той не виждаше смешното в ситуацията.

– Дали се разбирам с женен благородник, който е направил на майка ми две

деца и я е оставил да се оправя, както намери за добре? – попита бавно той. – Не,

мога със сигурност да заявя, че не се разбираме.

– Трябва да говориш с него. – Наталия осъзнаваше, че не ù влиза в работата да

се меси, но пък какво от това? Карл-Ерик изглеждаше мил човек.

– Щом казваш – каза малко грубо той.

– Не че аз съм кой знае какъв експерт в отношенията с хората. – Усмихна се

саркастично на думите си. – Така че може и да е окаже, че напълно греша.

На лицето му се появи усмивка и тя се зарадва, че все още може да го накара

да се усмихне.

– Лош човек ли е? – попита тя.

– Всъщност… не знам. Съжалявам, но наистина не искам да говоря за това.

– Добре.

– Благодаря.

И после внезапно се вгледаха един в друг и за момент забравиха всичко.

– Извинявай за шамара – каза нежно тя. От толкова време ù се искаше да го

каже.

– Аз трябва да се извиня. Заслужих си го.

Може би трябваше да се зарадва и да оцени извинението му, но изведнъж се

почувства странно отчаяна, че той ù се извинява за една целувка. Чудеше се

какво всъщност изпитва Дейвид към нея. Да, беше я целунал в петък, но това

беше демонстрация на силата му.

Но пък днес ù предложи работа. Дали искаше да са приятели, или нещо повече?

Щеше ù се да има смелостта да попита, но истината беше, че не го направи,

защото се страхуваше да чуе отговора. Може би бяха обречени да се нараняват

за вечни времена и после да се извиняват един на друг.

Макар че всъщност всичко беше малко по-объркано. Щеше да се наложи в един

момент да му каже определени неща. Защото така правеха хората, нали? Казваха

на мъжете, с които са спали че… оп, извинявай, но се оказва, че въпреки че съм

стерилна и ползвахме презерватив, вече съм доста бременна. И да,

предварително благодаря за съвета, но наистина възнамерявам да го

запазя. Всъщност Наталия от самото начало знаеше, че ще запази бебето си.

Никой и нищо не можеше да я накара да прекрати тази бременност. Това беше

нейното бебе и щеше да се бори за него като тигрица. Защото Дейвид можеше да

си приказва колкото си иска как не иска никакви деца, но то беше колкото

негово, толкова и нейно,.

Тя направи кръгче по масата с показалеца си. Скоро, до няколко седмици щеше

да събере сили и да му каже.

О, за бога, просто му кажи сега! Направи го бързо, както се отлепва

лейкопласт, Кажи сега, веднага: Бременна съм. И готово.

– Дейвид, има нещо, което… – започна тя, точно в мига, в който той каза:

– Наталия, питах се дали….

И на вратата се почука. Двамата млъкнаха, изпаднали в неловка тишина.

Или може би облекчение?

Малин надникна в стаята. Изглеждаше ужасно стресирана и разгорещена.

– Извинявам се, че ви притеснявам – каза с много деликатен тон, едва

балансирайки огромен куп документи в едната си ръка. – Идваш ли? Бордът ти те

чака. – После погледна извинително към Наталия, но не излезе. – Извинете ме

пак. Наистина съжалявам.

– Идвам, Малин – каза Дейвид и стана. – Извини ме, Наталия. – Оправи сакото

си, прокара длани през косата си. Човекът Дейвид изчезна и на негово място се

появи бизнеслидерът.

Наталия също стана.

– Няма проблем. Трябва да тръгвам. Не исках да те задържам.

– Искаше да кажеш нещо? – попита той.

– Нищо важно. Тръгвам, за да можеш да отидеш на събранието си.

– Благодаря.

– Довиждане – каза Наталия.

Дейвид направи крачка към нея, но после застина, а тя си сложи огромна

изкуствена усмивка и се помоли истинските чувства да не личат на лицето ù.

Той да не разбере, че единственото, което искаше сега, бе да се тръшне и да

плаче. Напрежението беше огромно. Наталия се покашля леко и пак се усмихна,

този път, надяваше се, спокойно. Бързо подаде ръка, за да не му дойде случайно

на ума да я прегърне, защото тогава щеше да загуби самообладание, а

определено не искаше това да се случва тук. През последните дни си бе

позволила толкова много кризи – бяха ù достатъчни за цял живот.

В красивите му сиви-сини очи проблесна някаква емоция. Наталия я видя, но не

успя да я разпозане. Въпреки това обаче той само подаде ръка.

Разделиха като колеги, които тръгват всеки по своя път. И може би беше

последно сбогом.

