Докато чистеше офиса, Джина слушаше лекция на плейъра си. Често го правеше – записваше си важните лекции и после ги прослушваше още веднъж. Някои пък пускаше по толкова пъти, че ги научаваше наизуст. Освен това в библиотеката си в iTunes имаше безброй подкастове на медицинска тематика. В това отношение чистенето беше хубава работа. Оставяха я на мира. В момента слушаше една от любимите си лекции – на Изабел Сьоренсен в „Каролинска Инститютет“ миналата есен за действията при природни бедствия. Изабел Сьоренсен. Еха! Ако имаше право на едно желание, би избрала един ден да стане готина колкото тази жена.

Когато се срещнаха в „Ла Хабана“, Джина беше напълно запленена. А не се впечатляваше лесно. Докато бършеше едно особено упорито петно от кафе, тя се чудеше какво прави жена като Изабел с мъж като Александър. Но пък всъщност никога не бе разбирала защо жените избират опре­делени мъже. Тя самата рядко бе изпитвала нещо повече от леко привличане към някой мъж. Но може би се получава така, когато до единайсетгодишна възраст си живяла в ужас да не те омъжат насила, а после непрекъснато си изпитвала страха да не те изнасили някой от мъжете, които ти помагат да избягаш от Африка през Европа та чак до Швеция. Животът в бежанския лагер също не бе увеличил вярата ù в мъжката природа. Тя мина на следващото бюро, избърса набързо, погледна белите деца и русата жена на снимката в позлатена рамка. Загледа се замислено в снимката. Всички имаха подобни снимки на бюрата. Съпруги с плетени жилетки, две-три старателно сресани деца. На фона на природен пейзаж. Малкото жени, които работеха тук, имаха снимки на мъж в костюм и почти еднакви деца. Ако трябваше да бъде честна, Джина изобщо не ги разбираше. Бялата буржоазия. Ударилите джакпота. Бяха невероят­ни – сякаш не знаеха нищичко за истинския живот. В най-добрия случай бяха просто безгрижни нехранимайковци като Александър. В най-лошия – расистки свине, които се мъчеха да я приклещят в някоя тиха стаичка и да я опипат, ако им се удаде възможност.

И разбира се, имаше и такива като Питър де ла Грип.

Джина хвърли поглед към открехнатата врата, зад която се виждаше Питър, седнал на бюрото си. Той имаше собствен кабинет в единия ъгъл на общото помещение и беше останал последен на работа. Преди беше високомерен и надут, без никаква представа как живеят другите хора в обществото. Обаче беше започнал да се променя. Тя чистеше и при други семейства и беше чула за станалото. Всички клюкарстваха и рядко ù обръщаха внимание. По този начин научи, че съпругата на Питър го е напуснала бясна. Че той откачил. Че се обърнал срещу семейството си и че родителите му не му говорели. А и тя сама видя, че е измършавял, станал е по-затворен, сякаш е на път да потъне в някакъв свой собствен свят. Зли духове – така биха го определили жените от нейното село. Джина обаче беше учила достатъчно медицина, за да знае, че той вероятно е в депресия. Не че ù пукаше. Окей, беше загубил много. Но все още беше богат. За нея той беше просто странен с това мърморене и сковано държане. Дразнещ. Тя изпразни кошчето за боклук и пусна друга лекция на плейъра. След малко пак погледна към кабинета на Питър, но той още не си беше тръгнал. Скоро щеше да ù остане да почисти само там.

Тя мина мокета с прахосмукачка. Изпразни поредното кошче. Един път ги беше преброила. Сто тридесет и два броя. Както и петте големи чувала за боклук в кухнята.

– Джина?

Така се стресна, че подскочи. Извади слушалката от ухото си и погледна Питър въпросително.

– Извинявай, не исках да те плаша. – Питър замълча, прочисти си гърлото. – Разсипах вода по бюрото си. Дойдох само да взема парцал. Не исках да те плаша.

– Окей – отвърна тя колебливо. – Мога аз да го избърша – предложи след това, макар и неохотно.

– Не, не, аз ще взема парцал.

Проследи го как отива в кухненския бокс.

Отново пъхна слушалката в ухото си. Само че вече не можеше да се съсредоточи върху лекцията. Нима човек като Питър се имаше за по-добър от другите? Само защото е наследил куп пари? И дори да е така, защо това я дразнеше толкова силно? Не биваше да обръща внимание, и без това нямаше какво да направи. У дома често водеха такива спорове – тя и баща ù. Според него това се дължеше на нейното собствено чувство за малоценност. Джина мразеше този аргумент. Не изпитваше никакво чувство за малоценност. Шведският ù беше перфектен. Макар да пристигна в Швеция на единайсет години, говореше също толкова безгрешно, колкото малкото си братче, даже по-добре, говореше гладко и културно. По този въпрос бяха съгласни, тя и баща ù – знаеха, че изискванията към тях ще бъдат много по-високи, отколкото към родените в Швеция, затова откакто получиха разрешителното си за пребиваване, се учеха неуморно.

Баща ù ходеше на курсове по шведски за имигранти и се нагоди добре към обществото, което го прие с отворени обятия, макар и не от сърце. Точно затова и тя учеше медицина. Лекарите се радваха на всеобщо уважение. Тя щеше да постигне нещо, при това със собствени сили, без да бъде зависима от никого.

