замисли се и пак продължи: – Това нещо между теб и Дейвид Хамар? Как се

справяш?

– Не мога да говоря за това – отвърна тя с предупредителен тон. –не сега.

Думите ù бяха толкова резки, че сама се изненада на грубостта си. Изплаши се.

Какво я правеше такава? Александър сви рамене, сякаш въпросът вече не го

интересуваше, и бързо смени темата.

– Добре. Стягай се и да отиваме на това малко събранийце.

– Мислиш ли, че ще е много зле?

Александър я гледаше с красивите си сини очи.

– Не. Мисля, че ще бъде много по-зле.

51

Питър се отдалечи от сградата на Наталия, почти радостен да се махне от там.

Нямаше търпение да се разкара от брат си и сестра си. Мислеше, че ще е хубаво

да отидат заедно, но когато ги видя, изпита истинско раздразнение. Не знаеше

дори защо отиде. Когато видя Александър и Наталия, чувстващи се съвсем

комфортно в компанията един на друг, се вбеси и се почувства излишен. В

известен смисъл така беше, откакто се помнеше – Наталия и Алекс в съюза на

надарените, умните и уверените деца.

Не можеше да разбере защо това все още го тревожеше. Те бяха пораснали,

всеки живееше своя собствен живот и макар че на хартия той да бе постигнал

много повече, не го усещаше така.

Отне му петнадесет минути да стигне до мястото. Сърцето му биеше

неконтролируемо. Колко пъти през последните няколко дни си бе помислял, че

ако сега получи сърдечен удар, всичко просто ще приключи? Не искаше да умре,

не съвсем. Но понякога му се струваше такова облекчение да може да избяга.

Всички изисквания към него притискаха гърдите му и той постоянно трябваше да

се бори с тях, за да не го тикнат в гроба.

Вдигна поглед към терасата на хотела. Сега беше благодарен, че реши да

продължи да следи Каролина Хамар. Беше научил, че е в „Гранд Хотел“. Беше се

преместила през уикенда.

И Питър знаеше какво трябва да направи.

Сега, когато знаеше, че е жива, това беше единственото логично нещо.

Намали крачка и изведнъж се поколеба.

Все още имаше време да промени решението си. Ако го направеше,

последствията настина щяха да бъдат непредвидими. И нямаше да има връщане

назад. Никой не знаеше, че е там.

Ако прецакаше нещо, никой нямаше да разбере.

Искаше му се да умее да взема важни решения.

Беше вземал прекалено много решения, които за негово раздразнение и сякаш

с някаква намеса на злата съдба го бяха тикали точно в тази посока. Всички тези

моменти, в които не можеше да понесе повече стреса. Всичкият тормоз и

изтезанията в „Скогбака“. Дейвид Хамар с неговото категорично нежелание да се

подчинява. Хамар, на чийто гръб Питър бе изкарал целия си гняв. Каролина.

Къде се обърка всичко? Какво би се случило, ако никога не бе срещнал

Каролина?

Питър много добре знаеше как бе свършило всичко, но как всъщност бе

започнало?

Тя ни провокира. Тя всъщност го искаше – колко пъти си беше казвал точно

тези думи? Един импулсивен акт, жестоко напрежение, поредица от

обстоятелства и изведнъж си изнасилвач. Макар че по документи не беше. Никой

не каза нищо, никой не повдигна обвинение. Каро беше изчезнала и всичко бе

заличено, сякаш никога не се бе случвало.

А сега се беше върнала.

Единственият свидетел на онова, което от цяла вечност се опитваше да потисне

и изтрие от себе си.

Как се беше случило? Питър не знаеше.

Той мина през вратата на хотела сякаш в мъгла. Широко усмихнатият портиер

го поздрави.

Баща му винаги бе казвал, че изборът, който прави, го определя като човек,

като мъж.

Питър погледна листчето с номера на стаята ù. Дали този избор щеше да го

определи сега? Щеше ли най-сетне да се освободи?

52

Дейвид и Малин пристигнаха много рано в понеделник сутринта и отидоха в

залата за конференции. Застанаха на остъкления балкон с изглед към огромното

лоби. Езерото Марален и целият Стокхолм блещукаха през прозорците, които

бяха от пода до тавана. Под тях охраната на двете компании, обслужващият

персонал и организаторите на конференцията търчаха наляво-надясно и си

гонеха задачите.

Залата беше огромна. Най-голямата в Стокхолм, ако не броим спортните зали.

Дейвид знаеше, че ще има небивал интерес към събранието на акционерите, но

това? Хората просто се изливаха в лобито и показваха поканите или

удостоверяваха правото си да присъстват.

