защото това щеше да завърши с още болка и наранени чувства. Но дори и

животът ù да зависеше от това, бе неспособна да отблъсне Дейвид Хамар. Имаше

нужда от близостта му повече, отколкото се нуждаеше от въздух и храна. Тя

затвори очи и се облегна на тялото му. Целуваха се, докато не останаха без дъх.

Някакъв приглушен звук достигна до съзнанието ù. Един от охранителите беше

влязъл в малката зала. Погледна ги бегло, провери помещението и излезе.

Дейвид не беше откъснал очи от нейните. Погледът му беше тъмен и напрегнат,

гърдите му тежко се вдигаха нагоре. А тя можеше да продължава да го целува,

докато паднат на пода.

Той бавно се усмихна.

– Ще продължаваш ли да се самозалъгваш, Наталия? – Вдигна ръка и прокара

пръст по деколтето на блузата ù. Тялото ù потрепери, а той се усмихна на

ефекта, който имаше върху нея и пак се взря в очите ù. – Никога не съм имал за

цел да те прелъстявам, ако това си се опитвала да си внушиш, и вероятно си

успявала дори да си повярваш. Ти си като сочна праскова. Трябваше само да се

пресегна и да те откъсна от клона. – Пръстите му продължиха да се движат

надолу и докосна гърдите ù. Сълзи изпълниха очите ù. – И все още го искаш.

Въпреки че знаеш кой съм и какво съм направил.

Той отново се наведе към нея.

И Наталия, която никога през живота си не бе посягала на никого, която винаги

бе спорила със семейството си против всяко насилие, вдигна ръка и с цялата си

сила до удари през красивото лице. Толкова силно, че главата му се изметна

настрани.

– Да ти го начукам – изсъска тя. Той я погледна в очите, но не каза нищо. – Ще

се боря. Няма да го направя лесно за теб, никога, по никакъв начин.

И изведнъж разбра какво е усещането да искаш да си отмъстиш, да поправиш

непростими грешки. Дейвид я беше въвлякъл в това. Беше превърнал тази бизнес

битка в лична битка. И нямаше нищо общо с „Инвестум“, не и за нея. Щеше да се

бори за себе си, за нероденото си дете.

– Не е дошъл краят, докато наистина всичко не приключи – каза тя и макар че

звучеше като реплика от долнопробен филм, не ù пукаше.

Наталия пое дълбоко дъх, събра остатъците от достойнството си. Дейвид дори не

се беше ядосал заради удара, сякаш не бе почувствал нищо. Е, сигурно беше

свикнал и на по-лоши неща. Наталия едва ли беше първата истерична жена,

която му удря шамар.

Той ù подаде шала, който беше паднал на пода, и тя го изскубна от ръцете му.

Гледаше я и тя за нищо на света не можеше да проумее какво се крие зад този

поглед. Никога не го беше виждала такъв.

– Знаеш ли какво? – започна ядосано тя. – Изнасилването, ужасът, терорът,

унижението, на което е било подложено семейството ти… Това не трябва да се

случва на никого. И трябва да има правосъдие. Всички е трябвало да бъдат

наказани, всички до един. Но това, което правиш ти сега, не е ли същото? Не

можеш да промениш миналото, но можеш да унищожиш живота си сега.

– Това е наивен аргумент. – отвърна той.

– Може би. Но може би е по-добре човек да е наивен, отколкото мъртъв отвътре.

Ти си напълно зациклил в миналото и живееш там. Не знам дали аз самата бих

могла да продължа напред след това, което се е случило на теб и на сестра ти, но

знам, че хората трябва да го правят. Иначе излиза, че онези, които са ти

причинили зло, сега побеждават.

– Не – каза той. – Аз ще спечеля и не си внушавай обратното.

– Ще съсипеш семейството ми.

– Да.

И това беше мигът, в който Наталия разбра, че никога няма да му каже за

бебето. За тях нямаше бъдеще. Защото тя си беше мислила, че срещата на борда

ще е краят на всичко. Но беше грешала. Върза шала с треперещи ръце, оправи

дрехите си. Не, не беше краят. Беше едва началото. Отсега насетне нещата щяха

да стават все по-зле. Години наред семейството на Дейвид беше унищожавано.

Сега беше ред на нейното.

Отсега нататък следваха само хаос и омраза. Може би това щеше да се предаде

и на следващите поколения.

Бореше се за глътка въздух, но вече бе взела окончателното си решение. Стига.

Дотук.

– Сбогом, Дейвид.

