тях.

Репортерите продължаваха да крещят въпрос след въпрос, Густав се изнервяше

все повече и повече и вече буквално ревеше в микрофоните. Дейвид с най-голямо

удоволствие би го оставил да стигне дотам, че напълно да полудее, но вместо това

леко кимна към Малин.

– Благодаря на всички – каза високо тя и така сложи край на импровизирания

разпит. – Започваме точно както е предвидено по програма, така че моля да

влезете и да заемете местата си. Нека имената ви се виждат добре, в противен

случай няма да ви пуснат.

Густав започна да бута репортерите и да си проправя път.

– Какъв жизнерадостен и щастлив човек – каза Том и сложи ръка на слушалката

в ухото си. Сакото му се отвори и Дейвид видя нещо под мишницата, което му

заприлича на кобур на пистолет. Искрено се надяваше Том да има разрешително

за това.

– Цялата зала е обезопасена – каза Том, след като изслуша това, което му

съобщаваха в слушалката. – Но в случай, че някой те нападне, аз ще те измъкна.

– Шегуваш се, нали?

Том го погледна право в очите и попита:

– Ти как мислиш? – После извади голям лъскав телефон, погледна монитора и се

намръщи. – Трябва да вдигна – каза и се отдалечи точно когато Майкъл се

приближи до Дейвид.

– Какво? – попита той.

– Том – отговори лаконично Дейвид.

– О, да много е забавен. По начина, по който са забавни данъчните инспектори.

– Да? – каза Том в слушалката веднага след като се отдалечи от Дейвид и

Майкъл.

– Тя има посетител – съобщи мъжът от другата страна на линията. Това беше

охранителя, които отговаряше за Каролина.

– Кой?

– Мъж.

Мамка му, Дейвид нямаше да се зарадва.

– Имаш ли негова снимка?

– Да, сега я пращам.

– Къде е този човек? Виждаш ли го?

– В стаята ù.

Мамка му. Том точно се канеше да заповяда на човека си да отиде и да чука на

вратата ù – дори и да преиграваше, майната му, – но точно тогава охранителят му

каза:

– Чакай, излиза.

– Виждаш ли жената? – попита Том, точно когато снимката пристигна. Той

закрепи по-добре слушалките в ушите си и огледа лицето на мъжа. Не беше

сигурен дали да не накара охранителя да почука на вратата ù и да се увери, че тя

е добре. Най-малката нередност и щеше да му заповяда да разбие вратата ù, а

„Гранд Хотел“ можеха да му пратят сметката, ако искат. Нямаше да допусне да

се случи нещо на сестрата на Дейвид Хамар. Том беше работил с руската мафия

и с най-радикалните фракции в Северна Америка. По-скоро би се върнал на

предишната си работа, отколкото да понесе последиците, които Дейвид щеше да

изсипе отгоре му, ако нещо се случеше с Каролина Хамар. Огледа снимката.

Беше Питър де ла Грип. Том, разбира се, не проумяваше какво означава това

посещение. И тогава чу писъци и викове, вдигна глава и видя как един журналист

се опитва да се промъкне през тълпата. Той мушна телефона в джоба си и тръгна

лично да се заеме с инцидента.

Приближи се до журналиста. По негово лично мнение, всички те бяха боклуци.

Като един пълен лакей на баща си, като едно чучело, което бяха сложили зад

бюрото, Питър едва ли представляваше някаква заплаха за Каролина Хамар,

помисли си Том и се разкрещя на журналиста.

Засега реши да не преиграва.

53

Питър мина през лобито на „Гранд Хотел“. Погледна се в прозореца, но

изглеждаше както винаги – същият човек, същото отражение. Странно, че това,

което бе направил, изобщо не личеше.

Не знаеше какво изпитва. Вина, облекчение, разкаяние? Не, странно, но не

изпитваше никакво разкаяние.

Може би щеше да му е нужно време да осъзнае размерите на постъпката си.

Беше толкова значима.

Сега закъсняваше за срещата на борда.

Скочи в едно такси.

Щеше да стигне точно навреме.

54

Дейвид беше застанал встрани от сцената, почти скрит в сенките. Беше се

заслушал в приглушените разговори в залата, оглеждаше редовете, които скоро

щяха да бъдат заети до последното място. Мъже в костюми се здрависваха, някои

се смееха високо и обсъждаха ловния сезон и ваканциите си на яхти. От време на

време се чуваха женски гласове, но предните редове бяха заети предимно от

мъже. Тук не се допускаха журналисти, но някои правеха снимки с телефоните

си.

