Погледна брат си, който седеше с кръстосани крака и отегчено изражение. Носеше един от скъпите си костюми, които му стояха толкова добре. Питър знаеше – тъй като един път беше попитал, – че му струва хиляда долара всяка седмица да поддържа тази уж небрежна и въздълга коса. Александър винаги беше водил твърде разточителен живот. Апартаментът в Горен Уест Сайд, замъкът в Сконе и непрестанните купони по цял свят. Как всъщност си го позволяваше? Самият Питър беше заможен по всички стандарти, но това беше шведско богатство, в голямата си част наследено, управлявано от стара адвокатска кантора. Стигаше за скромно място в дъното на списъка на най-богатите хора в страната, за пътешествия до Карибите, за скъп апартамент в Йостермалм, два-три автомобила и гардероб с елегантни костюми. Александър обаче общуваше с най-богатите хора в света. Откъде идваха парите?

– Какво направи с твоите акции от „Инвестум“? – попита той, докато търсеше хубава писалка на бюрото си.

– Продадох ги. Мразех тази фирма. Ами ти?

Питър сви рамене.

– Аз бях посочен за наследник, така че не съм мразел „Инвестум“. Но и аз продадох повечето.

Александър се ухили:

– Добра сделка.

– Да – съгласи се Питър и за малко също да се усмихне.

Питаше се дали баща им е запазил своя дял. Не че имаше някакво значение. Семейство Де ла Грип завинаги беше изтласкано от „Инвестум“, а баща му никога повече нямаше да му проговори.

– Този път колко време смяташ да останеш в Швеция? – попита той, докато подписваше документа, който току-що прочете.

Мимолетната топлота в израза на Александър изчезна. Той изгледа Питър хладно:

– Защо питаш?

Питър също веднага мина в отбранителна позиция.

– Беше най-обикновен въпрос – изсъска.

– Всъщност оглеждам апартаменти на „Страндвеген“. Тъй че няма да се отървеш от мен, ако това имаш предвид. Чисто и просто ще трябва да се опитваме да се избягваме един друг. Не би трябвало да е толкова трудно. Ако ти отбягваш всички забавни места, аз ще гледам да отбягвам тъжните.

Питър сведе поглед. Дали му се искаше Александър да остане в Стокхолм? Дали наистина се нуждаеше от още един роднина, който да му напомня как се е провалил… Не му ли стигаше Наталия и нейното идеално семейство и фантастична кариера?

– Имаш ли брокер? – попита накрая.

Александър посочи документите:

– Не можеш ли просто да ги подпишеш, че да си вървя? И аз не знам защо дойдох, трябваше да изпратя някого от банката.

Питър погледна широкоплещестия мъж, който седеше срещу него. Сякаш гледаше непознат. Александър беше толкова дребничък и срамежлив като малък. Чувствителна душа, която обичаше всичко живо. Искаше му се да знае какво мисли брат му за детството им. Въпросите на терапевтката пробудиха у него толкова много размисли за това кое формира личността, какво го е направило такъв, какъвто е. Александър търпеше много удари от баща им, когато беше малък, също и Питър. Баща им беше тиран и детството на двете момчета далеч не беше толкова различно. Но въпреки това в повечето отношения изобщо не си приличаха. Каква бе причината? Какви избори е направил сам, които са го формирали като човека, който е днес? Александър беше гениален в социално отношение, всички го харесваха, докато Питър се чувстваше все по-изгубен. Не можеше да вини само средата си. Явно имаше и още нещо, нещо в него… Може би просто е бил роден лош? Дефектен човек. От онези, за които хората четат понякога, безчувствен и повреден. Той погледна косо Александър, който седеше и поклащаше ръчно шитата си обувка от телешка кожа, докато се оглеждаше разсеяно.

– Наистина ли тук ти харесва? – попита Александър.

– Става.

– Не е ли ужасно потискащо място?

– Това е работа, Александър. Може би си чувал за това? Макар ти самият никога да не си работил.

Питър не възнамеряваше да прозвучи чак толкова надменно. Но не можеше да не мисли, че Александър, с целия този талант, би трябвало да върши нещо по-смислено. Да, никой от двама им не се нуждаеше от работа по чисто икономически причини, но Питър винаги бе смятал, че човек трябва да върши нещо, а Александър беше толкова умен. След военната служба постъпи в Стокхолмския стопански университет – учебно заведение, в което Питър така и не успя да влезе. Разбира се, Александър веднага се прояви като изключително финансово дарование. Поне преди да му омръзне и да замине за Лондон да купонясва. Питър, от друга страна, трябваше да се бори със зъби и нокти за всеки учебен кредит.

– Просто искам да кажа, че си прахосваш живота – поясни той.

Александър махна невидима прашинка от ръкава на сакото си и после му хвърли толкова леден поглед, че Питър изтръпна.

– Смяташ ли, че е най-подходящо точно ти да четеш морал?

Мълчанието и недоизказаното между тях се нагнетиха, докато Питър вече почти не можеше да диша.

Той отново се наведе над документите, а Александър се изправи. Тихо бръмчене на прахосмукачка приближаваше към тях.

– Ама това си ти, Джина! – провикна се Александър през отворената врата.

