ембрион с размер на палец.

Днес започваше седмата си седмица. Все още не можеше да повярва. Всяка

сутрин се събуждаше и си мислеше, че е било само сън. Но след малко

осъзнаваше, че все още е бременна.

Много ù се искаше да сложи длани върху плоското си коремче, но се стърпя и

задържа пръстите си около чашата. Александър щеше да забележи веднага.

Интуицията му беше смъртоносна. Наталия осъзна, че все някога трябва да каже

на братята си. Да им каже, че не им е точно сестра, че очаква дете, че баща им

се е отрекъл от нея и че е безработна.

– Добре ли си? – попита Александър, който я изучаваше много внимателно. –

Много си бледа.

– Има нещо, което… – започна тя, но на вратата се позвъни.

– Аз ще отворя – каза категорично Алекс и стана.

Наталия се заслуша в гласовете в коридора и после в приближаващите крачки.

Гласовете ставаха все по-високи и още преди да влязат в кухнята, Питър и

Александър вече се караха за нещо.

Тя гледаше братята си и си мислеше колко си приличат и колко всъщност са

различни. Лицето на Питър беше почервеняло от гняв, а Александър изглеждаше

като истински аристократ с онази смесица от подигравка и неприязън, която като

че изпитваше само към Питър.

Винаги едно и също, помисли си мрачно Наталия. Техният конфликт сякаш

никога не можеше да утихне. Опита се да си спомни дали и като деца са били

такива, или бяха развили тази антипатия един към друг с течение на времето.

Питър беше седем години по-голям от Александър. Тя беше родена малко преди

Алекс – не трябваше да забравя, че е незаконородено дете, – но наистина не

можеше да си спомни време, когато двамата да не са се карали. Може би когато

едва прохождащият Алекс е вървял с несигурни крачки след брат си не е било

така? Или се заблуждаваше? Напоследък не беше сигурна в нищо.

Освен това, от известно време Алекс използваше всяка възможност да осмива

житейските избори на брат си и на начина, по който лазеше на колене пред баща

им. От друга страна, Питър се хващаше за всичко, което Алекс правеше или не

правеше за семейството. Наталия подозираше, че в дъното на всичко това беше

фактът, че Питър винаги се бе чувствал на второ място на Александър – никога не

бе притежавал неговия естествен чар. Да завиждаш на Алекс бе като да

завиждаш на изгрева или на някоя безумно красива картина.

Питър я поздрави с кратко кимване, отказа предложения чай и се облегна на

плота със скръстени ръце.

Александър седна на стола си, а устните му бяха извити в скована усмивка.

Наталия отпи от чая си, който вече беше изстинал. Всъщност беше тъжно – три

деца от една майка, които нямаха нищо общо един с друг.

Тя тайно хвърли поглед на Питър и се опита да си представи как изнасилва

Каролина. Как изобщо изнасилва някого. Толкова ли беше брутален и жесток? И

ако беше така, как бе успял да живее с вината толкова години? И какъв извод

трябваше да направи за самата себе си, че дори сега не правеше нищо по

въпроса, не влизаше в спор с него?

Александър почукваше с пръсти по масата и изведнъж ù хрумна, че той може

би знае за изнасилването. Все пак малкият ù брат беше ходил в същото училище.

Беше ù разказвал на какво бяха подложили Дейвид. Със сигурност знаеше нещо.

Всичко, което до преди няколко седмици ù изглеждаше стабилно и сигурно в

живота ù, сега започваше да се разпада. Каквото и да се случеше отсега нататък,

никога нямаше да е същото. Това заключение не беше новост, но беше много

болезнено.

Майка ù не бе отговорила на нито едно телефонно обаждане.

Наталия бавно осъзнаваше колко дълбоко бе стигнала разрухата. Нещата, които

се случваха, нещата, които бяха и не бяха сторили, излизаха на повърхността и

променяха живота ù завинаги. А тя трябваше да е готова да се справи с всичко,

каквото и да бе то.

Питър се изсмя презрително на нещо, което Алекс каза. Не трябваше да идва,

ако през цялото време щеше да спори и да се кара. Но това беше Питър,

истинският Питър. Не можеше да понесе мисълта, че брат му и сестра му правят

нещо, без той да знае или да участва. Трябваше да е наоколо, за да ги държи под

око.

На вратата пак се звънна.

– Аз ще отворя – каза Наталия и с известно облекчение излезе от кухнята. В

дома ù рядко имаше такъв трафик от хора и се зачуди кой ли идва сега.

