– Харесвам те – побърза да го увери тя.

Александър никога не беше чувал по-неискрено изказване.

– Да, виждам – отвърна сухо.

– Но това не променя фактите. Искаш среща в замяна на пари за фондацията ни.

– Не, вече упълномощих банкера си – поклати глава той. – Още преди да дойда. Спирането на парите е било просто административна грешка. Взели са решението, без да се консултират с мен. – Така звучеше по-добре, отколкото да признае, че през последната половин година е занемарил делата си в Швеция. – Скоро пак ще започнете да получавате пари. И то със задна дата. Някой от банката сигурно в този момент обяснява на Лейла по телефона. Ако откажеш да излезеш с мен, това по никакъв начин няма да се отрази на фондацията.

Лицето ù се отпусна.

– Окей, значи отказвам – въздъхна тя облекчено. – И благодаря, парите ти ще помогнат на много хора в беда.

– Готов съм да дам още повече, ако се съгласиш да изле­зем на истинска среща.

Тя замълча. Стоеше напълно неподвижно.

– Стига ли ти един обяд? – попита накрая с надежда в гласа. – Страшно съм заета…

Той поклати глава.

– Съжалявам, но се брои единствено вечерята.

Тя прехапа устни. Той виждаше колко силно ù се иска да откаже и от това едва не избухна в смях. Обикновено не му се налагаше да плаща на жените, за да излязат с него. Ромео би умрял от смях, ако чуе. Но Александър беше напипал слабото място на тази жена. Да, тя определено гореше за фондацийката си.

Изабел поклати глава:

– Не мога да излизам с дарител.

По-голяма глупост не беше чувал.

– Как да не можеш?

– Не мога.

Сега го видя кристално ясно. Изабел обичаше да бъде по-добра от всички останали, да бъде недосегаема. Вече беше съвсем изключено той да се предаде. Колко щеше да му струва да я накара да жертва някой от безценните си принципи?

Александър се облегна назад.

– Дори не знаеш каква сума отказваш – изрече той бавно.

– Няма значение.

– Не си ли любопитна?

– Само за питие и вечеря ли говорим?

– Естествено.

„Освен, разбира се, ако не поискаш нещо повече“. Той лесно си я представяше гола, легнала под него. Очите замъглени от страст, този тих смях. По дяволите, възбуди се само от мисълта! Не можеше да си намери място.

– Колко? – попита тя високомерно. – Чисто теоретично. Колко би дал на „Медпакс“ за една-единствена среща?

Той скри триумфа, който усети. Високоморалната Изабел Сьоренсен в момента се колебаеше дали да не му продаде парченце от безупречната си душа.

Това му доставяше неимоверно удоволствие.

– Назови сума – подхвърли той безгрижно.

Тя дълго го гледа в очите. Той чакаше. По време на военната си служба беше командос и разузнавач. Беше се крил в окопи, зад скали и беше чакал. Ако се налагаше – в продължение на часове, на дни.

– Сто хиляди – каза тя спокойно.

Александър дори не мигна. Беше хвърлил на вятъра доста повече от това при една от най-пиянските си нощи. Може и да не беше много морално, но пък той никога не беше таял амбиции да спасява света.

– Окей – сви рамене той и с голямо удоволствие видя как Изабел Сьоренсен губи нещичко от хладната си сдържаност.

– Ти си луд.

Той се изсмя:

– Кажи нещо, което не съм чувал.

Тя се намести на стола.

– Да му се не види, трябваше да поискам повече.

– Не си насилвай късмета – усмихна се той, докато си мислеше, че щеше да е хитро, ако ги беше удвоил.

Тя се засмя и звукът го заля като вълна от желание.

Може би наистина полудяваше.

Но Изабел беше и красива, и интелигентна. Това само по себе си беше предостатъчно да събуди интереса му. Тя изпитваше неприязън към него, което, разбира се, беше завладяващо предизвикателство. Но в нея имаше и още нещо. Нещо, което се криеше някъде дълбоко, нещо тайно и недоловимо и може би леко хаотично, сякаш у доктор Сьоренсен бушуваха стихии, които тя не владееше изцяло.

– Разбрахме се – предаде се тя.

Той срещна погледа ù и морскосивите очи отново го пронизаха. Чувството беше същото, както когато беше малък и още не умееше да плува, а приближаваше дълбоките води, където не достигаше дъното. Изабел беше сериозна жена, респектираща и отговорна. С други думи, пълна противоположност на неговия тип жени.

Той се усмихна:

– Разбрахме се.

Това можеше да се окаже по-вълнуващо от всичко досега.

 

 

8

При поглед назад към изминалата година Питър де ла Грип установяваше, че е изгубил всичко, което преди бе приемал за даденост – работата си, съпругата си и своето имущество. Също така се убеждаваше, че вината е изцяло негова.

Преди осем месеца се бе озовал пред невероятно труден избор. Да получи всичко, към което се е стремил, или да изкупи вината си за ужасяващо престъпление. Той избра второто и чувството се оказа страхотно.

