Не исках да ме проследят днес следобед.

– Хм. Ясно, не е за първи път. – Наистина ги бяха следели доста често и преди.

Финансовият свят понякога падаше до нивото на обикновен шпионаж. В крайна

сметка информацията струваше много повече от всяка валута.

– Съжалявам, че побягнах, без да се обадя – каза Дейвид. – Трябваше да се

погрижа за нещо.

– Няма проблем.

– Видях се с Наталия.

– И идеята оказа ли се добра? – попита Майкъл, докато въртеше бутилката в

ръцете си.

– Не, тук съм съгласен с теб. Но трябваше да изясня нещо с нея и сега искам да

го кажа и на теб.

– Целият съм в слух – въздъхна Майкъл

Дейвид му разказа всичко.

За срещата между Каролина и Наталия предишния ден, за всичко, което се

беше

случило

в

„Скогбака“,

и

за

участието

на

Питър.

Разказа

му абсолютно всичко. И се почувства страхотно. Точно както се почувства,

когато разказа на Наталия. В един кратък момент там, сред изложбата на икони,

Дейвид бе изпитал спокойствие и помирение със себе си за първи път от толкова

много години. За малко, преди нещата между тях отново да прераснат в конфликт

и да се скарат пак, но въпреки това се чувстваше спокоен. Най-сетне успя да

събере сили да разкаже на някого за Каро. Наталия го бе изслушала, а той се бе

почувствал като на изповед. Никога не беше осъзнавал какво ужасно бреме е

била тази тайна.

Разбира се, Наталия беше шокирана и Дейвид се запита дали има човек на

света, от когото да е крил толкова много неща, когото да е мамил така, както

беше постъпил с нея. Ако я беше разбрал правилно, тя никога нямаше да му

прости и да му се довери, а той дори не искаше да си помисля колко непоносима

беше тази болка. Но беше щастлив, че ù каза за Каро. Поне го чу от него, а не от

някой таблоид. Повишеното внимание на пресата като че бе поутихнало.

Журналистите все още питаха за „Скогбака“, ровеха, но не така настървено както

в началото. Всъщност се оказа, че нито изнасилването, нито побоят бяха

докладвани в полицията – най-ужасните факти бяха останали скрити. И никой от

забърканите в историята нямаше желание да ги прави публично достояние.

Дейвид погледна Майкъл, който изглеждаше шокиран.

– Това е напълно невероятно – каза той с невярващ глас.

– Да.

– Имаш сестра? Това е… това е…

– Да.

– И никога не си казвал на никого за нея?

– Да.

– И Питър де ла Грип е извършил всички тези кошмарни неща?

– Да.

– Цялата сделка беше толкова странна – каза Майкъл. – Ти и Наталия, всички

тези лични отмъщения. И имаш сестра, за която аз не съм чувал. За която никой

не е чувал.

– Съжалявам, но всичко това беше заради нейната безопасност.

– Това го разбирам – махна разсеяно Майкъл. Изглежда мислеше за нещо

друго. – Каза, че е имало заплаха за нея?

– Това беше преди много време, но никога не е излишно да си предпазлив.

– Тогава защо сега е тук? В Стокхолм?

– Сестра ми има дялове в „Инвестум“ – усмихна се Дейвид. Беше ù ги купувал

малко по малко, години наред, но сега вече имаше доста.

– Ще гласува ли?

– Да. Опитах се да я накарам да изпрати някой друг. Но тя искаше да дойде

лично. Понякога е много упорита.

Майкъл повдигна вежди и остави бутилката с вода.

– Ще трябва да осмисля тази информация.

– Разбирам.

– Но това е всичко, нали? Нямаш повече тайни? Имам предвид други скрити

роднини, за които трябва да знам?

На вратата се почука.

Дейвид поклати глава и каза:

– Не, няма повече… Влез!

Малин промуши глава между рамката и вратата.

– Дейвид?

– Да.

– Един мъж иска да се види с теб.

– По това време? Кой?

Малин го изгледа смутено. Погледна Майкъл, а след това отново Дейвид.

Погледът ù се насочваше ту към единия, ту към другия. Накрая каза:

– Не знам как да го кажа…

– Кое да кажеш? – попита Дейвид.

Майкъл също я погледна с изумление.

Хвърли поглед към двамата още няколко пъти. После с тежка въздишка и

извинителен тон съобщи:

– Казва, че ти е баща.

46

Тишината, която изпълни офиса, беше осезаема. Майкъл удари с длани върху

бюрото, а пръстените му издрънчаха. Един от камъните проблесна заканително.

Майкъл се изправи бавно, наведе се напред и погледна Дейвид мрачно в очите.

