– Влез тогава – процеди тя.

Александър се разположи на пациентския стол, докато Изабел се облегна на бюрото и го погледна спокойно.

– Имам нужда от лекарски грижи – заобяснява той. – Затова съм тук. Благодаря за онази вечер, между другото.

– И аз благодаря. С какво мога да ти помогна?

Той се питаше какво ли е правила през уикенда. Дали тази красива сериозна лекарка имаше приятел? Беше приел, че тя е женена за професията, но предположението беше едно, информацията – съвсем друго. Може пък да имаше цяла тайфа любовници.

– Чакам – напомни му тя.

– Вчера си купих апартамент на „Страндвеген“.

– И защо ми го съобщаваш?

– Водя разговор. Ти знаеше ли, че всъщност не Африка се нуждае от помощта на западния свят, а обратното? Ние се нуждаем от Африка. Крадем им всички природни ресурси и така водим африканските страни до бедност.

– Да.

– А знаеше ли, че можеш да се заразиш с малария само нощем?

– Тъй като това ми е работата, да, знам го. Най-често комарите те хапят нощем или вечер. А ти откъде знаеш? – Сега изглеждаше леко заинтригувана, макар и против волята си.

– През уикенда четох една увлекателна книга. Даже няколко.

– За Африка?

– Да. И за благотворителност, и за Лекари без граници. И не само. Всъщност книгите бяха много. Също и статии в интернет. И аудиофайлове.

Той кръстоса крака. Беше я проверил, намери CV. Меко казано, впечатляващо. Една специализация тук, друга – по спешна медицина – в Харвард. Макар да беше едва трийсетгодишна. Щеше да навърши трийсет и една през ноември. Внучка на художничката Карин Янсон Пелетие.

– Когато ме попита с какво се занимавам в Ню Йорк, те поизлъгах.

– Усетих.

– Сериозно? Значи си дори по-умна, отколкото изглеждаш. Както и да е, когато не купонясвам, уча. Психология, социология, екология, антропология. Почти всичко, което завършва на логия.

Тя мигна няколко пъти.

– Защо? – попита накрая, все едно се беше опитала да реши сложна химическа формула, но безуспешно.

– Не мога да ти кажа, още повече ще си развалиш мнението за мен.

– Бих казала, че това е невъзможно – сряза го тя.

– Няма невъзможни неща. – Той ù хвърли укорителен поглед. – Освен това си мислех, че акциите ми са се вдигнали.

– Чисто обективно, много неща са невъзможни. А що се отнася до акциите ти, те все още са изключително нестабилни. Защо изучаваш науки, завършващи на логия?

– Уча всичко, което знам, че баща ми презира. Неговите синове трябва да учат икономика или право. Затова аз уча всичко друго.

– Звучи детинско – отбеляза тя.

Александър изпъна крака и я изгледа развеселено. Наистина ли Изабел вярваше, че той се поддава толкова лесно на провокациите? През годините го бяха обиждали далеч по-жестоко от това да нарекат поведението му „детинско“. Но той не просто беше прочел куп книги и статии през уикенда. Беше гледал и стари телевизионни клипове. Освен всичко, намери и интервю с Бланш Сьоренсен. Отново и отново виждаше как майката на Изабел свива устни при всяко споменаване на Лекари без граници. „Каубои“, „хипари“ и „безотговорни типове“ бяха често повтарящи се думи, когато Бланш се произнасяше за организацията, в която дъщеря ù бе избрала да работи.

– Значи ти никога не правиш нищо, за да предизвикаш майка си? Как точно реши да работиш за Лекари без граници?

– Туше – призна тя с усмивка.

Той се засмя и си представи как скача на крака, издърпва я от стола и я целува. Вместо това се задоволи с това да огледа кабинета ù. Задължителните илюстрации с мускули и вътрешни органи висяха по стените до бяла дъска. Пластмасов череп стоеше на библиотечката до учебниците по медицина. На една от масичките бяха оставени стетоскоп и апарат за кръвно. Погледът му падна върху малка снимка, закрепена на бялата дъска с рекламно магнитче на някакво лекарство против болки в корема.

– Това от Чад ли е? – попита той и се вгледа по-отблизо.

Изабел стоеше обградена от засмени деца – образец на белия колониален лекар сред цветнокожите.

Само че нейният смях беше искрен и фотографът бе уловил известна уязвимост на лицето ù. Той се зачуди кой ли е правил снимката.

Дълго я гледа.

– Скоро пак ще ходя.

– Скоро ли? Мислех, че току-що си се прибрала оттам.

– Още доизглаждаме подробностите, но ще е преди лятото.

Хм. Изведнъж му бяха поставили краен срок. Не че щеше да е проблем за него. Обля го вълна от възбуда. Точно това обичаше – прелюдията, това беше най-хубавата част. А сега тя несъзнателно беше вдигнала залога. Изабел несъмнено бе една от най-привлекателните жени, които е преследвал. Да, тази пролет се очертаваше като наистина вълнуваща. Пък и се беше оказало приятно да почете през уикенда, да си размърда мозъка. Всъщност любовта му към ученето бе една от най-добре пазените му тайни.

