– Които?

– Които не би трябвало да съществуват. И не говоря само за нещата, които си причиняваме на война. Болестите. Деца, които умират от изтощение, от глад.

– Звучи ужасяващо.

– Така е. Кара те да се съмняваш в целия свят.

– Миналия път спомена, че издържаш само защото понякога нещата се оправят.

Тя се зарадва, че е запомнил. Някои хора просто потъваха в тези злини, но за нея най-хубавите спомени бяха от най-страшните места на света.

– Точно това е невероятното. Само тогава се чувствам наистина ценна като лекар. Да видя как недохранено дете започва да се смее отново. Да излекувам малария – болест, която всъщност се лекува изключително лесно. Парадоксът е огромен. На колене си, вечно се страхуваш, плачеш почти без спиране, чувстваш се безсилен, а същевременно усещаш, че живееш живота си възможно най-пълноценно.

Очите му излъчваха топлота и тя се взря в тях. Беше прекрасен слушател.

– Звучи много тежко – отбеляза той.

– Тежко е. Към края на всяка мисия си напълно изчерпан. Правиш грешки, прекрачваш граници само защото си уморен. И да кажем, три деца умират, деца, за които ти си носел отговорност, а после влизаш във фейсбук и виждаш как някой се оплаква от времето… и тогава губиш самоконтрол.

Той не каза нищо, само облегна брадичка на дланта си и продължи да я гледа с внимание. Имаше най-красивите ръце, които беше виждала, големи със златисти косъмчета. Тя винаги си беше падала по ръце, още помнеше как заучаваше латинските имена: carpus, metacarpus, digiti manus. Китка, предкитка, пръсти.

– И на терен хората се сближават – продължи и усети, че е снишила глас и сякаш се е попривела към него. – Както никога у дома. Невероятно е.

Тя замълча. Обикновено не споделяше чак толкова.

– Каза, че в Лекари без граници имате и други задължения, освен самата работа – припомни ù той.

– Другото е да разказваш видяното – обясни тя, докато им носеха десертите.

Тя избра една малка чашка и взе лъжицата. Естествено, вкусът беше божествен. Кисели горски плодове, карамелизиран вкус. Някакви солени ядки. Въздъхна с наслада.

– Лекари без граници не вземат страна в конфликтите. Ние не сме въоръжени, стоим далеч от военните. Но разказваме всичко, на което сме станали свидетели. Ние сме гласът на слабите и се опълчваме на насилниците. Затова, след като се прибера от мисия, една от задачите ми е да разказвам какво съм видяла и чула. Някои от лекарите водят блогове, други пишат статии или книги.

– Да, четох някои статии и блогове. Няма как да не се впечатлиш.

Тя пусна десертната лъжица. Не знаеше как да приеме информацията, че Александър си е направил труда да научи за работата ù преди срещата.

– Това, което най-силно те поразява там, е колко всъщност си приличаме всички хора. Бабите и дядовците се грижат за внуците си, родителите се безпокоят за образованието и бъдещето на децата си, хората се влюбват. Всичко е еднакво където и да живееш.

– Никакви разлики ли няма?

– Има, разбира се. Например често жените, които срещам, страшно ме съжаляват.

– Защо?

– Защото нямам съпруг. В началото будеше толкова въпроси и съмнения, че напоследък им казвам – да, веднага щом се прибера у дома, ще се омъжа и ще си родя деца. Иначе не мога да работя, цялото внимание пада върху горката неомъжена бездетна лекарка.

Александър се засмя.

– Честна дума. Даже веднъж цяла група селянки тръгна да ми търси мъж. Едва се измъкнах.

Той пак се засмя и отпи от чашата си.

– Ами фамилията ти? Не е шведска.

– Баща ми беше датчанин.

Строг студен мъж, който в редките случаи, когато се прибереше у дома, я питаше само за оценките ù. С него се разговаряше за политика, бизнес и международни отношения. И не беше позволено мнението ти да се различава от неговото.

– А по майчина линия имам френска жилка – продължи тя. – Но и двете ми баби бяха шведки. Така че съм смесица от френска, датска и шведска кръв.

Той се усмихна:

– Не е лоша смесица.

– Достатъчно приказвах за себе си – опомни се тя. – Сега е твой ред.

– Какво искаш да знаеш?

В интерес на истината най-любопитно ù беше дали Александър е необвързан, но тя се задоволи със:

– Как така дружеството ти е решило да дава пари точно на „Медпакс“?

Той вдигна рамене:

– Нямам представа. Даваме пари за какво ли не. Сигурно е имало някаква данъчна причина.

Ето пак. Повърхностната и себична страна, която тя презираше. Беше почти приятно да си припомня, че Александър не е мъж, когото може да уважава.

– Мислех, че не одобряваш благотворителната работа.

– Няма такова нещо. Откъде накъде?

– Каза, че е безсмислено.

– Не съм против хората, които се опитват да направят света по-добър, просто се питам дали е възможно. Хората по природа са егоистични и водени от собствените си интереси.

– За себе си ли говориш? – не се сдържа тя.

