– Ето ги – каза Майкъл.

Пред сградата беше спрял един мерцедес. Шофьорът отвори вратата и от

задната врата излезе Густав де ла Грип. Той оправи консервативното си сако и

още по-консервативната си вратовръзка и изчака жена си да излезе от колата.

Никой друг? Дали Наталия щеше да дойде, или щеше да изпрати някой свой

представител? И имаше ли някакво значение?

Няколко журналисти забелязаха знаменитата двойка. Дори от такова голямо

разстояние се виждаше, че Густав бе решил напълно да ги пренебрегне. Тръгна

право към входа. Ебба вървеше до него.

Малин дойде да го вземе за интервютата. Беше сложила огромно лого на

„Хамар Капитъл“ и му каза да застане пред него. Тази жена наистина го

развеселяваше. Тя се усмихна и прошепна:

– Наистина ли е чак толкова голямо?

– Може би е големичко.

Въпреки това, той застана където му беше казала, взе микрофона и започна да

отговаря на въпросите, които буквално се изстрелваха към него, и след всеки

въпрос блясваше светкавица на професионален фотоапарат. С ъгълчето на окото

си той забеляза Том, който се бе присъединил към тях, така че да има поглед

върху цялата зала и за да може да гледа заканително всеки един присъстващ

журналист.

Някой извика:

– Носи се слух, че всичко това е свързано с някаква лична вендета между Вас и

семейство Де ла Грип. Ще потвърдите ли?

Дейвид се усмихна и отговори мило и учтиво:

– Разбира се, че не.

– Какво искате да постигнете с това поглъщане на „Инвестум“?

– Компанията не работи с пълния си потенциал.

– Защо искате всички членове на Де ла Грип извън борда на директорите?

– „Инвестум“ има нужда от борд, който да може да се изправи пред

предизвикателствата на един доста променлив и суров глобален пазар – отговори

той. Ако човек можеше да чете между редовете, щеше да разбере намека на

Дейвид, че сегашният борд се състои предимно от възрастни мъже, които не

могат да се справят в съвременната ситуация.

– „Хамар Капитъл“ е била проучвана от шведските финансови власти, нали?

Дейвид кимна. Тези журналисти започваха истински да го дразнят.

– Да, но не откриха никакви нередности – отговори той.

Макар че положиха толкова много усилия.

Той продължи да отговаря на въпросите, докато Том държеше ситуацията под

контрол. Шумът се покачваше с всяка изминала минута. После журналистите се

развълнуваха, люшнаха се като море и Дейвид видя Густав де ла Грип, последван

от няколко асистенти, които всъщност бяха охранителите му.

Том също ги забеляза и направи крачка напред, поглеждайки въпросително

Дейвид.

– Само кажи и ще ги направя на кайма тези пикльовци.

Дейвид поклати глава. Искаше да види какво ще се случи. Густав винаги

отбягваше публични конфронтации, особено пред пресата. Стилът му на

управление беше по-скоро пасивно-агресивен, основан на омаловажаване и пълно

пренебрегване на хората. Зад вратите на залите и кабинетите си той беше

истински тиранин – крещеше и обиждаше. Навън обаче запазваше студена

вежливост. Въпросът сега беше дали Густав е под достатъчно голямо

напрежение, за да изостави обичайните си стратегии?

Охранителите на Густав бутаха журналистите, които не им правеха път

достатъчно бързо. Лицето на Дейвид остана напълно безизразно, макар че пулсът

му рязко се покачи. Стоеше неподвижно, с едната ръка небрежно пъхната в

джоба и изчакваше да настане тишина поне сред журналистите. Никой не

искаше да изпусне и дума от това, което щеше да се случи. Ставаше въпрос за

битката межди момчето от бедно работническо семейство и царя на шведската

индустрия и търговия.

Новите пари срещу старите.

Густав се подаде иззад морето журналисти. Огледа ги и после очите му се

спряха върху Дейвид. Гледаше го сякаш беше кучешко лайно, залепило се за

подметката му. Бяха минали толкова години, но Дейвид все още помнеше този

поглед. Спомни си как дойде в училището след изнасилването, как „пое“ нещата

под контрола си, как започна да се разпорежда какво и как да се направи, сякаш

училището и персоналът бяха само едно разширение към личното му имение.

