отговаряше на въпроса. – Идвай. Сега.

Реално никой не можеше да я принуди да отиде. Не беше отговорна пред

никого. Но в крайна сметка, беше по-лесно и нямаше да си навлече много

неприятности, ако просто му се подчини. Наталия стана. Дали това някога щеше

да има край?

58

Питър присви очи. Заседателната зала, в която бяха с Дейвид Хамар, имаше

прозорци от пода до тавана и реално езерото беше под краката им. Дейвид беше

застанал пред прозореца с гръб към езеро Марален и го гледаше със скръстени

ръце и ледено изражение.

Беше някак нереално да са тук. Само двамата. Питър се чувстваше ужасно

неудобно, въпреки че той бе поискал тази среща. С Дейвид не бяха говорили очи

в очи, откакто бяха тийнейджъри. И дори тогава всъщност не бяха говорили. Бяха

се карали, бяха спорили от първия ден, в който Дейвид се появи в училището.

– Знам, че нищо не може да компенсира това, което направих тогава – започна

Питър. Налагаше се да говори високо, защото залата беше голяма, а Дейвид не

искаше да го доближи. Просто остана до прозореца. Питър прочисти гърло, събра

сили, но все така не можеше да погледне Дейвид в очите. Толкова много смелост

се изискваше да дойде тук, да говори, но не можеше да погледне в очите на

човека, когото бе наранил толкова тежко.

Питър се питаше дали самият той може да си обясни какво се случи тогава –

онзи гняв, който бе започнал да изпитва много преди да отиде в „Скогбака“,

постоянно нагнетяващото чувство, че не е достатъчно добър, завистта към по-

добрите, която буквално го давеше и най-срамното чувство – силното привличане,

което бе изпитвал към Каролина Хамар. Мислеше си колко е красива, така весела

и свежа, руса, с шарени дрешки, приятелска усмивка, момичето от

работническата класа. Тя беше толкова мила с него и няколко пъти дори

говориха. Напълно безобидни разговори. Беше като да стигнеш до оазис. И

тогава хората някак разбраха, че Питър де ла Грип се интересува от малката

странна сестра на Дейвид Хамар. Подиграваха му се и той извърши най-лошото

нещо, което можеш да сториш на друг човек. Той и трима негови приятели бяха

отишли в дома ù, бяха я видели през прозореца и бяха натиснали звънеца. Не

беше планирано. Просто се случи. И беше гнусно. Не бе минал и ден, в който

Питър да не се срамува, да не се убеждава отново и отново, че дълбоко в себе си

той е най-низкото подобие на човек.

– Но исках да кажа, че съжалявам и съм благодарен, че се съгласи да се видим –

изрече задавено той.

Когато му казаха, че Каролина е починала. О, Господи, това буквално го

унищожи. И сега… сега беше жива и сякаш някой му даваше втори шанс.

– Толкова много, безкрайно много съжалявам за това, което направих на

Каролина – каза малко по-високо. – Затова гласувах за „Хамар Капитъл“ и за

теб. – Той млъкна. Думите бяха недостатъчни. – Знам, разбирам, че каквото и да

кажа, няма да поправя миналото. И не знам какво бих направил аз, ако бях на

твое място.

Дейвид все така стоеше до прозореца. Обърна се и загледа езерото. Ръцете му

бяха все още скръстени. Късното следобедно слънце се изливаше през прозореца

и образуваше видими във въздуха пътеки от прашинки. Тишината между тях

набъбваше.

Питър прокара ръка по челото си. Беше толкова уморен, толкова изцеден след

този дълъг ден. Първо срещата с Наталия и Александър, после срещата с

Каролина. Сякаш някой бе завъртял часовника назад. И Каролина беше съвсем

същата, и все пак така различна. Цветна, руса, но пораснала и сериозна. Този

разговор в хотела. Щеше да го носи със себе си до края на живота си. Все още го

усещаше като силен и успокояващ лъч светлина. И след това генералното

събрание. За първи път в живота си – и то съвсем публично – се бе

противопоставил на баща си, с което закопа и собственото си бъдеще в света на

шведския бизнес.

Той погледна гърба на Дейвид. Наистина не знаеше на какво да се е надявал от

тази среща. На прошка? Та той не заслужаваше прошка, но Каро му бе простила,

въпреки всичко. И сякаш му даде нов живот. Нов шанс за живот. Изповяда се

пред нея и греховете му бяха опростени.

– Говорих с Каролина – каза Питър, макар че Дейвид беше все още с гръб към

него.

Той се обърна за части от секундата.

– Видял си я? – попита разтърсен и шокиран. Питър кимна. – Кога? – Дейвид

направи крачка напред. Като освирепял тигър или лъв, преди да скочи върху

жертвата си.

