– Тук ли работиш? – попита той, поприведе се напред и насочи към нея пълното си внимание.

Гледаше я само в очите, не допускаше грешката очите му да се задържат твърде дълго върху устните ù или да се плъзнат по тялото. Пък и вече знаеше: дълги крака, меки извивки. И всички тези лунички.

– Не, не основно. Работя в частна клиника. На „Валхалавеген“.

Частна? Не го беше очаквал от нея.

Изабел се облегна назад в стола и кръстоса крака. Носеше ниски платнени обувки и той се зачуди дали не е от онези жени, които никога не носят токчета, за да не изглеждат твърде високи. Жалко, ако е така. Би била суперготина на високи токове.

– Работя там на хонорар – обясни тя и изтръгна Александър от фантазиите му. – Така мога да заминавам, без да ги предупреждавам отрано.

– Да заминаваш?

– Работя към Лекари без граници… също така.

Три работни места. Той нямаше и едно.

– Но за „Медпакс“… гориш, нали така?

Изабел сбърчи гладкото си чело.

– Не обичам фразата „да гориш за нещо“. Ангажирана съм с „Медпакс“ в свободното си време.

– Но как се справяш? С цялата тази работа. И пътуванията?

Нали беше прекарал целия уикенд в четене за безкрайните нужди на тези фондации. Сигурно е видяла да умират много хора. Звучеше непоносимо.

– Старая се да помня случаите, в които пациентите ми са се оправили. Това е важното, а и само така можеш да издържиш. И трябва да имаш умерени очаквания към себе си.

– Твоите такива ли са?

Тя го погледна развеселено. Единият ù крак се клатеше напред-назад.

– Зависи кого питаш.

Той също скръсти крака, пооправи си костюма, стойността на който вероятно би могла да плати храна за повече гладни хора, отколкото му се щеше да си представи.

– Изглежда ми толкова безнадеждно.

– Да помагаш на хората? – Тонът ù беше мек, но Александър долови студенина.

– Струва ми се като бездънен кладенец – обясни той. – Понякога не ти ли се иска просто да вдигнеш ръце, да се прибереш у дома и да се напиеш?

– Често. Но всички трябва да правим каквото можем.

Тя повтаряше почти дума по дума казаното от Джина. От устата на Изабел звучеше също толкова наивно. Но беше ясно, че тя говори искрено, че това вероятно е най-важният въпрос в живота ù.

Александър беше размишлявал защо Изабел показа такава неприязън към него при срещата им на летището. Тогава не му беше станало ясно – когато се опита да я сваля. Сега обаче успя да се види през нейните очи. Тя жертваше удобствата и времето си, за да помага на хората. Той беше повърхностен богаташ, заинтересован само и единствено от собствените си удоволствия. Беше на практика генетично предразположена да не го харесва.

– Най-ужасно е, когато знаеш, че е можело да спасиш някой пациент – продължи тя. – Мнозина можеше да бъдат спасени, ако просто имаха достъп до онова, което се намира във всяка шведска домашна аптечка. Тежко е.

Целият този разговор беше тежък.

Да стои трезвен и да се образова за благотворителността – дали идеята беше чак толкова добра?

– Изглеждаш различно – отбеляза тя ненадейно, като го гледаше изпитателно.

Александър вдигна въпросително вежди, доволен, че са престанали да говорят за смърт и нещастия.

– В добрия или в лошия смисъл?

Тя посочи лицето му:

– Чупил си го.

Той автоматично вдигна ръка към носа си. Пластичният хирург явно е бил или некадърник, или махмурлия, тъй като не си беше свършил работата никак добре. Но все пак повечето хора дори не забелязваха. Не бяха толкова наблюдателни, колкото си въобразяваха.

– Боксирах се. Получих кроше право в носа.

Между другото, болката беше ужасна.

– Още ли се боксираш?

– Не, вече не.

Той обичаше бокса, харесваше му да се чувства силен, харесваше му да се бие, ако трябваше да бъде честен. Но си имаше граници колко често би искал жизненоважни части от тялото му да бъдат чупени, пробивани или насинявани.

– Разумно от твоя страна. Рано или късно главата пострадва – отбеляза тя.

Той се ухили:

– И без това не я използвам много-много.

Тя се засмя – искрен и чувствен смях, който накара дори пръстите на краката на Александър да се свият в ръчно правените обувки. Сякаш говореше с една съвсем различна Изабел от онази, която беше срещал няколко пъти. Тази жена беше като секси близначка на презрителната и гневна доктор Сьоренсен.

– Разкажи ми за „Медпакс“. Обясни ми защо точно вие заслужавате парите ми.

– Защото така е редно?

Той я изгледа саркастично:

– Не е зле да ми предложиш някакъв по-основателен аргумент.

Тя кимна, но не изглеждаше обидена.

– Майка ми и дядо ми са основали „Медпакс“, но подозирам, че ти вече го знаеш.

– Да, но все пак ми разкажи, обичам да слушам.

– И двамата бяха блестящи лекари.

– Точно като теб?

Изабел поклати глава:

– Не, не, те двамата винаги са били специални.

