нейното експертно мнение малко повече алкохол беше решение на повечето

проблеми. Да се държи безобразно и да пие много – двата стълба, на които се

крепеше съществуването на Аса Белке.

Тя вдигна крака на бюрото и пак затвори очи. Знаеше, че Густав и много силно

се бяха надявали тя и Питър да се съберат, за да може момичето с най-чисто

потекло в страната да роди на кронпринца няколко малки делагрипчета. Такава

беше практиката в тези доверени кръгове – разменяха се годеници, приятелки,

допускаха се кръвосмешения, за да се запази синята кръв и титлите, но Аса по-

скоро би си забила вилица в окото, отколкото да се съгласи да има повече нещо

общо с Питър.

Тя почеса челото си и въздъхна шумно. Беше горещо и искаше да се прибира.

Ако не се обадеше на никого, нямаше да се налага да излиза. Щеше да си легне

пред телевизора с две приспивателни за компания. Нямаше сили да ходи на

повече срещи, да се облича, да флиртува, да праща още снимки на Майкъл.

Човекът просто не я искаше и вече беше време да се предаде и да се откаже.

Така или иначе, нищо нямаше да излезе.

Малко по-късно Аса вървеше към дома си и си развяваше малкото куфарче.

Гледаше хората и изведнъж ù се прииска да се прибере по дългия път край

морето. Отдавна не беше правила нещо така спонтанно. Много хора бяха излезли

на разходка, на по кафе. Високите ù тънки токове постоянно се заклещваха

между малките камъчета на улицата.

Точно се бе навела отново да измъква единия си ток, когато телефонът ù звънна.

Вдигна, без да поглежда екрана.

– Ало?

– Аса? – познат глас.

Мамка му. Ето я, клекнала с куфар под мишницата и не можеше да изрече нито

едно от онези хитри и саркастични неща, които беше планирала да му каже, ако

някога се обади.

– Здрасти, Майкъл – беше всичко, което успя да изрече, и продължи да дърпа

тока си, който най-сетне излезе измежду камъчетата.

– Здрасти. – Гласът му звучеше, сякаш се усмихва, и съзнанието ù тотално се

изпразни. Тръгна бавно. Беше горещо, кеят – пълен с народ, та ù се налагаше да

си проправя път. Опита се да се концентрира и да каже нещо хитро, но

единствената ù мисъл беше колко много се мрази за това, че го иска толкова

силно. Не можеше да понася тази нужда. Да го види, да чуе гласа му.

Нуждата боли.

– Какво правиш? – попита той.

Тя се огледа. Навсякъде имаше хора, потни деца, туристи, които сочеха с пръст

някоя забележителност.

– На среща с приятел съм за по питие – отвърна тя и поблагодари наум, че не

може да я види.

Токът ù се беше разхлабил, едва се държеше и Аса леко понакуцваше. Белият ù

костюм (обичаше бяло) не бе издържал на хаоса в работата и сега беше намачкан

и не съвсем бял.

– Ти къде си? – попита тя. Махна косата от лицето си. На всичко отгоре се

потеше. Мразеше да се поти. Честно, щеше да се самоубие в деня, в който

навлезеше в менопауза и започнеше да получава топли вълни. Сутиенът ù

изскочи нагоре и тя се опита да нагласи гърдите си обратно в него, докато

държеше телефона и куфара.

– В града.

Един туристически кораб се отдели от кея и изсвири със сирената си. Ехото

отекна в слушалката. Тя сбърчи вежди.

– Майкъл?

– Да?

– Къде си? Мисля че чух сирена на кораб.

– Тук – каза той и тогава го видя пред себе си – ухаещ хубаво, със сак през

рамото и с авиаторски очила.

Токчето ù пак се заклещи. Мамка му, мамка му и късмет!

*

Майкъл беше забелязал Аса още когато излезе от спортната зала и се подчини

на някакъв безумен импулс да я последва. С този бял костюм и с тази руса коса

тя изглеждаш като ангел – ако ангелите носеха такива високи обувки и ако имаха

извивки, пред които и най-усуканият планински път в Италия би изглеждал като

права линия.

Не изглеждаше щастлива да го види, но пък Аса никак не обичаше изненадите.

Тя издуха падналия над очите ù кичур и го изгледа лошо и заканително.

– И сега пак да попитам: къде отиваш? – попита той и подаде ръка. Тя не

можеше да помръдне, защото токът ù се беше вклинил между две камъчета и

беше на път да се откърти.

С войнствено изражение тя сложи длан върху ръката му, облегна се на него

както човек се обляга на дънер, и издърпа тока си.

