усмивка. Значи това беше нейна заслуга. Беше успяла да настрои вуйчо си срещу

„Хамар“.

На руснака му престоеше един много дълъг и неприятен разговор.

После дойде ред на Александър, който гласува против „Хамар“. Наталия го

последва и също гласува против.

Резултатите бяха почти равни. Къде беше направил грешка? Кое не бе изчислил

правилно? Всеки един анализ показваше, че няма шанс да не победят, дори и

теоретично. Погледна към Майкъл, който изглеждаше спокоен, но Дейвид

знаеше, че е разтревожен.

И Питър де ла Грип не беше гласувал още.

Това беше нереално.

Дейвид не виждаше нищо пред себе си. Юмруците му бяха здраво стиснати в

джобовете. Все още водеха, но разликата не беше голяма. Питър имаше А-акции,

което означаваше десет пъти повече от стойността на Б-акциите на повечето от

акционерите.

Именно затова традиционната шведска система често беше критикувана –

даваше прекалено много власт на семейството собственик на предприятието. Ето

защо беше толкова важно да имат един човек от семейството на своя страна.

Сега нещата изглежда вървяха към пълен провал на „Хамар Капитъл“ – и то на

финалната права.

Всички тези години и всичко, което бе вложил в това.

За нищо.

Беше пожертвал дори жената, която подозираше, че обича, за едно голямо

нищо.

Дейвид знаеше, че Майкъл прави същите изчисления.

– Много е близо, прекалено близо – каза тихо той почти безгласно.

– Знаем ли колко точно акции има Питър? – Сега нещата се свеждаха до

процент, до цифра след десетичната запетая. – Искам да кажа съвсем точно?

– Някъде в документите ни е. Освен това може да е купил един тон акции

съвсем сам. Все пак е богат. И е възможно да има още повече А-акции, макар че

се опитахме да ги вакуумираме. – Майкъл се почеса по темето. – Какво стана с

руснака? Мислех, че е наш?

Какво стана ли? Наталия, това стана.

– И аз така си мислех – отвърна неутрално Дейвид. Дали по-малките нямаше да

успеят да ги измъкнат?

Питър гласува.

Броячът премигна.

Всички гледаха с напрежение. Цялата зала беше спряла да диша.

Какво, за бога?

Дейвид не смееше да поеме дъх.

– Какво стана? – попита изумен Майкъл. – Това трябва да е грешка.

В цялата зала се разнесе тих напрегнат говор.

Дейвид не можеше да повярва на очите си, защото това наистина трябваше да е

грешка. Не беше възможно да е истина.

Шумът от разговорите се повишаваше. Някой изкрещя.

И тогава цялата зала гръмна.

Всички лампи светнаха. Дейвид не виждаше нищо. До него Майкъл изпсува

високо и на арабски.

Питър де ла Грип определено бе решил вота.

Но в полза на „Хамар Капитъл“.

Питър де ла Грип, техният голям враг бе гласувал за „Хамар“ и против

„Инвестум“. Беше гласувал срещу баща си, срещу собствения си борд.

Това беше краят.

„Хамар Капитъл“ бяха спечелили и старият „Инвестум“ вече не съществуваше.

Старият борд щеше да бъде принуден да подаде оставка на мига.

Майкъл го погледна в очите. И двамата все още не разбираха какво става.

– Мога да потвърдя, че бордът на „Хамар Капитъл“ спечели достатъчно гласове.

Никакви допълнителни гласове не могат да стопят преднината им – каза високо

адвокатът. – Събранието на акционерите декларира, че болшинството от

гласовете бяха спечелени от следните лица… – И избори имената на Дейвид,

Майкъл, още двама мъже и три жени, избрани като техни кандидати. – Благодаря

на акционерите.

Последните му думи не се чуха. Шумът в залата ставаше все по-силен и няколко

души бавно започнаха да пляскат с ръце. Скоро ги последваха и други и

аплодисментите стигнаха до гръмотевичен звук.

– Спечелихме – изкрещя Майкъл над виковете и ръкопляскането. Шокът на

лицето му постепенно започна да се топи и на негово място се появи огромна

усмивка. – Ние спечелихме!

Дейвид се усмихна и през тялото му мина огромна вълна от облекчение.

Толкова силна, почти нереална. Разтърси силно ръката на Майкъл. Малин, която

обикновено беше доста резервирана, метна ръце около врата на Дейвид с детски

писък и той я прегърна с все сила. Двамата се смееха, а тя беше останала без дъх

в здравите му ръце. Хората заприиждаха към подиума да направят снимки, да ги

поздравят, да участват в хаоса. А Дейвид правеше всичко, което се очакваше от

него, докато се опитваше да се съвземе.