44

Беше петък следобед и Дейвид беше изчезнал от офиса, без да каже нищо на

никого. Целият облечен в черно като крадец. Майкъл стана от стола зад бюрото

си и взе сака си за спортната зала. Нямаше идея къде е отишъл приятелят му, но

реши да не мисли за това. Отвори сака, за да види дали има всичко необходимо,

после пак го затвори с ципа и отиде до кухнята на офиса, за да си вземе бутилка

вода от хладилника.

– Отивам за малко в залата да потренирам – каза на Малин, която седеше в

коридора, облегната на голям куп документи.

– Нещата започват да се успокояват. Всичко за понеделник е готово – каза тя.

– Няма да се бавя. Само да разпусна малко – обясни той и тя кимна с

разбиране. – Къде е Джаспър?

– Излезе някъде, но нямам идея къде. – Малин сви с почуда рамене.

Майкъл поклати глава. Дейвид, най-разумният, най-хладнокръвният и спокоен

човек, когото бе срещал в целия си живот, действаше хаотично и все по-

нерационално. Поддаваше се на чувствата си, изпитваше съмнения като някой

новак.

Докато слизаше по стълбите и после бавно вървеше по улицата, отпивайки от

време на време от водата си, той съвсем сериозно се замисли дали няма да е най-

добре да се оттеглят. Дейвид беше карал с огромно темпо години наред, още от

университета. Може би напрежението беше прекалено голямо дори за него?

Наистина имаха възможност да се оттеглят. В крайна сметка, не беше ядрена

физика. Щяха да загубят пари, но не беше въпрос на живот и смърт.

Майкъл изпи последните глътки вода и метна бутилката в един кош за боклук

пред вратата на най-скъпата спортна зала в Стокхолм. Поздрави момичето на

рецепцията и се опита да не мисли повече. След десет минути вече се потеше

обилно.

*

Аса не си спомняше кога за последно бе оставала на работа след четири и

половина в петък. Но това беше последният работен ден преди проклетото

генерално събрание, тя беше все още в „Инвестум“ и работеше на пълни обороти.

В четвъртък беше дошла рано (със силен махмурлук след разговора с Наталия и

шокиращите новини от нея), а днес беше дошла дори още по-рано (всъщност

отново с махмурлук и много скоро щеше да спре да пие).

Опитваше се с нечовешки усилия да се справи с тази каша. Наталия говореше

за борба, но истината беше, че поглъщането е дяволски добре изпипано и

планирано. Наталия имаше пълното право да е ядосана на проклетия предател

Дейвид Хамар, но Аса не можеше вече да се сърди на Майкъл. Просто не

намираше гнева в себе си.

Финансовият сектор беше брутален бизнес. Хората бяха като акули. Ако един

пропаднеше, другите веднага нападаха. А една малка част от нея дълбоко

вярваше, че Густав сам си беше виновен. Така става, когато в борда си имаш

некадърни посивели мъже със закостенели мозъци. Нивото на експертност на

кадрите беше потънало като цената на една балтийска акция в онзи паметен

Черен понеделник, в който беше настанала най-голямата финансова катастрофа

след падането на индекса Дау Джоунс и всичко в света се бе срутило. Дейвид

Хамар може и да беше жесток и безскрупулен бизнесмен, но определено знаеше

какво прави. Беше добре организиран, докато Густав мислеше, че той знае най-

добре и никога не слушаше чужд съвет. Сега той Питър и всички служители в

„Инвестум“, независимо от ранга им, тичаха наоколо паникьосани, ядосани или

просто безумно изтощени.

Аса се прозя и затвори за секунда очи. Питър беше в коридора и крещеше за

нещо, което изобщо не я интересуваше. Наистина не се справяше с кризата. Не

го приемаше никак добре и не даваше и пример на хората си. Ако Аса можеше

да изпита поне мъничко съчувствие към него, може би щеше да започне да се

притеснява. Питаше се как ли би реагирал, когато разбере, че Наталия не е дете

на Густав. Исусе, какво шокиращо събитие беше това. Аса беше повече от

сигурна, че Густав никога няма да пожелае да види Наталия, но наивната

Наталия се надяваше да се сдобрят. Аса, от друга страна, силно се съмняваше.

След като родителите ù починаха, Густав бе заел ролята на нещо като баща по

заместване. Беше ужасно неловко, защото Аса винаги беше усещала, че Густав я

харесва повече от собствената си дъщеря. Не го беше обсъждала с никого, но

просто го знаеше. А това беше много тежък товар. Решението ù беше да стои

настрана от него, да не се обвързва емоционално със семейството му и да се

държи арогантно. Ако се държиш зле с хората, неизбежното винаги се случва –

те те напускат. Това беше по-лесно от въведение в общото право. Пък и според