– Мразя каменисти улички – каза и го пусна, после приглади полата си и той

скришом се загледа как прокарва длан по ханша си. Бялата материя беше

обтегната до предел върху дупето ù и скоро щеше да се наложи да си забие един

юмрук в лицето, за да спре да я гледа като изтърван от клиника за сексуални

маниаци. Съсредоточи се върху лицето ù, но там пък се взря в устата ù и след

нечовешки усилия успя да вдигне поглед към очите ù.

– Какво, по дяволите, правиш тук? – попита тя.

– Ходих да поспотрувам малко. И те видях.

– И реши да ме следиш?

Той не отговори, само сви рамене.

– И къде отиваш в крайна сметка?

– У дома.

– По този път? – Беше учуден, защото знаеше точно къде живее и беше стоял

пред дома ù повече пъти, отколкото някога би признал.

– Реших да се поразходя край морето. Отвратителна идея. Никога повече няма

да го направя.

– Не – засмя се той. – Никога не си била фен на разходките. – И той винаги я бе

обожавал за това. За нейното декадентско отношение към спорта и

упражненията.

Тя го огледа и каза:

– Изглеждаш отвратително добре. На среща ли отиваш?

– Не, бях в залата.

Тя го огледа съвсем открито – цялото му тяло, мускулите му. Наложи се

буквално да си забрани да надува мускули и да се перчи като пълен идиот. Но

трябваше да внимава, защото Аса имаше уникалната способност да надушва

всяка слабост и щеше да усети колко силно му влияеше нейното присъствие. И

ако това се случеше, щеше да го смаже с върха на токчето си.

– Какво искаш, Майкъл? Какво правиш?

– Просто провеждам разговор.

– Знаеш какво искам да кажа. Не искам да говоря повече.

– Знам, че не искаш. – Но Майкъл отказваше да бъде един от онези мъже, с

които Аса спеше и изхвърляше с ритник на следващия ден. Помисли внимателно

как да продължи и каза: – Мисля, че те ухажвам.

– Ухажваш ме? – попита тя като ужилена. – Тази дума съществува ли изобщо?

Да не си пил?

– Не.

– Нямаш право да решаваш как ще изглежда нашата връзка. Не можеш да

нахлуваш в живота ми и да посочваш кое как ще се случва.

– Мога да си посочвам каквото си искам. Ти просто трябва да избереш дали

искаш да следваш инструкциите, или не.

Тя го гледаше с омраза. Меко казано. Бялата ù кожа беше придобила малко

цвят. На бузите ù грейнаха две розови петънца. Каза му, че е задник, но в очите

ù имаше страх, прокрадващ се като уплашено малко дете.

Той бързо се наведе напред, целуна я по устните и също толкова бързо се

отдръпна.

– След седемдесет и два часа всичко това ще е приключило – каза той. – Тогава

ще дойда да те видя и вече няма да говоря. – Погледна часовника си. – Но-о-о…

сега трябва да се връщам в офиса, преди да затвори пазарът. Ще се видим.

– Заминавай си. И без теб се справям идеално. Надявам се да си го разбрал

добре.

– Аса?

– Да?

– Отбягвай камъчетата.

Той се обърна и тръгна, подсвирквайки си с уста.

– Мразя те – извика тя след него.

Той се засмя. А аз те обичам. Но не го каза на глас. Майкъл беше много неща,

но не и глупак.

45

Дейвид бавно тръгна от музея обратно към офиса. Вървеше замислен и

озадачен. Тази среща с Наталия в Националния музей беше едно от нещата,

които сам не можеше да си обясни. Да, заслужи си шамара. Не се държа особено

добре с нея. Потърка бузата си – Наталия се бе оказала доста силна.

Отвори вратата на офиса и поздрави Малин, която седеше до рецепцията.

– Хората все още ли са с нас? – попита той. Беше пет и половина. Веднага щом

пазарът затвореше за деня, всичко щеше да е напълно спокойно.

– Да, нищо няма да се случи сега. Всички чакат срещата.

Малин беше права. Той погледна отчета, който тя му подаде. Нищо нямаше да

се случи до понеделник. Идваше уикенд.

– Тръгвам си след половин час – каза тя, когато видя Майкъл да влиза, и отиде

да се обади по телефона.

– Къде беше? – попита Дейвид.

– В спортната зала – отвърна Майкъл и остави сака си на пода. Махна очилата

си и избърса потното си чело с ръка. – А ти къде беше? И къде ти е колата?

Дейвид съвсем беше забравил за Джаспър и колата.

– Можеш ли да дойдеш в офиса ми за минута. Трябва да ти кажа нещо.

Дейвид изчака в кабинета си Майкъл да се оправи. Той влезе, носейки по една

бутилка минерална вода, и затвори вратата с лакът. Двамата седнаха от двете

страни на бюрото.

– Джаспър взе колата ми – обясни Дейвид. – Забелязал ли си, че ни наблюдават?