Как бе унижавал Дейвид и майка му пред всеки, който имаше уши да чуе каква

долнопробна измет са те. И до днес Дейвид помнеше колко безпомощен беше

пред него тогава – принуден да замълчи. Помнше и срама, че се бе предал пред

лицето на властта и парите. Бяха го тормозили, пребивали, бяха изнасилили

Каролина. Постепенно съсипаха майка му и през цялото време си вярваха, че

имат право, че законът е на тяхна страна. Това беше сигурността, която Густав и

хора като него приемаха за даденост, както приемаха за даденост величието на

титлите си. От векове.

И точно в този момент, докато стоеше пред Густав и всички тези журналисти,

Дейвид разбра, че всичко си е заслужавало.

Всички жертви, които бе направил.

Щеше да го извърши това без никаква милост.

Защото всички те – Наталия, Майкъл и Каролина – не бяха прави.

Отмъщението можеше да е много хубаво нещо.

Най-сетне щеше да направи това, за което мечтаеше от мига, в който го

заплашваха в директорския кабинет. След като бяха превърнали гърба му в

непоправима мрежа от белези и му бяха казали, че ако не спре моментално да

тормози семейство Де ла Грип, ще да дойдат с адвокатите си и именно те ще се

погрижат такива боклуци като нежо, майка му курвата и бавноразвиващата се

сестра да бъдат смазани, както се прави с гнусни плъхове. Последното беше

казано лично от директора. Същият директор, който нямаше нищо против да има

връзка с Хелена Хамар няколко месеца, преди адът да се изсипе над тях. Него

Дейвид успя да смачка финансово преди няколко години. По-рано се беше

справил и с другите двама, които бяха участвали в изнасилването. Беше им

разсипал живота и беше оставил само пепел от финансовото им състояние.

Нещата, които Наталия беше чела за него, бяха преувеличени, но като цяло

истината. Тези мъже трябваше да си платят. Той се беше справил с тях, беше се

поучил от грешките си и беше продължил напред.

Сега оставаше само „Инвестум“.

Густав и Питър де ла Грип.

Нещо в Дейвид се преобърна. Погледна право към Густав, видя как

светкавиците на апаратите засвяткаха, и се усмихна.

Наистина щеше да се наслади на това.

– Густав! – извика един телевизионен репортер.

Густав го погледна студено, но журналистът не помръдна. Атмосферата се

нагорещяваше и пресата надушваше кръв.

– Какво е усещането ви днес? Какво ще стане с „Инвестум“?

Густав не успя да скрие гримасата си.

– Мисълта, че господин Хамар е така заинтересован от компанията ми, е

наистина ласкателна. – Сарказмът капеше от езика му. – Разбира се, всеки е

напълно свободен да купува и продава акции на стоковата борса.

– Но какво ще се случи, ако Дейвид Хамар успее да направи нов борд? – попита

друг журналист. – И какво мислите за Дейвид Хамар? Откровено, ако е

възможно.

Густав направи кисела физиономия, сякаш наистина не искаше да отговаря на

този въпрос. Дейвид наблюдаваше с открито забавление. Надутият Густав

очевидно не бе планирал да отговаря на някакви мизерни журналисти от

телевизията, ежедневниците и скандалните колони на бизнес пресата.

– В крайна сметка, това трябва да се реши от акционерите – отвърна почти

задавено Густав.

– Говорихме с представител на един от националните пенсионни фондове и той

не изглеждаше зле настроен към Дейвид Хамар. Според него идеята той да е в

борда е доста добра. Какво мислите за това? Обикновено фондовете са лоялни на

вашата компания. Смятате ли, че ще гласуват за Дейвид?

– Това би било истинска катастрофа – намръщи се Густав.

– Какво мислите за вариант, в който Дейвид Хамар да предложи борд без нито

един представител на семейството ви?

– Това е напълно безотговорно – изсъска Густав. – Един човек, който тепърва

влиза в този бизнес, не може да знае как работи финансовият сектор.

– Какво мислите за високия процент жени в предложения от Дейвид борд? Как е

успял да открие толкова много компетентни жени, а вие до този момент не

успяхте да намерите нито една?

– Това е очевидно опит да се спечели общественото мнение. Ние приемаме

отговорностите си много сериозно и правим избора си въз основа на придобития

през годните опит и експертността на утвърдилия се персонал. – Това не беше

никак умно, помисли си Дейвид. Като цяло представянето на Густав пред

журналистите беше пълна катастрофа от началото до края. Мъжът не беше

свикнал на такава липса на респект от страна на медиите и те успяха да го

подмамят да каже това, което наистина мисли, а не което трябва да се казва пред