Погледна умислено червената рокля. Етикетът се люш­каше дразнещо пред очите ù. Беше я купила, понеже отиваше на фигурата ù. Подчертаваше талията и краката и с правилните аксесоари изглеждаше съвсем прилично, по нейно мнение. Но с нея вървяха високи токчета и тя изгуби кураж и бе предпочела по-дискретно облекло и ниски обувки за онази вечеря. Самото събитие мина великолепно и тя осигури нов дарител.

Сега обаче от нея зависеха сто хиляди крони.

Изабел дълго се колеба и накрая реши.

Александър вече чакаше на бара. Изабел видя как очите му леко се разширяват, когато я забеляза, и правят нещо, което той сигурно си въобразяваше, че тя не забелязва. Плъзнаха се по цялото ù тяло за част от секундата, след което се впиха в нейните очи. Той дойде да я посрещне като джентълмен.

– Здравей! – поздрави я тихо.

Тя не вярваше, че е възможно, но Александър беше още по-хубав от последния път. Носеше тесни сиви панталони и тъмно сако върху впито черно поло. Русите му коси блестяха като злато на фона на тъмните дрехи. Макар далеч да не беше моден експерт, дори тя виждаше, че е облечен извънредно стилно. И скъпо.

Отметна коса, помисли си притеснено дали няма червило по зъбите, стисна здраво дамската чанта в едната си ръка и протегна другата към него.

Александър я погледна. Ъгълчетата на устата му се изкривиха, но след това учтиво ù подаде десница и стисна нейната.

– Била ли си тук преди? – попита той.

– Не. Но съм чела за този ресторант. Било невъзможно да резервираш маса.

– Да. Имах чувството, че трябва някак да си повиша акциите. Досегашните ни срещи бяха леко… хм… напрегнати. – Той я покани с жест и тя седна на бар-стола до него. – Шампанско?

Изабел механично прие, макар да беше решила тази вечер да не пие. Но пък една мъничка чаша какво значение имаше?

Получи висока чаша с почти леденостуден „Болинджър“. Чукнаха се и тя отпи. Боже, колко беше вкусно!

– Тук нямат менюта – обясни Александър, след като се настаниха на масата.

Той ù предложи мястото с най-добра гледка към целия ресторант и тя трябваше да си напомня, че това – задължително – е работна среща, нищо повече.

– Съставили са ни специално меню.

Да му се не види!

– Какво има?

– Ами… аз съм вегетарианка – обясни тя притеснено и този път успя да не прозвучи толкова обвинително. – Но няма нищо. Не съм суперстриктна.

Александър се усмихна и Изабел си помисли, че чисто биологично е невъзможно да не се почувстваш привлечена от този мъж. Сякаш съществуваха само два полюса: привлечена от Александър или мъртва. Нямаше значение колко пъти си напомняше какво всъщност мисли за него. Той беше като някаква природна стихия.

– Не го казвай, харесва ми, че си стриктна – промълви той.

В гласа му имаше нотка, от която тя настръхна. Или пък беше заради шампанското. Сервитьорът извади бутилката от кофичката и напълни чашата ù, която някак вече се беше изпразнила.

– Моля, нека Ана да дойде за момент – помоли той сервитьора. – Готвачката. Познавам я – обясни на Изабел, след като сервитьорът се отдалечи.

Естествено, че я познаваше.

Готвачката се оказа млада жена със сериозно лице. Александър се изправи и се ръкува с нея.

– Дамата ми не яде месо – обясни той.

Ана я погледна.

– Риба?

– По-скоро не – смутено отвърна Изабел.

– Няма проблем. Ще се погрижим.

– Благодаря – отговори Изабел.

– Радвам се да те видя, Александър – каза Ана, кимна отсечено и на двамата и си отиде.

Александър седна със самодоволно изражение.

„Не спира да трупа точки“, призна си Изабел. Беше свикнала да изпада в безкрайни дискусии по този въпрос, най-вече с мъже, които държаха да ù обяснят колко греши, но той просто го прие и се нагоди.

– Затова ли ни дадоха маса? Защото познаваш готвачката? – попита тя.

– Ами всъщност съм съпритежател на ресторанта. Но основен собственик и управител е най-добрият ми приятел Ромео. Помогнах му с първоначалния капитал, когато отваряше първия си ресторант. Вече са многобройни по целия свят, а аз продължих да инвестирам. Така винаги получавам маса, което пък е много удобно. Между другото, Ана е една от най-добрите готвачки в света – обясни той, а през това време им донесоха храната.

Миниатюрно количество.

Изабел го изгледа с подозрение. Това шега ли беше? Беше гладна като вълк. Беше работила здраво цялата седмица, навсякъде се движеше с колелото. И току-що беше изпила две чаши шампанско на празен стомах. Ако се наложеше да се задоволи с толкова ядене, щеше да извърши убийство.

– Ще донесат дванайсет ястия – обясни той весело. – Обещавам ти, Изабел, няма да си тръгнеш гладна оттук.

– Щом казваш – отвърна тя, не съвсем убедена.

Лапна един малък залък. Вкусовете бяха невероятни – солено и кисело, крехко и хрупкаво.