Само дето вече не беше такова.

Толкова неща се бяха променили, че той вече не беше сигурен дали сам знае кой е. Екзистенциална криза, така я нарече терапевтката, която посети през зимата. И вероятно бе права. Само че когато тя насочи разговора към детството и тормоза и към отношенията с баща му, Питър си тръгна и повече не се върна.

Може би беше глупаво. Дълбоко в себе си знаеше, че липсата на апетит, проблемите със съня и тежестта в гърдите вероятно се дължат на депресия. Съзнаваше, че не е нормално да напряга сетни сили само за да стане от леглото сутрин, да се обръсне и да се облече. Да отиде на работа.

Той вдигна очи от мейла, който четеше. Денят беше към края си и офисът беше почти празен, повечето му колеги си бяха тръгнали, без да му кажат довиждане. Той никога не се беше радвал на особена популярност, а откакто загуби високата си позиция в света на бизнеса, сякаш потъваше, превръщаше се в анонимна част от сива маса. Службата в една от столичните финансови институции беше далеч под неговата квалификация, но Питър изпитваше облекчение от ниските изисквания. Връстниците му правеха блестящи кариери, докато той, който трябваше да оглави борда на директорите на „Инвестум“, седеше тук и вършеше работа за десет години по-млади хора. Но не се оплакваше, не го беше грижа. Гледаше си задълженията, оценяваше кредитни рейтинги, отпускаше или отказваше заеми, без да се старае много-много. През повечето време, честно казано, не правеше почти нищо. Кажи-речи всичките му познати, в това число и собственото му семейство, гледаха на него като на парий. Може би с изключение на неговата полусес­тра Наталия. От друга страна, техните отношения бяха толкова сложни на безброй различни нива, че той нямаше сили да ги разнищва.

Отначало, веднага след скандала и раздялата с Луиз, някои приятели го канеха на вечеря или за уикенда, но поканите постепенно намаляха и спряха. Може би предпочитаха компанията на Луиз. Последните новини за бившата му съпруга бяха, че вече има нов мъж. Вероятно двамата представляваха по-приятни събеседници от мрачните, умислени, измършавели останки от Питър де ла Грип.

Вечер той дълго оставаше в колата, всеки ден си мислеше, че трябва да отиде да тренира, но вместо това се прибираше вкъщи, в новото си, почти празно жилище, и се отпускаше пред телевизора или компютъра. Ако имаше късмет, поспиваше няколко часа, преди мрачните мисли пак да го налегнат посред нощ.

Телефонът на бюрото иззвъня. Питър погледна дисплея. Александър. Първоначалният му импулс беше да затвори на брат си. Двамата почти никога не разговаряха и той се съмняваше сега да му се обажда с добри новини. Но чувството за дълг все пак надделя:

– Ало? – заговори той колебливо.

– На работа ли си? Може ли да дойда?

Не бяха се виждали от кръщенето. А и там не бяха говорили, само си кимнаха. На празненството Питър сякаш се беше изолирал в мехур, през цялото време усещаше погледа на Александър на тила си, виждаше как хората го поглеждат крадешком, а после бързо извръщат очи.

– Какво искаш?

– При теб съм след десет минути – каза само Александър и затвори.

Питър не бе подозирал, че Александър знае къде работи. По дяволите, не искаше да се вижда с него! Той погледна през прозореца и се запита какво ще стане, ако просто стане от стола, излезе и повече не се върне.

Точно десет минути по-късно Александър вече седеше на стола срещу него. Такъв си беше брат му – винаги идваше навреме, когато смяташе, че е важно. По някаква причина това дразнеше Питър.

– Оказва се, че ми трябва подписът ти за това – подаде му Александър пластмасова папка.

Преди беше обратното – налагаше се Питър да преследва Александър, за да подписва документи. Не беше приятно двама души, които изпитват толкова силна взаимна неприязън, да са така здраво обвързани финансово. Да, властта над „Инвестум“ беше отнета от ръцете на семейство Де ла Грип, но те все още бяха съпритежатели на няколко различни фирми и дружества, които на свой ред бяха съсобственост на трети фирми. Това бяха стари структури, предназначени да защитават още по-старо семейно имущество. Дори Александър, при цялата му липса на интерес към всичко, свързано със семейството, не можеше да се измъкне напълно.

– Какво е това? – попита Питър и хвърли едно око на документите.

Александър сви рамене.

– Какво ли не. Прочети ги.

И той, и Александър си имаха хора, които им помагаха с финансите, управляваха парите им и се грижеха за административните въпроси. Но двамата братя си приличаха повече, отколкото би допуснал човек. Не обичаха да губят контрол. В девет от десет случая Александър се държеше като разхайтен глупак, но Питър го беше виждал във вихъра му и винаги беше подозирал, че привидното безгрижие на Александър е постановка за пред другите. Може би просто начин да дразни баща им. Бог беше свидетел, че ако е така, бе постигнал целта си. Питър не беше чувал баща им да казва една добра дума за Александър от години.