Джина знаеше много добре, че животът е несправедлив. Приказките, че животът възнаграждава трудолюбивите, бяха пълна глупост. Никога не бе виждала някой да се бъхти по-усилено от жените в Сомалия, а те далеч не бяха възнаградени с богатства и власт. Животът е лотария. А нейното малко семейство, въпреки всичко, бе извадило късмет. Може би не бяха уцелили джакпота, както семейство Де ла Грип например, но бяха значително по-добре от повечето си сънародници. Баща им беше избягал заедно с тях, под натиск и заплахи, и се бяха добрали дотук, което ги присъединяваше към късметлиите в този свят. Тя нямаше да пропилее тази възможност. В крайна сметка единственото, с което разполага човек, единственото, са куражът и почтеността.

Пак погледна към кабинета на Питър. Той явно беше избърсал водата и сега седеше с наведена глава. В неговия свят тя винаги е била невидима. Мълчалива слугиня. Питър вдигна очи и погледите им се срещнаха за миг, преди той бързо да запрелиства някакви документи на бюрото си.

Оставаше ù само неговият кабинет, затова тръгна натам.

– Влез – покани я той.

Тя почисти сръчно и стегнато и излезе възможно най-бързо. След като най-сетне приключи за деня, изпра всички парцали, смени торбичката на прахосмукачката и постави последните съдове в миялната. Когато си смени обувките и извади палтото и дамската чанта от шкафчето си, часът беше седем. Бързаше да се прибере – трябваше да смени две линии на метрото и един автобус, но ако извадеше късмет, можеше да си бъде у дома преди осем. Ако денят му е бил хубав, баща ù вероятно щеше да сготви. Ако е изпитвал силна болка или е спал лошо, щеше да се наложи тя да приготви вечеря за тримата, преди да седне да учи.

Точно когато си върза колана на палтото и се приготви, се появи Питър. Да му се не види, смяташе да се измъкне, без да му се обажда. Той стигна до вратата едновременно с нея. В едната си ръка носеше куфарчето, а на другата – преметнато тънко палто. Бързо прехвърли куфарчето в другата ръка, отвори тежката плексигласова врата и я задържа, за да ù направи път. В асансьора пътуваха в мълчание. Тя побърза да излезе, преди той да успее да ù отвори вратата.

Точно когато свиваха в различни посоки, Питър каза:

– Довиждане, Джина, благодаря ти.

И после изчезна зад ъгъла.

Тя така се втрещи, че не можа да му отговори.

 

 

12

Изабел гледаше през прозореца на влака. Бяха подминали южните предградия на Стокхолм и гледката предлагаше все повече зеленина и по-малко бетон. Лейла, която беше промърморила нещо за други ангажименти, замина за Сконе още вчера. Изабел не беше сигурна колко хора ще се съберат, Лейла даде дразнещо смътен отговор, но поне ù стана ясно, че събитието ще е необичайно мащабно. Тя погледна поканата – използваше я да си отбелязва страниците на книгата, която се мъчеше да чете по пътя. Първо възможност за разходка и общуване на поляната и в парка около замъка, после официално откриване и накрая лекции в различни зали в замъка. Също така щеше да има връч­ване на някакви новоучредени културни награди. Между ангажиментите гостите можеха да се разхождат свободно из парка и да видят изложба с инсталации на млади художници. А перлата в короната щеше да бъде балът вечерта, на който бяха поканени само избрани гости, сред които Изабел и Лейла. Домакинът, ако беше разбрала правилно, бил някакъв ексцентрик, а темата на цялото прекарване беше наречена „Кръговратът на живота: изкуство, благотворителност и светът, в който всички ние живеем“. Изабел не можеше да реши дали това е отблъскващо претенциозно или невинно симпатично.

Телефонът ù звънна точно когато минаваха през Линшьопинг. Тя отговори.

– Здравей, мамо!

– Трябва ми помощ да окача една полица в дневната. Нали си свободна тази събота и неделя? Иска ми се да се отбиеш.

– Пътувам за Сконе.

През седмицата ù беше казала за събитието, но Бланш имаше навик да забравя всичко, което не я засяга пряко.

– Какво ще правиш там?

– Двете с Лейла ще говорим за „Медпакс“.

– Помня, когато аз ходех по тези събития. Бях звезда. Приласкавах колкото дарители пожелаех.

Вярно беше. Майка ù беше легендарна в това отношение. Забавна, умна и красива. Не случайно златната ера на майка ù и на „Медпакс“ бяха съвпаднали.

– Ще ми идват гости за Възнесение – продължи тя. – Затова окачвам полици и сменям мебелировката. Като се прибереш, трябва да ми помогнеш да преместя един диван. Не е зле да дойдеш и на празника. Да ми помогнеш за храната.

Майка ù винаги приемаше за очевидно, че тя ще си промени плановете заради нея. Но Изабел сама я беше научила така. През първите десет години от живота си беше живяла с баба си. Майка ù работеше в Париж и ги посещаваше само от време на време. Когато баба ù почина, майка ù се прибра в Швеция, но Изабел винаги се бе бояла да не ù омръзне да стои при нея. В продължение на дълги години единственото ù желание беше майка ù да се нуждае от нея, да иска помощта ù, тъй че докато растеше, Изабел правеше всичко по силите си да ù угажда. С годините майка ù свикна, че каквото и да пожелае, дъщеря ù ще го изпълни. Освен когато става дума за работата. Това бе единственият фронт, на който Изабел не се предаде и продължи борбата независимо от цената, която трябваше да плати под формата на критики и недоволство.