– И така, Александър де ла Грип, роден на първи януари осемдесет и шеста, дошъл по спешност – прочете Изабел от екрана на компютъра и го изгледа скептично. – Не изглеждаш тежко болен.

Той ù показа ръката си.

– Нараних се при пренасянето на кашоните.

Тя се взря, без да се навежда към него.

– Къде по-точно?

– Не виждаш ли? Имам рана.

– Заради тази драскотина ли си записа час? При мен?

– Мога да бъда много убедителен, ако се постарая.

– Не се съмнявам. Но на това и сестрата можеше да сложи лепенка. А доколкото виждам оттук, и рецепционистката щеше да се справи.

– Трябва да кажа, че изпитвам известно разочарование. Представях си как ще превържеш раните ми, ще се грижиш за мен и ще ми съчувстваш. Няма ли поне да ми пипнеш челото? Сигурна ли си, че си истински лекар?

Изабел се ухили. Тя бавно показа ножица с два пръста и очите ù проблеснаха.

– Мога да ти кръцна нещо, ако искаш. Или да ти зашия нещо, много ме бива със скалпела и конците, нищо че не съм хирург. Или пък предпочиташ от онези прегледи, които включват гумени ръкавици и поне един показалец?

Той едва сдържа смеха си, когато тя погледна многозначително към кутията с ръкавици за еднократна употреба.

– Колкото и еротично да звучи, мисля да се въздържа.

Тя се засмя. Когато кръстоса крака, той не можа да се сдържи да не проследи движението ù с очи. Танците в петък се бяха оказали страшно секси. Изабел в червената рокля, полепнала по извивките на тялото ù. Той се възбуждаше само като си спомнеше. Днес тя носеше нещо като широка риза и изглеждаше много хладна и компетентна. Жените наистина са изтъкани от противоречия. Косата ù беше вързана на тила, но около лицето ù падаха една-две свободни къдрици.

– Освен това не искам да губя от ценното ти време – продължи той.

Идеята да си запише час му се беше сторила хитра, но сега изведнъж осъзна, че може би отнема от времето на някой наистина болен. Обади се тук импулсивно, на шега, но вече се питаше дали е било чак толкова забавно.

– Пациентите ми тук рядко са в нужда – отвърна тя.

Разбира се. Това беше една от малкото наистина богати частни клиники в страната. Защо за богатите се грижеха повече, отколкото за най-уязвимите? Защо изобщо не се беше замислил колко е несправедливо, че той може да си купи време с Изабел, докато хора буквално умираха поради липса на лекари? Той прогони тези мисли. Така става, като започнеш да се интересуваш от подобни неща. Всичко се усложнява.

– Я по-добре да си вървя, преди да съм се съгласил да ми направиш нещо особено болезнено.

– Страх те е от болка?

– Много. Не е ли естествено?

Изабел се усмихна леко. Усмивката пробяга по лицето ù и изчезна, преди Александър да успее да я разтълкува. Сякаш ù беше хрумнала шега, която реши да не споделя с него.

– След като така и така съм тук и крада ценно време от умиращи пациенти, поне да попитам ходи ли ти се на концерт в петък?

Каза го с лековат тон, но усети как затаява дъх, докато чака отговора. Тя облегна длани на масата и го погледна притеснено.

– Съжалявам, Александър, не мога.

Не можеш или не искаш?

– В събота тогава? Опера? Балет? Болшой театър гостува в Стокхолм.

Тя поклати глава:

– Заминавам за уикенда, ще ходя в Сконе. Благотворително събитие, двете с Лейла ще търсим финансиране. Обещах да отида.

Тази жена прекаляваше с работата.

– Разбирам.

И наистина беше така – той сглоби пъзела за по-малко от две секунди.

– Друг път тогава – добави небрежно и изпита огромно задоволство, като забеляза намек за разочарование в големите ù сиви очи.

Така значи, всъщност не била толкова безчувствена, на каквато се правеше.

Изабел обаче не каза нищо. Изправи се от стола и той я последва. Тя се усмихна – не онази хладна лекарска усмивка, а искрена и топла – и му подаде ръка. Александър дълго гледаше протегнатата ù десница. Въздъхна. Защо тя все настояваше да се ръкуват? Той пъхна ръка под рамото ù, видя как очите ù се разширяват, наведе глава, усети как бузата му докосва червената ù коса – остра, както често става с червените коси – и я целуна. Вярно, само по бузата, но толкова ниско, че почти докосна ъгълчето на устата ù. Не отдръпна устните си веднага. Тя стоеше напълно неподвижно, сякаш я беше изненадал, и той отново докосна с устни, сухи и меки, нежната кожа и усети аромат, в който, ако трябваше да бъде честен, преобладаваше някакъв дезинфектант.

Изабел въздъхна и опря длан на гърдите му. Той неохотно ù позволи да го отблъсне, взря се в тези красиви интелигентни очи, които сякаш искаха да зададат хиляда въпроса.

– Ще ти се обадя, Изабел – промълви той.

Тя мигна бавно.

Остави я така, смутена и леко объркана. Той самият не беше ни най-малко объркан. Съдбата очевидно бе избрала да застане на негова страна и сега му оставаше само да се възползва.

11