Питър едва си поемаше дъх.

– Следяхме ви и двамата – отвърна той и направи всичко по силите си да не

отстъпи назад и да се изправи лице в лице с опасния хищник. – Знаех къде е

отседнала и отидох да я видя.

– Какво ù каза? – попита Дейвид и направи още една крачка напред. Питър се

опита да пренебрегне страха, но беше много трудно. Дейвид Хамар не беше вече

тийнейджър. Той беше силен човек с власт и ако пожелаеше да пребие Питър до

смърт, нищо нямаше да го спре. Питър огледа стените и тавана на залата и

забеляза, че са звукоизолирани.

– Ако си ù направил нещо… – започна Дейвид, но нямаше нужда да продължава.

Питър много добре знаеше, че той никога не отправя празни закани. В този

човек нямаше нищо цивилизовано. Вежливостта беше само покритие, а вътре бе

безмилостен и суров към всеки с изключение на хората, които обичаше. А Питър

знаеше много добре колко силно обича сестра си.

Той беше онзи по-голям брат, какъвто Питър никога не успя да бъде за Наталия

и Александър.

– Отидох да се извиня на Каролина – каза той и вдигна ръка. – Обадих ù се

преди това и тя ми позволи да отида. Само поговорихме.

– Какво ти каза тя?

– Каза, че отдавна ми е простила, но аз нямам право на тази прошка. Не бях

посмял да се надявам. – Гласът му изневери и му беше много трудно да се

пребори с чувствата, които заплашваха да се изпишат на лицето му. Ако се

разплачеше пред Дейвид Хамар, щеше да умре от срам. – Каквото ù да кажа, не

мога да поправя нещата, да се върна и да направя точно обратното. Но исках да я

видя и да се извиня.

Дейвид не каза нищо, но кошмарното напрежение на лицето му започна да се

отдръпва назад.

– Каролина е добре – добави Питър.

– Знам. Преди няколко минути говорих с нея по телефона. Но не ми каза и дума

за срещата ви.

Питър сви рамене. Според него Каролина беше голяма независима жена и не

беше длъжна да дава отчет на брат си за всяка своя постъпка, но не каза нищо на

глас. Просто не беше здравословно.

Дейвид го гледа дълго. Сякаш бе влязъл в мозъка му и търсеше нещо там. Това

беше най-ужасното чувство, което Питър бе изживявал през целия си живот.

– Ти изнасили сестра ми.

– Да – отвърна Питър, едва поемайки дъх.

– Ти и приятелите ти ме пребихте като животно.

– Да.

Дейвид погледна встрани. Питър чакаше. На вратата се почука.

– Останалите идват. Ще останеш ли?

Питър поклати глава.

– Заминавам. Ще има достатъчно драма. Не е нужно всички да гледат как баща

ми се опитва да ме убие. – Поколеба се за секунда и му се стори, че Дейвид

наистина вижда човека в него, човека, който искаше да бъде. Но не беше особено

сигурен. Подаде ръка. – Късмет.

Дейвид гледа подадената ръка толкова дълго, че Питър си помисли, че никога

няма да я поеме. На вратата пак се почука. Дейвид въздъхна и също подаде ръка.

Благодарността едва не задуши Питър. Не беше топло ръкостискане, но все пак.

Дейвид издърпа дланта си, кимна и каза:

– Благодаря за вота. – Питър беше убеден, че му бе струвало ужасно много да

изрече тези думи.

– И аз ти благодаря. – Това беше истината. Беше дълбоко благодарен за шанса

за признае престъплението си и да поеме отговорност за него. Благодарен за

възможността да продължи напред – където и да решеше да отиде след днес,

нямаше да е така тежко. Питър сложи ръка на дръжката на вратата. Майкъл

чакаше отпред, погледна го, после погледна Дейвид, но не каза нищо.

Изражението му беше крайно учудено. Онзи грамаден мъж от охраната на

„Хамар Капитъл“ се беше изправил до Майкъл като колос.

– Да ги задържа ли? – попита Майкъл.

– Не, вече приключихме – каза Дейвид и тогава гласът на Густав де ла Грип

разряза въздуха.

Питър застина. Беше успял да избегне срещата с него веднага след вота, но

настроението му никак не се беше променило.

Густав го забеляза и го изгледа с нечовешки бяс.

– Ето къде си се крил досега! Какво, по дяволите, направи? Идиот ли си?

Пред вбесеното лице на баща си Питър изпита онзи познат от детството страх,

когато трябваше да се подготви да бъде набит. Някак започна да се смалява, да

се превръща в беззащитно дете пред очите на всички тези хора. Мамка му!