на жена му. Когато единствената жена, която бе обичал, се обади да иска помощ

за децата им, той бе откликнал с разтуптяно сърце.

И след това направи най-срамното нещо в живота си – разочарова я. Е, да, даде

парите за лечението на Каролина, то с изключение на това се бе провалил

напълно.

Но нямаше да го допусне никога повече. Погледна Густав в очите.

– Искам да говоря с теб – каза Карл-Ерик.

– Така ли? А какво те кара да мислиш, че аз искам да те слушам? – изсъска

Густав.

– Те са мои деца – каза Карл-Ерик.

– За какво говориш?

– Дейвид и Каролина са мои деца – повтори Карл-Ерик с треперещ глас. – Аз съм

баща им.

Каролина и Дейвид през целия си живот бяха плащали цената на неговия страх.

И израснаха прекрасни хора. Толкова беше горд с тях. Най-малкото, което

можеше да направи, бе да проведе тази отдавна отлагана битка с Густав, да се

опита поне малко да компенсира за предишните си провали.

– Всичко това е по твоя вина – продължи Тесин

– Не го мислиш сериозно, нали? – отвърна Густав.

– Дейвид е мой син. Това, което Питър, ти и директорът причинихте на него и

на Каролина! Все някога трябва да поемеш отговорност.

Густав направи крачка напред.

– По тихо, мамка му!

Карл-Ерик премигна. Винаги бе било така лесно да замаже нещата, да направи

крачка назад, да бъде дипломат. Винаги си бе въобразявал, че точно тези

качества харесват хората в него, но истината беше друга – той просто беше

страхливец. И сега, когато се сетеше как синът му бе водил битката там вътре с

високо вдигната глава, самият той се чувстваше по-висок и силен.

– Трябва да си наясно, че знам защо Дейвид прави това – каза Карл-Ерик. – И

той има пълната ми подкрепа.

– Какво искаш да кажеш? – Густав присви очи.

– Ще се постарая той да има цялата подкрепа, която му е необходима. И няма

да претърпя да го атакуваш отново. – Карл-Ерик знаеше, че едва ли синът му има

нужда от подкрепа. Дейвид беше силен по начин, по който биологичният му

баща никога не бе успял. Но Тесин не беше незначителна фигура, не и в

кръговете, в които се движеше Густав.

– Това заплаха ли е? Заплашваш ли ме? – Густав направи още една крачка към

него, но за първи път в живот си Карл-Ерик не отстъпи назад. Не можеше да

промени миналото. Щеше да се наложи да живее с него завинаги. Но можеше да

се бори за бъдещето на всички свои деца. Той погледна студено Густав в очите и

каза:

– Не е заплаха, а информация.

И тогава за първи път Густав се огъна.

Победата беше малка, но, мамка му, чувството беше страхотно.

62

Петък, 1 август

Дейвид тичаше по тревистото игрище. Не откъсваше очи от футболната топка.

Децата крещяха из голото футболно поле в забутания беден квартал в

покрайнините на Стокхолм.

– Насам!

– Подай!

– Няма ли да подадеш вече тази топка!

Майкъл, който играеше с цялото си сърце, подаде на едно високо слабо момче,

което с лекота придвижи топката към вратата на противниковия отбор. Под

кецовете му летяха буци пръст с трева, докато викаше ентусиазирано заедно с

останалите играчи. Децата, толкова различни по ръст, го следваха шумно и

надъхано.

Майкъл можеше да стане страхотен професионален футболист – помисли си

Дейвид и се опита да се концентрира в играта. Беше висок, но грациозен, и

имаше усет за топката. Ако семейството му не беше решило да го прати в колеж,

сега щеше да играе в някой от най-скъпите отбори. И Дейвид беше доста добър,

но сега беше рефер на мача.

С Майкъл идваха тук всяка седмица през цялата година и наистина им

харесваше. Обичаха децата, играта, удоволствието от съревнованието. Мразеха

повечето от спортовете на богатите – голф, лов, гребане. От време на време

Дейвид ходеше на ски и беше добър тенисист, но най-много обичаше времето

тук. С Майкъл и тези деца, извън града, далеч от финансовия сектор. Тук те бяха

просто Дейвид и Майкъл и цената им зависеше единствено от начина, по който

подаваха топката.

След мача всички помогнаха да съберат топките и загражденията. Говориха с

децата, питаха за родителите им, за братята и сестрите им, а когато те се качиха

на колелета си и подкараха към жилищните блокове, им помахаха.

– Това дете започва съвсем да излиза от контрол – каза Майкъл и кимна към

едно от по-големите момчета, което нагрубяваше брат си. – Псува и удря.

