Силната музика отново се чу, когато вратата се отвори.

– Салса – констатира Александър с изражение на познавач и хвана вратата, преди да се е затворила.

Задържа я. Страстните ритми звучаха привлекателно.

– Ще влезем ли? – попита той и в погледа му определено се долавяше нещо опасно.

Сякаш я изпитваше дали ще се осмели да влезе, да пробва нещо нетипично. Тя се колебаеше. Беше нелепо. Целият ù живот се състоеше в това да прави нетипични и опасни неща. И все пак. Да отиде в нощен клуб с Александър де ла Грип? Беше на път да откаже напълно автоматично. Не помнеше откога не е танцувала. И то салса. Не трябва ли да знаеш стъпките? Да имаш поне някакво чувство за ритъм?

В този момент обаче Александър вдигна вежди, сякаш я подканяше да не бъде толкова скована. И точно тук и сега, на улицата пред леко старомодния нощен клуб, Изабел почувства, че иска повече от всичко друго на света да престане да бъде разумна, да направи нещо лудо и импулсивно. Да го изненада.

„Един път – помисли си тя. – Никой няма да разбере.“

Тя вдигна брадичка, срещна погледа му.

– Точно това смятах да предложа – заяви.

И мина покрай него все едно цял живот е ходила по задушни нощни клубове с мъже с опасни погледи.

Александър протегна ръка точно когато тя минаваше. Сключи я около лакътя ù и Изабел примигна. Когато рамото ù се потърка в гърдите му, усети аромата на афтършейва му. Александър се наведе към нея и устата му докосна косата и ухото ù.

– Браво, Изабел! – прошепна той, пусна вратата и я по­следва вътре.

 

 

10

Александър не изпускаше от поглед леко поклащащите се бедра на Изабел. Харесваше му да я гледа в тази червена рокля с пусната по раменете коса. Приличаше на едновремешна филмова звезда с остър език и бърз ум. Освен това той беше във възторг, че тя се остави да я провокира да дойде тук с него. Проследи с вълнение вътрешната борба, изписана по лицето ù.

Беше шумно и претъпкано с топли танцуващи тела. Той не искаше да я води в заведенията на „Стюреплан“, където със сигурност щяха да го разпознаят, искаше я само за себе си и когато чу музиката, разбра, че това е точното място за тях. Само че не беше очаквал музика на живо и усети как тялото му се изпълва със страстните ритми. Усмихна се и протегна ръка към нея. Тя я пое и му позволи да я поведе към дансинга.

Той хвана и двете ù ръце, придърпа я към себе си.

– Просто следвай моите стъпки – надвика той музиката.

Тя промълви нещо, което прозвуча като „мили боже“, и започна да имитира неговите движения, отначало внимателно и съсредоточено, но после все по-самоуверено. Салсата е най-интуитивният танц на света, кубинските танци включват най-плътен физически контакт, а Александър знаеше, че е добър танцьор. В заведението беше горещо и когато си свали сакото, той забеляза, че погледът ù се плъзна по тялото му. По деколтето ù проблясваха капки пот. Изабел беше секси, но се оказа и неочаквано добра танцьорка. След като надви първоначалната несигурност, беше уверена, освободена и засмяна.

Музиката ставаше все по-бърза, страстна, почти наелектризираща. Осветлението беше приглушено, бедрата се полюшваха, ръцете пляскаха. Александър протегна десница, тя я пое, топла и потна, но стабилна. Позволи му да я обгърне с ръце, да я завърти. Той отново я придърпа към себе си, притисна топлото ù тяло към своето. Понякога Изабел губеше равновесие, но той винаги я улавяше и колкото повече танцуваха, толкова по-често намираха идеалния ритъм, приближаваха се все по-плътно един към друг, изпълнени с музиката на тромпетите, китарите, барабаните, разделяха се и пак се прегръщаха. Отново и отново, все по-бързо и по-бързо, докато и двамата задишаха тежко, гърди о гърди. Косата на Изабел беше натежала от топлина и беше полеп­нала по шията и раменете ù. Един последен залп и музиката утихна, избухнаха аплодисменти.

Музикантите съобщиха, че ще направят почивка, и Александър я поведе към бара.

– За мен само вода – помоли тя, избърса потта от челото си и му се усмихна, грейнала.

Идваше му да се наведе и да целуне плътните ù устни, да оближе потта, която се стичаше по шията, да придърпа това меко тяло към себе си…

Размислите му бяха прекъснати от потупване по рамото. Той се завъртя и се озова лице в лице с Джина.

– Здравей! – зарадва се той и я прегърна набързо. – Какво правиш тук?

– Дойдох с приятели. Вие какво правите тук, наистина ли харесвате такива заведения?

– Разбира се. Това е Джина, моя приятелка – представи я той на Изабел.

Джина се усмихна широко и си проправи път покрай Александър.

– Знам коя сте – каза тя ентусиазирано на Изабел. – Видях ви да танцувате и не можех да не дойда да ви поздравя. Уча медицина, бях на ваша лекция за работата с бежанци.

Александър не беше сигурен дали някога е чувал толкова много изречения едно след друго от иначе мълчаливата Джина.

