи това си беше чистата истина.

Сега обаче млъкна смутено и се зае да избира между обикновена златна верижка и перлена огърлица, които бяха единствените ù по-скъпи бижута.

– Само дето сега има мъж, за когото искаш да се наконтиш – заяви Лейла. – Професионалното ми мнение е, че това е съвсем нормално. Мъжете рядко са запленени от мозъка ни, ако ми позволиш да го кажа.

– Ама че ужасен предразсъдък!

Лейла изсумтя.

– Говорим за Александър де ла Грип, нали? Питам чисто информативно. Същият, който онзи ден ми даде сто хиляди крони само за да вечеря с теб?

Изабел прехапа долната си устна. Това още я глождеше.

– Някой казвал ли е нещо по въпроса?

– В офиса ли? Никой не знае. Не е тяхна работа.

Лейла смачка фаса от пуретата в една чинийка със златен кант, за която Изабел беше напълно убедена, че е и старинна, и незаменима.

– Това не ми харесва – поклати глава Лейла и пак извади пакета пурети. – Две интелигентни жени като нас да си говорят за мъже.

– Предпочиташ да говорим за нещо по-интелектуално ли? Винаги можем да дискутираме ХОББ3 и рака на белия дроб.

– Я по-добре да се върнем на мъжете. Още сега мога да ти дам един съвет. Ако можеш да го избегнеш, не говори с него за смъртоносни заболявания. Страшно е непривлекателно.

– Ти си психолог. Психолозите не бива да дават съвети. Четох го някъде.

Лейла пое дълбоко дима.

– Може би, но е трудно, когато си сбрал толкова много мъдрост, която искаш да споделиш.

– Кажи все пак какво мислиш за него? – попита Изабел и в същия момент на вратата се почука.

Тя отиде да отвори.

– Важното в случая е ти какво мислиш за него.

Един млад мъж, облечен, според Изабел, в исторически дрехи, стоеше пред вратата.

– Това е от Александър – подаде ù той плосък пакет.

Лейла дойде на вратата и заоглежда с дълбок интерес обутите в трико крака на младия мъж.

– Какво е? – попита тя.

Изабел затвори вратата, махна тънката хартия и извади кутийка, стара и захабена.

– Изглежда направо древна – каза тя.

– Отвори я.

Изабел вдигна капака. Вторачи се в съдържанието. Върху черно кадифе лежаха огърлица и чифт обици.

– Mon Dieu! Възможно ли е да са истински?

Тя извади огърлицата. Зелените камъни проблеснаха.

– Знам какво е! – възкликна Лейла и докосна един огромен зелен скъпоценен камък. – Евгений ми е разказвал за тях. Това са смарагди, принадлежали са на Жозефин Бонапарт. Повечето се намират в Норвегия, сред скъпоценностите на Короната, но тези тук са попаднали в аукционна къща и Евгений ги е купил на търг.

– Но не трябва ли да са в сейф?

Изабел заразглежда колието. Камъните бяха с ярък, почти отровнозелен цвят.

– Ами да! Сигурно ги е извадил специално за случая. Какво пише на картичката?

Изабел извади малкия плик от кутийката и го отвори.

Роклята ти ми каза, че иска да вземе това назаем.

А.

 

Лейла се ухили.

– Трябва да му напишеш червена точка за това, Изабел. Обърни се да ти помогна.

Изабел чакаше със затаен дъх, докато Лейла ù закопчаваше колието. Сложи си обиците и застана пред огледалото. Зелените камъни на фона на бялата ù кожа, роклята, косата. През целия си живот не се беше чувствала толкова хубава. Бижутата сигурно бяха безценни. Невероятно. Тя ги докосна. Наистина беше щастлива. Но се поколеба. Цялото това разточителство! Как си го позволяваше Александър? Опасенията, които бяха задрямали за известно време, сега пак се пробудиха. Апартамент в Манхатън. Ново жилище на „Страндвеген“. Този замък. Разбира се, той беше от заможно семейство, но все пак… Доколкото знаеше, човек не печели големи пари, като учи безразборно науки, завършващи на логия.

– Какъв е той, според теб? Просто повърхностен плейбой? Престъпник? Сексуален насилник?

Каза го шеговито, но как беше онази поговорка? „Ако някой изглежда твърде добър, за да е истински, вероятно не е истински.“

– Ако съм научила нещо през годините, то е, че не бива твърде бързо да си съставяме мнение за хората. Първото впечатление винаги лъже.

– Само дето сега те помолих за мнение, а не за глупави дрънканици.

– О, моля те! Ако говорех само каквото ме молят, никога нямаше да казвам нищо интересно. Но щом ме питаш, смятам, че ти трябва мъж, който да се грижи за теб.