На сцената имаше подиум с микрофон. До него маса със столове, микрофони и

минерална вода.

Местата на предната редица бяха запазени само за членове на фамилия Де ла

Грип. Бяха сложени табелки с имената им и с титлите им. Мястото на Питър де

ла Грип все още беше празно, както и това на Наталия, но Александър и Евгений

си говореха тихо. Ебба седеше до тях със сериозно студено изражение. До нея

Аса, която бъбреше с млад мъж в костюм. Гордън Виндт, който бе пристигнал

рано тази сутрин от Лондон, седеше до Евгений.

Оставаха само няколко минути и Густав влезе с шестимата мъже от настоящия

борд. Двама бодигарди се бяха разположили от двете страни на вратата. Хората

на предната редица станаха да поздравят, а някои се здрависаха с него. Някои

дори му се поклониха. Дейвид остана прав, докато Густав и хората му заемаха

местата си. Човекът, изглежда, напълно бе забравил за отвратителното си

поведение по време на пресконференцията преди няколко минути.

Дейвид си помисли, че няма да е лошо и той да седне, но после реши, че не

бива да нарушава етикета и остана прав. Майкъл се настани в самия край на

втория ред. Мълчалив и напрегнат. Том не се виждаше никъде, но Дейвид

усещаше присъствието му. Дигиталният часовник на стената показа 12:59. Скоро

вратите щяха да бъдат затворени. След това никой нямаше да бъде допускан.

Дейвид улови някакво движение и видя, че Питър де ла Грип влиза със забързана

крачка. Наталия беше точно зад него в елегантен костюм и обикновена, но

стилна прическа. За секунда Дейвид изгуби контрол.

И след това вратите се затвориха. Осветлението беше насочено към сцената,

останалата част от залата беше слабо осветена. Червените цифри се обърнаха на

1:00, Дейвид стисна юмруци в джоба си и се подготви физически и умствено за

битката на живота си.

Следващите няколко часа щяха да определят цялото му бъдеше.

Густав стана и се качи на сцената.

Спонтанни аплодисменти и няколко окуражителни подвиквания. Густав кимна

сериозно, почти вежливо. Аплодисментите и разговорите затихнаха и той обърна

поглед към публиката. Дребни акционери с по пет акции и огромни акули с

милиони се взряха в него.

– Дами и господа – започна Густав. – Уважаеми акционери, добре дошли на това

извънредно генерално събрание. – Той огледа с мрачно, но спокойно изражение

публиката от над седемстотин души. – Първа точка от дневния ред е избор на

председател на събранието.

Дейвид слушаше изброяването на всички формалности и след малко един

адвокат от най-солидната адвокатска кантора в Стокхолм зае мястото си на

масата, придружаван от секретарката си. Густав слезе от сцената и последваха

още формалности и уточняване на реда. Но понеже изборът на борд беше най-

важната точка, не отне много време да се приключи и с това.

– Имаме две предложения за състава на борда – каза адвокатът с толкова сух

глас, че Дейвид имаше усещането, че всеки миг гласните му струни ще се

скъсат. – Едното предложение е да бъде преизбран настоящият борд. Другото

предложение е представено от „Хамар Капитъл“ и се състои от следните лица… –

Той изброи имената на Дейвид, Майкъл и на останалите хора, които бяха избрали

за борда. – Първо ще дам думата на граф Густав де ла Грип, председател на

борда на „Инвестум“, който ще сподели своите възгледи.

Густав се върна на сцената и изнесе половинчасова лекция. Дейвид и Майкъл се

спогледаха.

– Сега давам думата на Дейвид Хамар – съобщи адвокатът най-накрая.

Време беше.

Залата потъна в мълчание.

Адвокатът се загледа в пълните редици.

И после всичко потъна в мрак.

Дейвид се качи на сцената. Залата беше потънала в пълен мрак – поредната

драматична идея на Малин, която не изглеждаше чак толкова зле, когато му я

представи за първи път, но сега не му се струваше най-доброто решение. Едва

виждаше собствените си ръце. Все пак успя да се качи на сцената и тихичко се

помоли да е успял да уцели мястото, където трябва да се намира подиумът и да

не е застанал прекалено близо до края на сцената.

И после просветна един-единствен прожектор. Точно над Дейвид. Първият лъч

го ослепи и пак не можеше да вижда нищо. Хората започнаха да шептят. Изчака,

докато очите му се адаптират към светлината, и започна да различава контурите

на седящите на първия ред. Забеляза Александър, Евгений Толстой и майката на

Наталия.