– Помня ви – кимна Изабел любезно и се ръкува с Джина. – Стояхте най-отпред и след лекцията дойдохте при мен. Вие двамата откъде се познавате? – погледна тя Александър въпросително.

– Джина е част от семейството – каза той бързо, понеже не искаше Изабел да си помисли нещо лошо.

Обърна се към Джина, която беше престанала да му обръща каквото и да било внимание и сега гледаше Изабел с обожание. Хрумна му нещо:

– Джина, да не би да работиш и тук?

Джина посочи с глава една маса с млади хора.

– Празнуваме след изпит. Излизам за пръв път от години. Но изпитът беше важен.

– Какъв? – попита Изабел.

– „Здравият човек“.

– Помня го, много химия и биология. Труден. Добре ли мина?

Джина кимна и на Александър му се стори, че поруменя. Наистина ли сериозната Джина Адан беше загубила ума и дума от присъствието на своя идол?

– Доста добре. Но няма да ви се натрапвам повече – каза Джина и хвърли на Александър поглед, който можеше да се изтълкува като „тя е твърде добра за теб“, след което си отиде.

Музиката проехтя отново и Александър погледна Изабел въпросително, но тя поклати глава:

– Стига ми толкова. Утре ще имам мускулна треска.

– Как ще се прибереш? – попита той, когато излязоха на улицата.

По дяволите, как не му се искаше да се разделят!

– Ще хвана такси.

– Окей – каза той тихо.

Вдигна ръка и отметна един кичур коса от лицето ù. Тя го погледна в очите и той се наведе и я целуна по бузата. Не беше планирал нищо повече от целувка по бузата, но сега му беше трудно да се откъсне от нежната ù кожа. Тя също не помръдна и стояха дълго така, докато накрая тя потръпна от студ.

– Цялата трепериш.

Той понечи да си свали сакото, но Изабел се отдръпна.

– Недей, Александър, по-добре да се прибирам.

И той разбра, че тя няма предвид само късния час и умората си. Личеше си, че целенасочено се опитва да се държи на разстояние от него.

– Благодаря за хубавата вечер – продължи Изабел и сега в гласа ù се долавяше единствено учтивост, никакъв флирт, никаква покана за още целувки по бузите и интимни танци.

Тя махна на едно такси, което се движеше по почти пустата „Свеавеген“. Александър отвори вратата, тя седна на задната седалка, пожела му лека нощ и той затвори.

Гледаше я как се отдалечава, докато колата изчезна от поглед.

Закопча сакото си, пъхна ръце в джобовете. Тръгна пеш към хотела. Нещо уплаши Изабел и тя избяга. Несъмнено смяташе, че всичко между тях е приключило. Но Александър беше на друго мнение. Той не беше приключил с Изабел. Ни най-малко.

*

На другата сутрин Александър се събуди с готов план за действие. Прекара целия съботен ден на дивана в хотела, гледа телевизия, сърфира в интернет и чете едновременно. Винаги му беше трудно да стои дълго време на едно място, лесно се разсейваше, но когато телевизорът работеше, някак успяваше да се съсредоточи. След кратка разходка до книжарниците на „Местер Самуелсгатан“ и „Стюрегалериан“, той легна и чете до късно след полунощ.

Неделята прекара с брокера си, който прекъсна играта си на голф игрището („Няма проблем, можеш да ми звъниш ден и нощ, Александър“), за да му покаже различни апартаменти. Във всяко от жилищата Александър се спираше на прага на най-голямата спалня. Не можеше да се въздържи. Надникваше в празната стая и си представяше грамадно легло, покрито с най-фин египетски памук, и Изабел, легнала гола в него, покрита единствено с червената си коса. Дълги крака, милиони лунички и меки извивки. Той не искаше да я заведе в хотелската си стая, тя заслужаваше повече, но несъмнено абсолютният му приоритет в момента беше да я вкара в леглото, при това колкото може по-скоро.

– Вземам го – заяви на брокера в третия апартамент.

Стаите бяха наредени в редица, таваните – високи, кухнята – модерна.

– Имам и други, които можем да погледнем.

– Искам този. И то незабавно. Погрижи се.

В понеделник сутрин подписа договора, получи ключовете и следобед се свърза с вътрешните дизайнери, които му препоръча Аса Белке. Когато си наумеше нещо, умееше да го постига извънредно бързо.

Във вторник сутринта Александър влезе в частната клиника на „Валхалавеген“ във великолепно настроение. Изкъпан, тренирал и целеустремен, той се чувстваше на практика непобедим.

– Имам час при доктор Сьоренсен – обясни той и даде на рецепционистката личната си карта заедно с широка усмивка.

Тя поруменя, докато вписваше името му в компютъра, и промълви:

– Заповядайте, седнете.

Александър обаче беше твърде нервен, за да седи, затова стоя прав, докато тя се появи в чакалнята.

– Здравейте, докторе! – поздрави той.

– Какво правиш тук?

– Защо не носиш бяла престилка? Харесвам жени в униформи. Запазих си час – добави.

Изабел погледна към рецепционистката, която кимна утвърдително.