– Давай. Това е твоя битка – каза със сподавен глас. – Господин рисков

предприемач, основател и мой супергерой. – Челюстите му се движеха насечено,

произнасяше всяка сричка натъртено. – Но след ще си поговорим. Този път

наистина. За бъдещето. Моето и твоето. – Хвърли на Дейвид един последен

гневен поглед, вдигна ръцете си от бюрото, взе празната бутилката от водата и я

смачка, кимна на Малин и излезе.

– Кажи му да влезе – каза Дейвид, след като Майкъл излезе.

Той се изправи.

Това няма да продължи дълго.

Малин промърмори нещо, след което Дейвид видя мъжа.

– Може да влезете – каза Малин с голяма доза несигурност и му направи път

към кабинета на Дейвид, който стоеше със скръстени ръце и оглеждаше

посетителя си.

– Карл-Ерик Тесин. Граф Тесин – поправи се тя. Жената, която никога не губеше

контрол, сега беше притеснена.

– Благодаря, Малин. Може да си тръгваш. Това няма да отнеме много време, –

Дейвид беше умишлено груб и съвсем съзнателно позволи на гнева си да проличи

в гласа му. Как смееше този човек дори да си помисли, че може да дойде тук?

Малин затвори вратата тихо и ги остави сами.

– Здравей, Дейвид. – Карл-Ерик говореше тихо, с ясен глас, който Дейвид

асоциираше повече от всичко с неговата класа и злоупотребата с власт.

– Какво, по дяволите, правиш тук? И какво искаш, мамка му?

Лицето на Карл-Ерик леко потрепна.

– Опитвах се да се свържа с теб.

– И?

Никакъв гняв. Карл-Ерик винаги е бил страхлив, уклончив човек.

– Писах ти. И се обаждах. Ти не отговори – каза все така тихо.

– Не – отвърна рязко Дейвид, без да казва нищо повече, с нежелание да

продължи този разговор. Карл-Ерик нямаше какво да му каже, нямаше нещо,

което Дейвид искаше да чуе от устата на този човек. Мразеше го, мразеше баща

си, графа. Самата дума татко беше толкова безсмислена и лишена от всякаква

нотка на обвързаност, че стомахът му се обърна. Именно този граф с южняшки

шведски диалект и опетнено родословно дърво, който имаше деца – не едно, а

две – от младата и красива Хелена Хамар. Човекът, който в края на седемдесетте

се бе запознал с необразованата сервитьорка в Стокхолм и който бе започнал

връзка с нея. Направил ù бе бебе и изобщо не се бе замислил за варианта да се

разведе с жена си, която бе с подходящото за един граф потекло. Никакви думи

не можеха да опишат презрението, което Дейвид изпитваше към него. гледаше

го с празен поглед, студено и безразлично. Ако някой знаеше какво е да подадеш

ръка и да ти отговорят с пълно безразличие, това беше Дейвид.

– Видях те в Бастад – продължи Карл-Ерик.

Дейвид също бе го видял, но така както Карл-Ерик беше отказал да признае

двете си извънбрачни деца, така и Дейвид отказваше да признае съществуването

му.

– Четох за теб във вестниците. Прочетох всичко.

Едно време това да имаш баща бе от значение за Дейвид. Беше имало и случаи,

в които се бе питал къде е сгрешил, че собственият му баща да не го иска.

Веднъж се беше качил на автобус, без да каже на майка си. Бе отишъл чак до

Сконе и бе стоял пред вратата на огромното имение, където баща му живееше

със жена си и законните си деца. Уморен и тъжен, той се бе прибрал у дома и бе

затворил вратата към миналото си завинаги.

Бяха минали години и Карл-Ерик можеше вече и да е умрял, но това нямаше

никакво значение за Дейвид. За него този човек беше мъртъв отдавна. Тази

омраза бе едно от нещата, които Дейвид подхранваше с годините, осъзнавайки че

не можеш да мразиш умрял човек. Ненавиждаше този мъж точно толкова,

колкото мразеше Густав и Питър де ла Грип. Този мъж, който се дистанцираше,

който използваше хората и после си отиваше, който разочароваше и беше слаб…

Дейвид искаше да вярва, че няма нищо общо с Карл-Ерик Тесин.

– Както казах вече, какво искаш? – Дейвид пое дълбоко дъх и се опита да укроти

гнева си. Не искаше да показва, че този човек може да му повлияе. – Давам ти

две секунди и след това изчезваш оттук. Завинаги.

Мразеше този гняв, искаше му се да е безразличен.

Майка му беше обичала този човек. Ако той ù бе отвърнал със същото, сега

нещата щяха да са различни. Каролина нямаше да е пострадала, а на майка му

нямаше да се е налагало да работи до изнемогване. Може би щяха да живеят

щастливо до края на шибания си живот.

– Много ми се иска да те опозная, да установим връзка помежду си. – Дейвид не