– Трудих се здраво, за да придобия тези пороци. И си ги харесвам. Смятам, че с повечето хора е така.

– И все пак смяташ тази вечер да дадеш сто хиляди крони на „Медпакс“?

– Исках да прекарам една вечер с красива жена. Сделката си е чисто егоистична.

Тя си спомни всички неземно красиви жени, с които го бяха свързвали. Неизброими, първо тази дума ù хрумваше. Даже май имаше и песен за него, написана от някаква поп­звезда.

– В такъв случай мисля, че за сто хиляди крони можеше да получиш нещо повече – рече тя иронично.

Той се изсмя:

– Ох, Изабел, сега вече се шегуваш. Позволи ми да ти направя комплимент, подозрителна докторке. Първия път, когато те видях, те сметнах за хубава. Тази вечер изглеждаш невероятно. Косата, роклята… ти несъмнено си най-красивата жена тук. Освен това, като слушам за теб и посветеността ти на каузата… Повярвай ми, тази среща си струваше всяка крона.

Тя поклати глава. Наистина го биваше в тези работи.

Когато Изабел беше на двайсет години и започна да учи медицина, с нея стана нещо. В университета беше някак пї на място, отколкото в гимназията, и се чувстваше по-щастлива, по-хубава и по-самоуверена от когато и да било. Няколко прекрасни месеца сякаш се носеше в облаците. Уроците, новооткритата свобода, новите приятели. Всичко беше по-лесно.

И след това се влюби. Бурно и неудържимо, в по-възрастен мъж. Той беше всичко, за което си беше фантазирала, а тя беше толкова неопитна. Срамежлива и несвикнала мъжете да я забелязват, болезнено доверчива. Затова му беше позволила да приближи твърде много и всичко завърши с пълна катастрофа.

До ден днешен Изабел изпитваше дълбока благодарност, че след това все пак успя да завърши образованието си. Научи много от това преживяване. Сега обаче беше на трийсет и една, а не наивна студентка, готова да даде сърцето си. Можеше да различи привличането от чувствата, а животът я беше научил от какво се нуждае и какво цени. Доброта, преданост и благонадеждност – това бяха първите три точки в списъка ù. Тя погледна Александър изпитателно, предположи, че неговият списък изглежда доста различно.

Той се надвеси през масата.

– Не на такава реакция се надявах. Нещо глупаво ли казах?

Тя поклати глава:

– Извинявай, отнесох се. Благодаря за комплимента.

– Къде се отнесе?

Тя сведе очи към черното кафе в чашата си.

– Няма значение.

Наистина нямаше.

Когато излязоха на „Вестманагатан“, вече наближаваше полунощ.

– Можеш ли да ходиш? – погледна той обувките ù.

– Да, а и с удоволствие ще повървя.

– Преведох парите – съобщи той и показа телефона си, докато пресичаха „Уденплан“.

– Благодаря.

Тя оцени високо това, че той го направи незабавно, че не я остави да се пита и тревожи. Би трябвало да изпитва облекчение, помисли си, докато вървяха надолу по „Свеавеген“. Трябваше да се радва, че се е свършило, че е успяла. Трябваше просто да не обръща внимание на факта, че той явно е приключил с флиртуването за тази вечер. Тя стъпи леко накриво, залитна на някаква неравност в асфалта и ръката на Александър светкавично се протегна и я улови.

– Внимателно – каза и я пусна също толкова бързо.

Изабел не можеше да го предотврати – настроението ù спадаше все повече. Нелепо. Но може би все пак се беше надявала Александър да предложи по едно питие. Може би дори сама би го направила, ако не беше решила да се държи твърде дистанцирано и сега нямаше как. Огледа се. Не че точно тук имаше кой знае колко заведения. Тя потрепери. Когато излизаше, беше топло и слънчево, истинска пролетна вечер. Усети колко тънки всъщност са дрехите ù. Щеше да се принуди да вземе такси. Свиха по „Свеавеген“ в мълчание. Трябваше да се прибере веднага, реши го твърдо. Да пие чай и после да продължи истинския си живот. Какво беше очаквала? Не беше негов тип, а и не му беше дала ни най-малък повод да смята, че проявява интерес към него. Не, не проявяваше интерес.

– Мисля, че… – започна тя.

– Била ли си тук? – попита той едновременно с нея.

Изабел вдигна очи към фасадата, на която светеше неонова табела. „Ла Хабана“, прочете тя и в същия момент се отвори врата и на улицата отекна музика. Жена в тясна рокля и с развети коси и мъж с разкопчана риза излязоха засмени. Мъжът придърпа жената към себе си и я целуна.

Изабел извърна поглед.

– Какво е това място?

Досега не беше забелязвала това заведение, неоновите табели бяха с букви в стила на петдесетте години.

– Кубински нощен клуб. Ходила ли си в Куба?

– Не. Но ти, разбира се, си ходил?

Направо го виждаше: Александър със златната си красота, под палми, с пура в уста, запотен, загорял на слънцето.

Той я погледна с развеселено изражение.

– Там имат денга – заяви тя.

Той се ухили.

– Възможно е. Но имат и най-хубавите напитки и най-добрата музика в света.