– Здравей – каза Джина, когато Наталия отвори вратата. Жената държеше

ключовете си и с учудване и извинение в гласа добави: – Не знаех, че си у дома.

– Извинявай, съвсем забравих, че идваш по това време – каза Наталия. Не

помнеше, че е обикновен работен ден. Разбира се, Джина не знаеше, че Наталия

е безработна и че вече прекарва повече време у дома. Никога досега не бе

подозирала колко е трудно да имаш толкова много тайни от хората.

– Влизай, ние точно излизахме – каза тя и покани Джина.

От онзи ден, когато Наталия отказа да отвори вратата след пълния си нервен

срив, атмосферата между двете беше леко напрегната. Сякаш балансът се бе

изкривил по някакъв невидим начин. Наталия тръгна към кухнята, а Джина я

последва като тиха сянка. Александър стана и я поздрави с обичайния си чар и

естествена приветливост. Питър напълно я игнорира, макар че се бяха виждали

няколко пъти. Само я изгледа с празен поглед и сви вежди, сякаш беше под

достойнството му да я поздрави.

– Ще започна от хола – каза Джина, извади от килера препаратите си за

чистене и излезе от кухнята с приведена глава.

– Благодаря – каза с неудобство Наталия. Искаше ù се да се извини за грубостта

на Питър, да му обясни, че не може да дели хората на класи, но моментът

отмина, а и това нямаше да промени нищо. Не и в тази ситуация.

– Можеше поне да кажеш едно добър ден – изсъска Наталия.

– Моля? – попита Питър, истински изненадан. – На нея? Но тя е тук само да за

чисти, нали? Защо да я поздравявам? Не знаех дори, че знае шведски.

– Шшшш, тихо – предупреди го Наталия.

– Ти си такъв огромен задник – каза Александър.

– Не ми дреме какво мислиш. Не правиш нищо разумно. Пиеш, вземаш

наркотици и спиш безразборно с жени. Едва ли точно ти си този, който ще ми

изнася лекция по морал – каза Питър с презрително повдигната вежда. – Не знам

дали дори днес си трезвен.

Очите на Александър проблеснаха, но след това той премина през онази до

болка позната на Наталия трансформация, която я плашеше до смърт.

Изражението му ставаше хладно и безразлично, дори отегчено, и Алекс

изчезваше зад някаква маска. Сякаш нищо на този свят не заслужаваше

вниманието и грижата му. Никой не можеше да изключва емоциите си по такъв

бърз начин.

– О, да, трезвен съм. Засега поне. Опитай се да не се паднеш от този висок

морален пиедестал.

Наталия погледна братята си. Всъщност си приличаха повече, отколкото биха

признали. И двамата бяха високи и силни, със сини очи и руса коса. За разлика

от нея. Как бе могла да пропусне тази подробност! Толкова е било очевидно! Тя

беше съвсем различна, не само защото беше жена, но и генетично различна.

Очите ù не се откъсваха от Питър. Дали да му каже, че знае за изнасилването?

Трябваше да говори с него, но не и когато Алекс слуша.

Потърка челото си. Скоро щеше да се наложи да седне и да реши в каква

последователност да направи всичко. Списъкът на нещата, за които трябваше да

говори с хората, ставаше все по-дълъг. Може би щеше да се наложи да направи

таблица на ексел.

От коридора се разнесе звукът на прахосмукачката. Питър се сепна, погледна

часовника си и изведнъж каза:

– Трябва да тръгвам. Ще се видим направо там.

– Къде отиваш? – попита учудено Наталия. Беше решила, че ще тръгнат заедно

за събранието. Питър погледна през рамо.

– Преди това трябва да свърша нещо важно.

– Знаеш ли къде отива? – попита Наталия, след като брат им излетя през

вратата.

– Никаква идея – отвърна напълно незаинтересовано Алекс.

– Надявах се тримата да поговорим малко, да се съюзим, да проявим някаква

солидарност.

– Солидарност? – попита саркастично Александър. – Наистина? Знам, че искаш

да се бориш за семейния бизнес, че даваш всичко от себе си и ти се възхищавам,

защото заслужаваш само това – възхищение. Но, скъпа моя Наталия, дори ти не

можеш да спасиш това.

– Мога да се опитам – каза тя, раздразнена от нежеланието му да се бори. –

Говорих с вуйчо Евгений. И той ще дойде. – През последните две седмици беше

говорила с толкова много хора, че челюстите я боляха.

– Какво каза?

– Не много. Мисля, че „Хамар Капитъл“ са стигнали до него първи.

– Наталия, как… – Тонът на Александър беше тревожен, обезпокоен. Млъкна,