Хладно, безлично, окончателно.

Усети как бавно започва да умира. Тук, в средата на тази зала.

Малин ги гледаше. Тя пусна ръката му.

Обърни се и тръгвай. Сега, Наталия.

Нямаше никакъв избор. Заповяда си да направи това, което е правилно и което

се очаква от нея. Дейвид и Малин я наблюдаваха. Сигурно нямаха търпение да

продължат със срещата си.

И тя си тръгна.

На високите обувки, с цялото си останало достойнство, излезе от залата и от

живота на Дейвид Хамар.

Сбогом, помисли си и затвори вратата след себе си.

Сбогом.

61

Залата за конференции беше все така претъпкана с народ. Всички вече се

канеха да си ходят. Стотици хора чакаха на опашките пред вратите.

Карл-Ерик се опитваше да запази спокойствие сред морето от хора, когато една

странична врата се отвори и видя Наталия де ла Грип. Вървеше много бързо,

беше напрегната. Наистина беше харесал това момиче в Бастад, въпреки всичко

лошо, което изпитваше към семейството ù.

Дъщеря на Густав и сестра на Питър – двамата мъже, които мразеше най-много

на света.

И после забеляза Густав. Мачкаше хората по пътя си. С острите си черти и

студени очи приличаше на хищна птица.

Карл-Ерик направи крачка напред.

Това беше. Това беше мигът, в който трябваше да се изправи срещу миналото.

Трябваше да рискува. Сега или никога, повтаряше си като мантра.

– Густав! – извика той. Гласът ми прозвуча удивително високо над шума, който

вдигаха хората край тях.

Цялото тяло на Карл-Ерик застина, когато Густав го откри с поглед, но се

застави да не отстъпва, не и този път. Густав го гледаше, а Карл-Ерик тръгна към

него, като се опитваше да не се обляга прекалено много на бастуна си, за да не

показва никаква слабост.

– На мен ли говориш? – попита с омраза Густав, когато Тесин го приближи.

Карл-Ерик се опита да поеме дъх, за да се успокои. Но беше нервен и изплашен,

Само с един поглед този човек винаги бе успявал да го накара да се свие от

страх. Макар че бяха минали петдесет години от времето, когато учеха заедно в

„Скогбака“, макар че вече бяха възрастни мъже, тялото му помнеше. Душата

също.

Карл-Ерик беше постъпил в училището на десетгодишна възраст. Родителите му

вярваха в силата на строгата дисциплина и го бяха изпратили от малък, макар че

той трепереше от страх. Беше му толкова мъчно за дома. Плачеше по цяла нощ,

а през деня се страхуваше от всичко. От учителите, от персонала, от по-големите

деца. Беше отнесъл толкова много бой, а най-злият му мъчител беше Густав де ла

Грип. Нещата, които се пишеха днес за това училище, бяха само върхът на

айсберга.

Всеки, който бе ходил там, както ù във всеки друг пансион за богати деца,

знаеше за какво става дума. Карл-Ерик стисна бастуна си.

– Да. Исках да говоря с теб за Дейвид.

Густав го погледна с насмешка и Карл-Ерик трябваше да положи огромни

усилия, за да не влезе отново в ролята на жертвата. Мразеше конфликти.

Понякога имаше чувството, че бе прекарал в страх целия си живот. Първо от

родителите си, после от Густав и другите по-големи ученици, после от жена си и

след това, като някакво повторение на един и същи кошмар, пак от Густав.

До ден днешен си спомняше с най-големи подробности разговора отпреди

седемнадесет години. На празника на Санта Лучия. Тринадесети декември. От

този ден намрази всички коледни празници. Хелена му се бе обадила в паника.

Не се бяха виждали от години. Отказваше да го допусне до себе си и до децата,

след като разбра, че няма да събере смелост да се разведе. Беше му забранила

всякакъв контакт с Дейвид и Каролина. Той им пишеше, но те никога не

отговаряха. Годините бяха студени, самотни, но той бе направил това, което

умееше най-добре – беше се предал.

И тогава Хелена му бе позвънила късно през нощта с паника в гласа. Разбра от

несвързаните ù думи, че Каролина е била изнасилена, Дейвид – пребит, а

тримата са били заплашвани. Трябва да е била истински изплашена, за да му се

обади, но това го проумяваше едва сега. Беше го наказвала толкова много

години, като отказваше да говори с него, но се беше обадила, когато децата бяха

в беда. Хелена беше горда жена. Дейвид беше като нея. Карл-Ерик знаеше, че

вероятно тя бе трябвало дълго да се бори с достойнството си, за да го потърси.

Беше се обадила по време на официална вечеря с няколко барони и с родителите