Питър напълно беше забравил, че Джина беше започнала да чисти при тях вечер. Май Наталия я беше препоръчала и сега тя беше тук. Александър ù прошепна нещо и Джина направи едно от онези особени движения с глава, които жените винаги правеха, привлечени от енергийното поле на чара на брат му. На Питър винаги му беше извънредно трудно с жените и той знаеше, че една от причините да не приема и малкото покани, които още получаваше след развода, беше страхът му да не извърши нещо още по-лошо от вече стореното.

– Всеки момент приключвам навън, може ли да започна тук? – попита Джина. – Да изпразня кошчето…

– Малко сме заети – отвърна Питър и още преди да затвори уста, усети, че не се получи както искаше, че прозвуча надуто и снизходително.

Тя сви устни. Нещата винаги се объркваха, когато говореше с Джина. Той не знаеше защо се чувства толкова неуверен в нейно присъствие, защо се сковава и заеква.

– Почти приключихме, Джина – намеси се Александър любезно и с широка усмивка на уста. – Много се радвам, че си тук. Ще се постараем да не пречим на работата ти.

Тя изглеждаше умилостивена, докато приглаждаше престилката си с ръка, а Питър я гледаше тревожно. Искаше му се да каже нещо непринудено и мило. Но главата му сякаш се беше изпразнила. Джина работеше за семейството му от няколко години, но той така и не беше съумял да се държи освободено с нея. Незнайно защо всичко, което кажеше, прозвучаваше глупаво. А после, когато се опиташе да замаже положението, да покаже, че не е толкова ужђсен, само влошаваше нещата още повече.

– Подписах всичко – обърна се вместо това към Александър, който беше облегнал рамо на рамката на вратата и се усмихваше на Джина. – Можеш да си вървиш – продължи той неодобрително. – Аз имам още малко работа. – И погледна Джина. – Тя също, не ù пречù.

Александър го изгледа.

– Ти си такова лайно! – процеди накрая и изтръгна папката от ръцете му. – Не му давай да те командори – подхвърли на Джина.

Питър пъхна ръце в джобовете на панталона, отказа да се остави да го прогонят от собствения му кабинет. Александър си отиде и той си отдъхна.

– Сега приключвам и ще те оставя на спокойствие – каза на Джина.

Тя просто излезе от стаята, без да продума.

Когато той си тръгваше половин час по-късно, не видя и следа от нея.

 

 

9

Единственото хубаво на този петък беше, че тази вечер скоро щеше да остане зад гърба ù, помисли си Изабел, докато излизаше от банята.

Съжали поне сто пъти, откакто се съгласи на тази безумна идея. Трябваше да откаже. Беше изцяло против принципите ù. Но Александър я беше хванал неподготвена и сега тя стоеше с прясно епилирани крака и накъдрена коса.

Какво щяха да кажат в „Медпакс“, ако научеха какво е направила? Да, тя можеше да си втълпява колкото си иска, че няма нищо странно в това да излезе с него, че той просто е важен дарител. Но го чувстваше странно. Умееше да намира креативни решения и на най-неочакваните проблеми. Беше използвала собствените си чорапи като турникет, отрязани дръжки от метли – за шини за счупени кости, подкупи – за да се добере до животоспасяващи лекарства. Но такава среща… дали можеше да я причисли към категорията „креативни решения“? Големият проблем, разбира се, се състоеше в това, че една малка частица от нея всъщност я чакаше с нетърпение – помисли си тя, докато се мажеше с благоуханен крем, който твърде рядко имаше причина да използва.

Спомни си как изглеждаше Александър при първите им случайни срещи. Все едно току-що е бил в някакъв свой личен ад. Вече не беше толкова очевидно, но понякога в невероятно сините му очи се долавяше нещо, което я караше да се запита какво всъщност се крие зад фасадата от шеговитост и лекомислие.

Тя свали щипката, която държеше косата ù, и развя къдрици.

Най-хубаво щеше да бъде, ако можеше да отиде на срещата, да осигури стоте хиляди крони и да си тръгне възможно най-бързо.

А още по-хубаво щеше да е, ако знаеше какво да облече.

Погледна притеснено в гардероба. Извади една рокля, която беше купила от разпродажба заради благотворителна вечеря преди няколко години, но така и не беше обличала. Хората ù казваха, че е хубава. Не всеки ден, разбира се, но се случваше. Понякога мъжете се обръщаха след нея, поне когато си пуснеше косата и не беше в твърде лошо настроение. Не биваше да е толкова неуверена за външния си вид. Но голямото ù предимство винаги е бил мозъкът ù. В училище ролята ù беше на високото чудато момиче, което знае френски и датски и лесно поруменява. Е, никой не я тормозеше истински, но тя беше аутсайдер. Така и не беше схванала неуловимите кодове, които правеха някои момичета популярни, а други… ами нещо друго.

След това до известна степен беше намерила себе си, точно навреме за влизането в университета. Хората разцъфват на различна възраст, а на нея просто ù отиваше повече да е зрял лекар, отколкото източена тийнейджърка. Но беше закъсняла леко. Самочувствието по отношение на външния ù вид така и не се беше развило. А още по-лошо стана, когато се влюби в… Тя бързо прогони този спомен.