– Защо ли ми се струва, че не ми вярваш? – попита той.

Колкото и да беше повлияна от феромоните и алкохола, мозъкът на Изабел все още работеше на пълни обороти, тъй че, да, той беше напълно прав – тя не му вярваше ни най-малко. Беше любезен и полагаше усилия да ù се хареса, но доверието изискваше нещо повече от това.

Тя остави приборите и вдигна чашата.

– Трябва ли да отговоря?

– И то точно на мен, който съм толкова благонадежден.

– Живееш в Ню Йорк, нали? – смени тя темата точно когато донесоха още храна.

Ястията приличаха на миниатюрни модернистични произведения на изкуството. Тя дори не можеше да определи повечето съставки, само слушаше поетичните описания и после ядеше и пиеше – вече малко по-предпазливо, – и се наслаждаваше.

– Да, от няколко години.

Тя знаеше къде живее, безброй статии в жълтата преса надничаха в скъпия апартамент в Манхатън, където шведът живееше сред принцове и милиардери. Трудно ù беше дори да си представи подобно богатство.

– С какво се занимаваш в Ню Йорк?

Тя го гледаше, докато ù сипваха зелена супа от прозрачна купа.

– С нищо особено.

– Не работиш ли?

Александър я гледа дълго време. Въртеше чашата в ръката си.

– Официалната версия е, че купонясвам денонощно, пия твърде много и спя твърде малко.

Изабел се сети за последните клюки, които беше чела. Не беше могла да се въздържи. Шведка, живееща в Ню Йорк, беше описала в блога си страстната си нощ с него. Текстът беше поместен в няколко шведски клюкарски вестника и Изабел, колкото и да е срамно, си беше купила един брой. Не влезе в блога, но статията не беше особено доброжелателна и тя се почувства омърсена, докато я четеше. Питаше се как ли се чувстваш, след като те изложат на показ по този начин. Но няма как да задаваш такива въпроси на човек, с когото не желаеш да се сближаваш, с когото знаеш, че не бива да стигаш по-далеч от една вечеря.

– А не е ли вярно? – поинтересува се тя.

На лицето му за миг се изписа сериозност и още нещо, но той бързо възвърна обичайната си ослепителна усмивка. Сви рамене.

– Може и да е – рече само и Изабел разбра, че я лъже.

Значи Александър предпочиташе тя – жена, която той съвсем очевидно искаше да впечатли, – да го смята за някакъв повърхностен нехранимайко, пред това да ù каже с какво са изпълнени дните му. Явно не само на нея ù беше трудно да се доверява.

Остави лъжицата и взе да го разучава с възможно най-обективен поглед. Александър, разбира се, имаше и други страни, освен онези, които беше забелязала отначало. Все пак повечето хора са многопластови. Той беше грижовен към нея, беше мил със сервитьорките и до този момент не си бе позволил погледът му да шари към други жени в ресторанта. Това определено му печелеше червена точка в тефтера ù.

– И какво, наистина ли си граф? – полюбопитства тя, докато лапваше една малка пържена кнедла.

Може би Александър нямаше кой знае колко страни. Може би не беше нищо повече от това, което се виждаше на повърхността: мъж, получил всичко наготово, който не мисли за нищо друго, освен за собствените си удоволствия. Тя почти се надяваше да е така. Щеше да е по-лесно да го отхвърли, ако е едноизмерен.

Той направи гримаса:

– Мразя да ме наричат граф. Никога не използвам тази титла.

Тя натопи последната хапка от кнедлата в соса с подправки. Разбира се, и в това се усещаше самомнение. Само човек, роден с подобни привилегии, може да ги отхвърля с лека ръка. Но тя реши да не казва нищо.

– Разкажи ми за работата си в Лекари без граници – подкани я той.

– Какво искаш да знаеш?

Тя остави приборите си в чинията. Беше загубила бройката на ястията, но се надяваше да има и десерт.

– Всичко, което би искала да ми разкажеш.

Той я обработваше, усещаше се, обръщаше ù внимание, за да я поласкае, но това нямаше никакво значение. Изабел беше тук по работа, а може би пък и самата тя лекичко го обработваше.

– Работя в екип със старши лекари с опит в полевата работа. Екипът е за спешни случаи. Пътуваме при извънредни ситуации без предупреждение.

– Къде например?

– Навсякъде, където се наложи. При войни или природни бедствия. Азия. Африка. Преди няколко месеца над Тихия океан се изви ужасяващ ураган. Пътуваме до такива места, след като се случи нещо подобно. Навсякъде, където имат нужда от нас.

Помисли си за Сирия, където беше твърде опасно да работят, за бежанския поток и лагерите. Светът беше несигурно място за твърде много хора.

Той я гледаше с внимание, но тя се поколеба. Винаги ù беше трудно да постига равновесие в такива моменти. Колко да разкаже? Някои хора понасяха тежко тези истории. Същевременно ù се искаше да сподели.

– Работата за Лекари без граници съдържа няколко неща. Отчасти самата работа на терен, разбира се. Често ние пристигаме първи, понякога на места, където няма абсолютно никакви медицински грижи. Виждаш неща, които…

Тя замълча.