Изабел поклати глава:

– И сама мога да се грижа за себе си.

– И все пак…

– Напълно му липсва постоянство, сам го призна.

Лейла изсумтя.

– Човек не може сам да се анализира. Той пие твърде много и се нуждае от нещо, на което да се посвети.

– И смяташ, че това е „Медпакс“?

Лейла я изгледа иронично.

– Нищо подобно. Той дава пари на „Медпакс“ само за да впечатли теб. Не че имам нещо против. Още няколко срещи и сме уредени поне до Коледа.

– Толкова ли е зле положението?

– Изабел… – Гласът на Лейла прозвуча строго.

– Знам, знам – въздъхна Изабел. – Не бива да вземам всичко толкова на сериозно. И това е само едно парти.

– Мхм, именно. Само едно парти.

Лейла се усмихна сатанински, вдъхна дима, задържа го дълго в дробовете си и накрая го издиша в идеално кръгче.

– Само едно парти, на което всичко може да се случи.

Когато Лейла най-сетне си изпуши пуретите, а Изабел избра един от двата си чифта обувки, двете слязоха по стълбите на замъка. Зелената рокля се диплеше около гърдите и талията ù, но после падаше свободно и шумолеше при всяко движение. Трудно беше да не се чувства като Пепеляшка или като принцеса. В замъка ехтяха гласове и те последваха глъчката до голяма зала, из която сервитьори разнасяха табли с вино, шампанско и шери. В настроението имаше нещо почти декадентско. Въздухът беше натежал от очакване, флирт и вълнение, все едно самият замък се наслаждаваше на вечерта и държеше всички да ядат, пият и да се забавляват максимално.

Като видя обстановката – всички дами носеха коприна, дантела и скъпи бижута, – Изабел се зарадва, че се е постарала повече от обикновено за външния си вид. За десети път провери смарагдите на шията си, взе чаша шампанско от пренасян наблизо поднос, огледа се и се помъчи да изглежда спокойна и отпусната, сякаш всеки ден носи безценни накити.

Видя Александър още преди той да я забележи. При влизането му сякаш салонът бе огрян от сияйно слънце. Тя го наблюдаваше как разговаря с един от гостите. Наистина беше шокиращо красив. Мускулест и загорял на слънцето, разбира се, по онзи начин, който могат да си позволят само наистина богатите. Но не беше само това. Сякаш някой бе налял в тенджера всички привлекателни черти у един мъж, беше ги разбъркал, беше ги отлял в перфектна форма и отвътре бе изскочил Александър де ла Грип – чист, неподправен рус красавец. Освен това носеше смокинг и – естествено – и в тази дреха, която караше много мъже да приличат на зле облечени сервитьори, той изглеждаше суперсекси.

Жените се тълпяха около него като малки планети, привлечени от гравитацията на най-ярката звезда във вселената. Александър отново спря, побъбри с две млади блондинки, засмя се, продължи нататък, пак го спряха. Отново и отново, сякаш той беше очевидното ядро на празненството. От време на време почти незабележимо плъзваше поглед по лицата на гостите и Изабел знаеше, че търси нея.

И накрая я видя. Очите им се срещнаха. Той си проправи път през множеството и най-сетне стигна до Изабел. Дългите черни клепки на другите жени мигаха уж безразлично срещу нея. Неговият поглед се спря на колието и тя усети как гръдта ù се притиска към роклята от учестеното дишане. Щедрото деколте и стабилният сутиен очевидно бяха най-добрите приятели на една жена.

– Страшно си хубава – промълви той и я целуна по бузата, точно над скулата, малко по-дълго, отколкото подобава за целувка между приятели.

Ухаеше, беше топъл, но и мъжествен, и тя усети, че потреперва. Никой не умееше да целува жена по бузата като Александър де ла Грип. „Но пък той, разбира се, се е упражнявал до безкрай“, помисли си тя, отстъпи крачка назад и се застави да стои нащрек.

– Здравей!

Под спокойната повърхност сърцето ù биеше бясно и нетърпеливо. Пулсът и кръвното се увеличиха и тя усещаше как кръвта ù кипи във вените и артериите, нахлува в капилярите и придава блясък на кожата ù. Той ù влияеше. Но Александър не беше първият мъж, от когото са ù омеквали коленете. Това си беше чиста химия и биология – хормони и нервна система.

– Благодаря ти – докосна тя колието и забеляза, че гласът ù все още звучи хладно и сдържано.

– Реших, че ще ти харесат. А и са толкова стари, че това на практика е рециклиране.

– Вярно ли е, че са от епохата на Наполеон?

Той кимна.

– Моят сънародник, хрумвало ли ти е? Той обявил война на Русия.