„Хамар Капитъл“ бяха завладели и унищожили „Инвестум“.

Те бяха написали нова страница в историята на финансите, бяха пренарисували

световната финансова карта. Това щеше да влезе във всеки един учебник.

Икономисти щяха да изследват явлението, да пишат дисертации за него. Беше

най-изключителният миг в живота му.

Дейвид се огледа и си помисли, че ако това беше телевизионно шоу, сега щяха

да започнат да мятат конфети. Хората все още се смееха и той си помисли, че

трябва да бъде щастлив заедно с тях. Но не се чувстваше точно така.

Облекчението беше изчезнало, а на негово място не бе останало нищо.

Почувства се напълно… празен.

Продължаваше да се здрависва с хората, да приема поздравленията им и

потупванията по гърба. Опита се да се убеди, че това странно чувство скоро ще

отмине.

57

Наталия гледаше как хората поздравяват Дейвид, как се радват и се смеят.

Беше толкова завладяващо. Все едно гледаше крал или император.

И всичко свърши.

Всичко свърши. Всичко се бе променило.

Мислите ù препускаха като обезумели.

Питър… Какво всъщност стана? Да не би да му ле гръмнал мозъкът от някое

късо съединение? Беше абсолютно нереално и необяснимо. Невъзможно. Огледа

се за брат си, но той не се виждаше никъде.

Густав стоеше обграден от няколко членове на борда – бивши членове – и

всички жестикулираха ядосано и напрегнато.

Майка ù седеше с ръце, отпуснати в скута си и Наталия си помисли, че може би

е редно да отиде да я успокои, но не посмя. Луиз се клатеше напред-назад и

духаше носа си. Александър бе изпънал крака колкото е възможно по-напред,

ръцете му бяха облегнати на стола. Не говореше с никого, всъщност изглеждаше

ужасно отегчен, сякаш това няма никакво значение за него. Вуйчо Евгений

потупваше майка ù по рамото с доста нескопосани жестове на братска нежност.

Наталия огледа отломките от семейството си.

Как посмя Питър да им причини това – на майка си, на собствената си съпруга?

Дали не беше свързано със случилото се с Каролина? Наталия не знаеше какво

да мисли. Само знаеше, че брат ù току-що съсипа бъдещето си. Густав никога

нямаше да му прости. Нито пък майка му. А Луиз? Наталия погледна

зачервеното ù мокро от сълзи лице. Тази жена се беше омъжила за принца на

„Инвестум“, принц със замък, който беше добре дошъл и в най-висшите и

уважавани кръгове. Наталия имаше чувството, че сега тя няма да застане до

него.

И тогава най-сетне се случи. Като светкавица, като скоростен влак. Изпълни я

бяс срещу Дейвид Хамар, който стоеше горе като някакъв дар от Бога. Бяс към

човека, който я беше излъгал и който беше съсипал семейството ù като някой

диктатор.

Мислеше си, ослепяла от гняв, че това поглъщане няма нищо общо

със справедливостта. Това беше само отмъщение и борба за надмощие. Дейвид

не се беше сдобил с нова компания, той я беше накълцал на парчета. Хората

щяха да загубят работата си заради него. Всичко, което бяха постигнали

поколения преди тях, сега щеше да бъде разпродадено.

Тя потърка челото си и усети как дори гневът я напускаше. Това беше. Нямаше

сили за нищо повече. Последните няколко седмици я бяха съсипали емоционално

и физически – всичко , което се бе случило и което предстоеше да се случи. И

сега беше изгубила всичко. Или поне така ù се струваше. Навън светът вероятно

продължаваше да се върти. Искаше да се махне оттук и да не гледа победителя

на сцената, да не гледа и похотта, с която го изпиваше всяка жена в залата. О,

да, беше успяла да забележи как го поглъщаха с поглед. Алфа-мъжкарят, водачът

на глутницата.

Трябваше да да се махне от мястото, където всички нейни грешки бяха събрани

накуп – като някаква изложба на всичко нередно, което бе сторила.

Аса ù помаха, но Наталия успя само да ù кимне с глава. Искаше да си отиде у

дома, но хаосът в залата я затискаше и не можеше да мръдне. Просто седеше

като закована на стола си.

– Наталия, идвай! – Тя подскочи и погледна нагоре. Баща ù буквално излая

командата. Кратко и категорично. – Отиваме на среща с тях. Трябва да спасим

това, което е останало.

– Но аз… – започна несигурно тя. Никога не я бяха включвали в бизнеса си.

Защо сега?

– Хамар иска да си там – каза Густав с тон, който ù подсказа, че така ù