– Той е просто прекалено млад – отговори Дейвид. Знаеше, че детето е

малтретирано и често бито у дома от родителите си и наистина се надяваше да

успее да стигне до зряла възраст, без да пострада физически и психически от

този тормоз. На Дейвид му се искаше да може да направи повече за тези деца.

Може би не беше зле да се започне някаква програма в тази насока.

– Това може ли да е извинение за идиотско поведение? – попита Майкъл, докато

прибираше едната от топките. – Че си млад и тъп?

– Може би не е извинение, но има логика. На тези години всеки прави грешки.

– Грешки? – намуси се Майкъл и прибра последната топка. – По-скоро поредица

от издънки?

– Но ти си бил безупречен, когато си бил на неговите години? – засмя се

Дейвид.

Майкъл поклати мрачно глава.

– Не бях толкова безупречен, колкото сега ми се струва за редно.

– О, стига, той е само тийнейджър – не отстъпваше Дейвид и се чудеше защо

Майкъл е толкова напрегнат. – Дай му шанс. Едно младо момче не бива да бъде

изритано от играта само защото е направило няколко глупави неща, когато е бил

едва дете. Дръж го под око. Играе грубо, но е просто едно силно и голямо момче.

– Мислиш ли, че може да се промени?

– Мисля, че е важно животът на хората да не бъде съсипан от това, които са

направили, когато са били млади и глупави. Защо го приемаш толкова лично,

Майкъл?

Майкъл с все сила изрита една топка и погледна Дейвид в очите с възможно

най-сериозното си изражение.

– Според теб колко си тъп по скалата от едно до десет, Дейвид?

Дейвид хвана топката.

– Какво искаш да кажеш?

Майкъл поклати глава и му подаде една бутилка вода.

– Трябва сам да седнеш и да помислиш за някои неща – каза ливанецът и

двамата тръгнаха към колите.

Майкъл извади ключовете си и шумно отключи вратата. Дейвид огледа колите

им – синьото бентли и зловещо черния мерцедес на Майкъл – символи на статута,

който сами си бяха извоювали. Лъскавите им автомобили стояха паркирани

насред полето като холивудски съпруги в беден запуснат боулинг. Беше истинско

чудо, че никой никога не ги пипаше.

– Тръгвам – каза Майкъл и метна сака на предната седалка. Дейвид не го попита

къде отива, а и не искаше да обсъжда връзката му с Аса, но беше почти сигурен,

че сега отива право при нея.

И незнайно защо това истински го подразни.

Не след дълго, Дейвид излезе на магистралата.

Обикновено футболът избистряше съзнанието му, но не и днес. Беше

раздразнен и му беше горещо.

Погледна часовника си и реши да се прибере у дома. В офиса вече нямаше

никой. Беше седем и половина, петък следобед и дори Малин се беше прибрала,

като преди това заяви никой да не ù се обажда, ако не е въпрос на живот и

смърт.

Дори не и тогава.

Цяла седмица Дейвид и Майкъл се заяждаха един с друг. Не разбираше защо

отношенията им бяха така обтегнати. Може би работата по „Инвестум“ отнемаше

повече от енергията и на двамата. Може би връзката му с Аса внасяше

напрежение.

Може би, може би, може би.

От друга страна, Рима Кампбел беше истинска находка. Вече ръководеше

компанията с твърда експертна ръка. От „Хамар Капитъл“ вече нямаше

съществева нужда, не и на ниво всекидневна работа. Може би именно това

изнервяше Майкъл.

Но имаше и нещо друго, нещо по-сериозно, което го тревожеше. Знаеше си.

Подкара колата по магистралата и натисна газта. Едни и същи мисли го

тормозеха цяла седмица – за отмъщението. Странно, но никога не бе мислил за

себе си като за отмъстителен човек. Може би целенасочен, упорит,

но отмъстителен? Не.

Беше сигурен, че много хора няма да се съгласят.

Наталия например.

Зави по „Кингсхолмен“ и подкара към дома. Времето беше горещо и задушно,

като в края на всяко лято. Нор Маларстранд беше претъпкан с хора, излезли да

се поразходят, да пийнат по нещо, да се насладят на последните седмици от

лятото.

Той паркира, взе асансьора, метна ключовете на масата, взе една бира от

хладилника и се качи на терасата на покрива.

Бавно отпи направо от бутилката и се загледа в небето и покривите на сградите.

Навън беше светло и вечерите бяха все още топли, но есента идваше, макар че

никой не искаше да го признае.

Шумът в пресата беше поутихнал. Сега описваха Дейвид като финансист от