– Ами ако няма достатъчно място? – попита Малин, сякаш като ехо от мислите

на Дейвид. – Хората ще се побъркат, ако не успеят да влязат.

Том, който отговаряше за охраната, дойде при тях. Здрависа се с Дейвид и

после с Малин, която успя да не се намръщи от болка при силното му

ръкостискане.

– Как върви?

– Мисля, че вече започват да се карат. Всички събрания на акционери ли са

така?

– Не – отвърна Дейвид. – Повечето са толкова тихи и спокойни, че можеш да

спиш през цялото време.

– Това не се очертава да бъде такова – констатира Том.

– Не, ще прилича на гладиаторска битка. Могат ли да намерят още столове?

Малин кимна и отлепи телефона от бузата си.

– Току-що говорих с директора на „Връзки с обществеността“ на „Инвестум“ –

каза тя и направи такава кисела физиономия, че всеки разбра какво мисли за

него. – Твърди, че вътре могат да влязат седемстотин души.

Дейвид погледна въпросително към Том, който кимна и каза:

– Това трябва да е достатъчно.

Малин се извини и се отдадели от тях.

Дейвид улови погледа на Том и попита тихо:

– Всичко в хотела спокойно ли е?

Беше успял да убеди Каролина да не идва на събранието. Дърпаше се и не

искаше да го послуша, но накрая реши да изпрати адвоката си.

Може би бе разбрала, че ще ù дойде прекалено много, но през цялото време му

се струваше разсеяна и Дейвид се притесняваше.

– Сложил съм човек при нея – каза Том. – Само като превантивна мярка. Не

считаме, че има какво да я застраши. – Усмихна се безрадостно. – При теб обаче

положението не е такова. Тук трябва да има поне сто души, които ще се радват

да получиш удар, докато говориш. Това е като събрание на всички, които искат

да видят главата ти, набучена на кол.

Дейвид се усмихна.

– Това е финансовият елит. Повечето са цивилизовани.

– Да бе, знам ги аз – каза саркастично Том и погледна към лобито, където вече

пускаха първите акционери. Всеки беше подлаган на щателна проверка. После

влизаха и им се предлагаха напитки и нещо за хапване. Засега хаосът беше доста

добре организиран.

Майкъл, който днес беше облечен в необичайно кротки и приглушени цветове,

дойде при тях и каза:

– Това място е обсадено отвсякъде. Полицията е отцепила целия вход и

половината улица. Започва да прилича на истинска лудница.

– Най-гадни са тези от медиите – добави Том с присвити очи. Беше си пуснал

брада след последната им среща и сега изглеждаше направо страшен.

– Опитай се да не ядосаш четвъртата власт – помоли Дейвид, понеже знаеше, че

Том ненавижда пресата и смяташе журналистите за нещо много по-гнусно от

заразни плъхове. Имаше обица на едното ухо и сега кимаше на нещо, което само

той можеше да чуе през слушалката в ухото му.

– Трябва да направя една обиколка. Ти няма да ходиш никъде без моето

знание! – погледна Дейвид със заканително изражение. – Разбра ли ме?

Майкъл се загледа след отдалечаващия се Том.

– Ще прозвуча ли много глупаво, ако кажа, че този ме плаши?

– Не, Том е страшен само когато е в това настроение. Или може би когато е в

каквото и да е настроение. Но знае какво прави.

Глъчката долу ставаше все по-ожесточена. Персоналът на „Инвестум“ носеше

пълна отговорност за организацията, понеже те бяха домакините, но Дейвид

категорично беше изискал да има свой собствен персонал и охрана. Малин и

хората ù се занимаваха с всичко, свързано с „Хамар Капитъл“ – с пресата, с

информацията, – а Том и хората му бяха ангажирани със сигурността им. Малин

се върна с бърза крачка при тях и попита:

– Мислиш ли, че можеш да дадеш няколко интервюта за пресата? – попита, без

да откъсва поглед от часовника си.

– Просто ми кажи къде искаш да отида – отвърна Дейвид.

– Супер. Връщам се след пет минути.

През това време очите на Майкъл бяха заковани в Аса Белке, която точно

слизаше от едно такси. Навън беше облачно и хладно. Времето се беше

променило за една нощ и сега беше сиво и мрачно. Но Аса просто грееше. Бе

облечена в бяло, платинената ù коса поскачаше на жилави кичури по раменете

ù. Тя уверено тръгна напред с изумителен баланс върху убийствено високите

токове на белите си обувки.

– Изглежда като филмова звезда – обади се Дейвид.

– Изглежда като едно голямо бедствие.

Да, и това е вярно.