– Живи ли са? – попита той, макар да знаеше и това.

– Мама е жива. Дядо ми умря. Героично.

– Май имате доста герои в семейството.

– Не можеш да си представиш. Татко загина героично в самолетна катастрофа, докато пътуваше на мисия за ООН. А неговият баща пък е бил датски герой от войната. Понякога имам чувство, че и от мен се очаква нещо подобно. Да умра, докато върша някакво героично дело.

Александър махна прашинка от панталона си.

– Доста зловещо. Аз лично не бих могъл да се посветя на нещо до такава степен, че да умра заради него. Освен може би на шампанското.

„И на секса“, добави той наум.

Изабел пусна онази нова усмивка, с която, помисли си той, лесно би могъл да свикне. Всъщност точно в този момент тя беше най-опасна. Караше го да напрегне мускули и да се подготви за скок. Ако се преструваше, значи беше невероятна актриса. Кога за последно беше изпитвал толкова силни чувства, че да иска да впечатли жена?

Не се самозалъгвай, Алекс. Искаш да спиш с нея, това е всичко.

– Простата истина е, че парите, които „Медпакс“ получава, имат пряко влияние върху живота и смъртта. Нашата болница в Чад се нуждае от всичко. Персонал, оборудване, лекарства. Нуждите са, както ти сам посочи, почти безкрайни. Организацията ни е малка, затова и административните ни разходи са ниски. Повечето от нас работят като доброволци.

– А ти? Получаваш ли заплата? Извинявай, че питам.

– Няма нищо. Не, работя без заплащане.

– А колко се печели при Лекари без граници?

Все пак тази жена не можеше да живее от слънцето и въздуха.

– Около единайсет хиляди. Покриват ежедневните разходи.

– Ама с толкова не може да се живее!

– Точно затова работя и като лекар на повикване и за частна клиника. Хора с такива здравни застраховки могат да си позволят да ми плащат висока заплата.

Ако не я изучаваше толкова внимателно, би го пропуснал. Сега обаче го усети. Вътрешният ù конфликт. Боже! Едва ли е лесно да си Изабел Сьоренсен.

– Бих искала да ти се извиня, че се държах грубо преди – каза тя и сега гласът ù беше топъл като карибски бриз.

Когато звучеше по този начин, на него му се искаше просто да забрави приказките за болници и да я свали на килима. Да смъкне от нея безформените провинциални дрехи, да оголи кожата и тайните, да я целува, да пие от сексапилния ù смях.

– Какво имаш предвид? По-конкретно – попита той и се наложи да се прокашля, за да успокои гласа си.

Ясно му беше, че Изабел е избрала нова стратегия след последната им среща. Чакаше с нетърпение да види докъде е готова да стигне, за да му измъкне пари. Може и да не беше мило, но той не беше благотворителна организация.

– Когато се видяхме…

– В Сконе? – помогна ù той.

Тя млъкна и сбърчи чело.

– Да, тогава също, разбира се. Но имах предвид…

– На Арланда?

Вече изглеждаше притеснена.

– Предполагам. Не бях осъзнала, че съм се държала грубо толкова пъти. Имах предвид когато се видяхме онзи ден, в твоята фирма. Бях неучтива и искрено моля за извинение. Радвам се, че ми даваш нов шанс.

Той погледна честното ù лице и си помисли, че не бива да се хваща на това представление. Цялото това флиртуване и въртене на кичури коса около пръста му влияеше, естествено, но той не беше толкова лековерен, колкото явно си въобразяваше Изабел.

– Какво? – попита тя.

Време беше да увеличи залозите.

– Мислех си, че може да продължим този разговор. На питие и вечеря например?

Тя присви очи:

– Предпочитам да продължим тук и сега.

– Нямам време. Ще ходя на маникюр.

Изражението на Изабел показа, че мъжете, които ходят на маникюр, не се ползват с благоразположението ù.

– Освен това имам среща с дизайнера си. Не бих искал да се окажа с грозна вратовръзка.

– Бъзикаш ме.

Естествено, че я бъзикаше.

– Среща. Можеш да продължиш с разказа за „Медпакс“ и защо трябва да дам пари точно на вас.

Парите, за които той знаеше, че им трябват отчаяно. Лейла, разбира се, не беше казала нищо конкретно за финансовото им състояние, но Александър не беше нито глупав, нито без контакти. Можеше да отгатне ситуацията им до последната крона. Бяха на червено, дарителите ги напускаха. Определено не изглеждаше добре. Той изпъна крака, сякаш за да покаже скъпия си костюм. На ръката му леко блестеше пръстенът със семейния герб.

Сивите ù очи се присвиха още повече.

– Значи ако не изляза с теб, с „Медпакс“ е свършено?

Тя наистина искаше да потвърди предразсъдъците си за него. Само че Александър не възнамеряваше да ù достави това удоволствие, нямаше да ù позволи да си изгради още по-лошо мнение за него.

– Изабел – отвърна той, – наистина не исках да прозвучи като изнудване. Просто бих искал да те опозная по-добре, да разбера каква е движещата ти сила. Наречи ме суетен, но ми се ще да получа шанс да те накарам да ме харесаш.